Два живота, две съдби, една любов

Два живота, 

                                 две съдби, 

                                                    една любов

Пета част.

       Една широка ивица земя се впива в огромното тяло на река Сен Лоран и образува един красив парк на полуострова в Монреалския квартал Верден.  Това е едно от най-любимите ни места за разходка и отмора.  На входа на парка има сравнително голям паркинг, където оставяме колата и тръгваме на разходка по сенчестите алеи на парка, които  са прекарани успоредно на коритото на реката, чиито мътни води идват от далеч на север.

Величествената река Сен Лоран (Свети Лаврентий) е втората по дължина река в света след Амазонка. Тя е дълга 1197 км.

Сен Лоран съединява Големите езера с Атлантическия океан и е най-важният път за изследване на Северна Америка. В началото си, тя е естествената граница между Канада и САЩ. След което прекосява цяла френска Канада- Провинция Квебек, за да изсипе буйните си води в Атлантика, през едно устие широко 130 км., и осеяно с  множество острови. 

Един от островите в тази величествена река е островът,  който днес носи името Монтреал. Жак Картие, френският мореплавател, открил тези земи е нарекъл реката Хошелага, което е и първото име на града, основан от френските колонизатори, като Самуел де  Шамплен.

Още 9000 години преди идването на Жак Картие, край Сен Лоран и на островите в нея,  живеят индиански племена- алгонкените, “петте нации”, главните от които са мохиканите, обитаващи главно острова, днес носещ името Монтреал. Тук, край градчето Шамбли, се намира “форта”, крепостта където се развива действието на романа на Фенимор Купър, “Последният  Мохикан”, който толкова силно вълнуваше нашите юношески години и ни караше да мечтаем за  тези непознати нам светове.  Кой можеше да предположи, че един ден ще можем да се разхождаме из Шамбли,  и да  посетим  музея, отразяващ събитията описани от Фенимор Купър.

Индианските племена са плували по водите на  тази величествена река от дълбока древност. Със своите “пироги” издълбани в  брезови дървета са кръстосвали реката. При бързеите са излизали на брега и са носили лодките си на ръце, за да преодолеят опасните места. Много по-късно европейците населили тези земи, построяват канали и шлюзове, които правят сравнително безопасно преодоляването на тези бързеи и денивелацията на речното корито. И въпреки това, на места корабите задължително се водят от специално обучени и дипломирани моряци, наречени “лоцмани”.

Град Монтреал, или Монреал, както се произнася името на града от французите и квебекарите, е тримилионен град построен на остров в река Сен Лоран. Четири моста и един подводен тунел свързват града с материка, който ние наричаме “южен бряг”. Мостът “Виктория” е първият. Той е изцяло метален и на два етажа. Единият е за моторните превозни средства, а вторият  за железопътната линия свързваща Канада със САЩ.

Градът наречен Хошелага, по-късно е преименуват на Ville Marie, а името Монтреал, получава от рицаря Мезоннев, и затова е считан за един от основателите му. В центъра на този огромен остров има хълм, наречен от Жак Картие “Mont Royal” и този хълм, през 17-ти век,  дава името си на града- Монтреал.

Монреал е най-европейският град на северна Америка, както по градоустройство и архитектура, така и по дух. 

Когато нощем пътувате  по някой от мостовете, от “южния бряг” към Монреал, гледката е величествена. Осветеният от хиляди светлини остров с високите здания в търговския център, и по-ниските сгради на жилищните квартали, представляват една  царска корона обсипана с  диаманти.

Но идва зимата и когато термометърът показва - 43С,      никаква гледка не може да ви стопли. А и колата ви е затрупана с 35-40 см. сняг и трябват “херкулесови” усилия да го изринете.  Снегорините  чистят редовно пътното платно като  избутват  снега към паркиралите коли, така че, около колата Ви има снежен пояс с височина 50-60 см. Но това е Канада. Лабаво няма!

