Грен отвори очи и първото нещо, което видя беше ужасеното лице на жената над себе си, която все още го разтърсваше яростно да се събуди. Тя беше с красиви черти, дълга, чуплива, кестенява коса и големи насълзени, сини очи които издаваха огромния й страх и паника. Грен огледа къде се намира дезориентирано. Беше на малка тревиста поляна заобиколена от гъста растителност. Тази растителност беше изключително разнообразна и красива и не беше като нищо, което бе виждал преди. Имаше растения от най-малки, като храсти и тревички, до големи, напомнящи за дърветата от неговия познат свят. Светлината идваше от три луни , които светеха ясно в небето и обливаха цялата обстановка с слаба, бледо синкава светлина. На   дясната си ръката си мъжа видя дебелата златна гривна, която божеството му бе дало . Грен положи огромно усилие да не изглежда толкова озадачен и объркан и отново погледна към жената. Тя продължаваше да го гледа ужасена и да го омолява:

- Моля те стани и да бягаме! Преследват ме! След малко ще са тук и двамата ще сме мъртви! – проплака младата жена.

- Кой те гони? – промълви объркано Грен. Войнът в него веднага надделя и попита отново по- уверено. – Колко са?

-Не знам… не знам … три или четири от онези изруди-таласъми…

Грен се огледа отново. Нямаше къде да скрие момичето, а вече започна да чува бързи стъпки и шумолене на растителност от гората зад нея. После звуците спряха. Изведнъж в края на поляната и началото на гъстата растителност видя две светещи големи жълти очи. След секунда до тях се появиха още един чифт очи и накрая трети.

-Стой зад мен! – прошепна той на момичето и скочи на крака. Беше в добра физическа форма както се помнеше.

-Неееее… да бягаме! Моля те, да бягаме! –продължи да се вайка момичето.

-Как се казваш?-попита я  Грен за да я успокои.

-Какво…? Аз… Тамида… Казвам се Тамида!- каза объркано младата жена но сякаш се концентрира и една част от паниката й я напусна.

-Стой зад мен Тамида и не се бой! – каза и уверено Грен.

През цялото време войнът не изтърваше за дълго  от поглед светещите жълти очи в началото на гората. После се изпъчи и извика подигравателно:

-Хайде де! Излезте да ви видя!

От гората се чу зловещо хилене примесено с грухтене. Хилеше се нещо което не бе човек усети Грен. После съществата излязоха едно по едно на лунната светлина идваща от ясните луни на тъмно синьото красиво небе . Бяха малко по-ниски от обикновен човек, покрити с кафява гъста козина и препаски около слабините. Лицата им или по скоро сплесканите им муцуни напомняха на странни вълчи глави с огромни жълти очи, които гледаха хитро и заплашително към Грен. Краката им се сгъваха обратно на човешките и имаха повече стави. Изглеждаха пъргави, но не особено силни. Едното от тях беше въоръжено с доста голяма тояга , напомняща  на бухалка направена от някакъв дебел клон на дърво, другото държеше поръждясала кама , а третото имаше дълга пръчка със заострен връх, която мислеше да  ползва като копие срещу мъжа.

Сложното в ситуацията за Грен бе да опази младата жена. Не мислеше че ще има проблем да се пребори с тях, ако старите му умения не го бяха напуснали, но ако някое от тях докопаше момичето щеше да я убие. Грен им направи знак с ръка да нападат и им подвикна смело. –Хайде де! Елате, хайде!

Съществата се спогледаха със големи  жълти очи и злобни усмивки и тръгнаха предпазливо напред. След няколко крачки се разделиха и тръгнаха да обикалят бавно Грен и уплашеното момиче. Искаха да ги нападнат от различни посоки и Грен реши да ги остави да го направят. Търпеливо ги изчака да се приближат достатъчно и тогава едното създание, това със саморъчно направеното копие, нетърпеливо скочи напред и се опита да намушка Грен в корема. Войнът само това и чакаше. Избегна атаката като се изви светкавично встрани, хвана копието на съществото и го дръпна силно към себе си. Както и очакваше създанието не пусна своето оръжие, явно не очаквало такава бързина и ловкост. То политна към Грен с уплашен поглед. Мъжа го сграбчи веднага около врата, изотзад и го стисна силно. Създанието миришеше на мокро куче. То започна да се задушава и скимти и да се бори срещу стоманената хватка на война. Грен вече имаше заложник и се ухили на другите двама. Останалите две създания започнаха да беснеят, но ги беше страх да нападнат за да не пострада техния събрат. Щом някое от тях пристъпеше напред Грен стискаше по-силно врата на пленника си и той започваше да се дави и скимти. Съществата започваха да губят кураж и Грен го виждаше ясно в големите им жълти очи.

    Изведнъж от гората започнаха да се чуват далечни гласове, стъпки и шумолене на растителност. Грен тъкмо предположи най-лошото, че идват още от приятелите на злите създания, когато чу виковете в далечината: „Тамидаааааааааааааа!!!!! Тамидааа!!!“  Търсеха момичето. Тамида се разплака от облекчение и веднага викна в отговор: „Тук смеее! Помощ! Тук смееее!“  Съществата се спогледаха уплашено. Нямаше какво друго да направят освен да побягнат и да оставят събрата си и Грен го знаеше. Едното същество погледна към пленения си брат и издаде някакъв странен звук. После погледна заплашително към Грен и му направи знак с пръста на едната си ръка  че ще му среже гърлото със злобната си усмивка. След това бутна приятелчето си и те хукнаха бързо в тъмната гора. Грен стисна пленника си за шията силно и след няколко секунди той изгуби съзнание, след което го пусна на земята в краката си.

От гората бързо започнаха да се появяват уплашени тичащи и запъхтени хора, някои с оръжия в ръце.

Тамида стана и хукна към тях. „Татко… татко!“ простена момичето като падна в обятията на един от мъжете. Той беше пълничък, нисък и напълно плешив. „Тамида,  миличка! Не мислех че ще те видя жива! Толкова се радвам….“ проплака мъжа от щастие. Грен забеляза че всички са облечени почти еднакво в сиво.

    Малко по малко от гората излязоха всички, които бяха тръгнали да търсят момичето. За безкрайно учудване на Грен някои от тях не бяха хора. Бяха човекоподобни странни създания, като едното от тях, което Грен имаше време да огледа по-обстойно беше с глава подобна на паяк с няколко на брой чифта сини очи, странна уста с щипки и покрито с къс сребърен косъм и носеше лека кожена броня. Грен загледа и друго доста ниско същество с големи уши и сладка муцунка, което излъчваше доброта и радост докато гледаше към спасената Тамида в прегръдките на баща си. Нямаше време да огледа всички , но явно  те живееха в хармония и разбирателство и всички бяха облечени в подобни на вид сиви дрехи. Сякаш бяха съграждани или съселяни. Грен се зачуди в що за свят бе попаднал. Поне тези създания и хора пред него изглеждаха добронамерени.

След минута бащата на Тамида, след като се увери обстойно, че дъщеря му е жива и невредима погледна към Грен. Имаше същите сини, големи очи, които Грен бе видял в лицето дъщеря му. После пак се обърна към Тамида.

-Кой е този мъж мила?

-Татко той ме спаси! Аз… срещнах го в гората! Те ни нападнаха, но той ги надви и ме защити! Сграбчи едно за гърлото и… - Тамида не можа да довърши изречението си, защото създанието, което Грен бе неотрализирал започна  издава хриптящи звуци и да потръпва.

Групата от странни същества се стъписа и всички загледаха, някои със страх , някои с учудване към странния им пленник.

-Вържете го! Вържете го преди да се е свестило!-викна някое от съществата.

Намери се въже измежду тях, но изглежда никой от групата не смееше да приближи създанието. Няколко секунди трябваха на Грен и той се обърна към тях уверено:

-Дайте ми въжето! Аз ще се погрижа!

Бащата на Тамида взе въжето и го подаде на Грен с несигурен поглед в очите. Войнът го взе и след секунда приклекна до своя пленник. За около минута го върза здраво, като пристегна ръцете и краката му заедно и ги стегна здраво. Съществото още не бе дошло в съзнание, но помръдваше и потръпваше леко.

  -Та… благодаря ви за смелостта, сър! Ако не бяхте вие незнам какво щеше да стане с дъщеря ми… Мога ли да попитам кой сте вие? – обърна се към него пак бащата на Тамида.

Грен за пръв път помисли за това как е облечен и как изглежда. На него имаше само кожен панталон, който беше впит по мускулестите му крака. Беше бос. Опипа лицето си и усети че има брада, както и коса, които бяха доста дълги.  И разбира се носеше златната гривна на ръката си с просветващите синьо-зелени камъни. Сигурно изглеждаше невероятно странно на тези същества, точно както и те на него.

Тамида го гледаше и усети неудобството му. Грен не беше сигурен как да отговори нито какво  да каже. Затова просто промълви:

-Аз съм Грен! Не съм местен!

 -Аз съм Толбърн! – каза бащата на Тамида с плаха усмивка и му подаде ръка. Грен я стисна бързо и Толбърн продължи- Амм… вие от къде….?-опита се да продължи с въпросите бащата, но Тамида се намеси внезапно:

-Татко, моля те! Грен сигурно е уморен и гладен! Нека отидем в селото! После ще го разпитвате! – каза Тамида  строго и погледна настоятелно баща си. Той въздъхна и каза:

-Добре! Хайде да се връщаме! Нямаме повече работа в гората през нощта!

-А с него какво ще правим?- попита някой от групата сочейки към вързаното създание.

- По дяволите! – възкликна Толбърн ядосано забравил за пленика им. – Ами ще го вземем с нас! Какво друго?

Групата отново се спогледа нервно. Някой трябваше да носи съществото.

-Аз ще го взема!- каза Грен спокойно, след което се приближи до вързаното създание и го метна през рамо.

-Ами… добре! Да вървим тогава! – каза Толбърн, докато гледаше Грен със плаха усмивка и леко възхищение.

Вървяха през гората мълчаливо около пет минути докато стигнаха, до пътека, която беше доста широка и добре отъпкана. През двайсетина метра отстрани на пътя бяха сложени  фенери, които отново подобно на луните светеха в светло синьо. Щом се загледа в единия фенер който подминаха, Грен видя в него насекоми, подобни на светулки, които жужаха вътре зад стъклото и излъчваха силна светлина. Войнът  вървеше най-отзад на групата и носеше с лекота съществото, което бе пленил. Постоянно извъртащите се назад към него глави на останалите , с любопитните си погледи, го накараха да се замисли какво ще каже, когато дойде време за обяснения. При всички положения не можеше да каже истината. Щяха да го помислят за луд. Какво имаше  в предвид божеството под надпревара, по-точно? Беше се събудил в един нов непознат свят почти гол, на средата на някаква поляна. Трябваше да разбере какво да прави тук и как да спечели надпреварата, но тези хора и създания явно дори не знаеха защо съществува света, който обитаваха. Потънал в мислите си Грен не бе забелязал, че Тамида се е приближила и върви редом с него.

-Не успях да ти благодаря…-каза тя докато го гледаше с усмивка.

-И аз ти благодаря, че ме събуди! Ако ме беше подминала можеха да ме убият в съня ми! – отвърна Грен любезно.

-Да… а ти защо беше заспал по средата на поляната в късна нощ в гората?

-Виж… аз… - на Грен не му харесваше идеята да лъже ,но в момента не можеше да измисли по добро обяснение от това. – Аз не помня!

-Не помниш?!?-учуди се Тамида.

-Да, първото нещо което си спомням е как ме събуди.-излъга я Грен в очите и веднага се почувства виновен.

-Добре… а името ти? Или го измисли за пред баща ми?-попита момичето със леко съмнение.

-Не, името ми е Грен. Това също помня. Просто незнам как съм се озовал в гората.

-Странна вечер… - каза замислено Тамида и погледна към трите луни в звездното небе.

-А ти как се озова на горската поляна посред нощ? – полюбопитства Грен.

-Отидох да бера билки сама и се загубих в гората, като се стъмни. - каза Тамида и се изчерви. Явно я беше срам от постъпката й.

Грен се усмихна и намести пленника на рамото си. Съществото изхърка леко.

-Ама, че смърдиш! – пошегува се Грен и го подуши . – Няма ли да стигнем скоро, за да се отърва от този миризлив товар?

Тамида се разсмя с глас и каза весело. – Имаме още малко път. Скоро ще видиш селото.

 Извървяха по пътеката с фенерите не повече от още двеста метра и след поредния завой пред тях блеснаха светлинки в далечината. Крайпътното  село не бе голямо. Според Грен, който още не можеше да го види в детайл заради слабата лунна светлина, беше от около тридесетина-четиридесет къщи и  бе опасано от всички страни с висока дървена стена и с порта, с две кули откъм пътя, които бяха към четири-пет метра високи и също дървени.

-Добре дошъл в Ивънуел, Грен! – каза му Тамида с широка усмивка и забърза крачка напред да настигне баща си.