В еврейския културен център бе създадена група наречена “Златна възраст”. Рускоговорящи  възрастни хора, повечето пенсионери, се събираха за час-два за различни занимания. Лена беше назначена да води групата при  едно мизерно заплащане. Но все пак беше някакъв доход, над социалната помощ, която получаваха от канадската държава като хора с емигрантски статут. Имаше и руска телевизия и Анатоли започна да монтира антени за руска телевизия. В свободното си време, и Лена му помагаше.

В културният дом, в групата беше и Ася Соломонова, единствената владееща перфектно френски език, бивша преподавателка по френски език и литература в Московската френска езикова гимназия. За Ася също не бяха чужди организирането на литературни вечери, и  всякакви други мероприятия за възрастните рускоговорящи, по-голямата част евреи от Русия, Украйна, Белорусия и др. страни на бившия СССР. 

За групата, Лена организираше екскурзии с наети автобуси до близки до Монтреал, забележителности, курортни градчета, където ходеха на пикник или просто на разходка всред красивата природа на Квебек. 

В групата имаше възрастен мъж, бивш счетоводител, който се занимаваше с финансовата част. Събираше парите, плащаше срещу документи за наетите автобуси, за покупката на билети за концерти или спектакли. Лена не искаше да докосва пари.

Но един ден й съобщиха, че е освободена от тази работа и на нейно място назначават друга. Цялата група съжаляваше за напускането на Лена, но……!

1998 година стана повратна в моя живот.  На 5-ти август пристигнахме в Канада, като приети по спонсорство емигранти. Искахме да бъдем с дъщеря ни и семейството й. Особено мъчно ни беше за нашето внуче Хагоп, въпреки, че той прекарваше, всяко лято, по 3-4 месеца в България. Цяло лято на чист въздух и игри по поляните на вакарелската махала Пановци, където през 1986 година, бях купил една стара селска къща.

Но моето силно чувство на привързаност към “ла фамилия” ме накара да ликвидирам успешната си търговска дейност, да загърбя любимата си София, да се лиша от най-близките си приятели и да замина за Канада.

Емигрант на 62 години е осъден да бъде вечен безработен. В Северна Америка, даже 40 годишните са вече стари за кариера. Беше изключено да си намеря работа в канадска компания. Моята огромна любов към кулинарията, пак ме провали.  Непознаването на манталитета на местните хора се оказа фатално. Мислех, че ястията от българската и арменската кухня ще привлекат вниманието им, ще ги заинтересуват. Уви! Беше голяма грешка. Те смятаха, че им натрапвам моя вкус и бойкотираха ресторанта. 

Имах едно много неприятно преживяване  с една възрастна дама- френска канадка. В ресторанта едно кафе струваше 0,91 Кандол. Тя ми даде един долар, аз й върнах 10 цента, т.е с 1 цент повече. Тя ми изкрещя в лицето, че не съм уважавал техните пари! Върнал съм й 1 цент повече, с което съм демонстрирал пренебрежението си към канадския долар. Бях потресен.

На партерния етаж, точно срещу ресторанта имаше някаква компания, където работеха 6-7 млади жени. Всеки ден идваха около 10 ч., да пият кафе по време на почивката си. На обяд идваха, взимаха вилици, лъжици, ножове, пластмасови. Взимаха малки пакетчета сол и пипер, без да питат, без да плащат. Взимаха и си отиваха да си ядат храната,  която си носят от къщи. Един ден им направих забележка, много учтиво. 3-4 месеца не стъпиха  през почивката за кафе. Манталитет! Зли и отмъстителни. И в края на втората година затворих ресторанта, след големи загуби. Но бях жив и здрав!

Радка, една българка от Пловдив, която имаше подобен ресторант,  ме покани да работя при нея като главен готвач. Нямах избор,  приех. Готвех същото като в моя ресторант, и няколко местни ястия които междувременно бях научил. Тук успехът ми беше невероятен. До такава степен, че когато излизах в отпуск, някои клиенти не идвали да се хранят при Радка и тя беше бясна. Една редовна клиентка, която обожаваше моите манджи, когато ме няма си взимала сандвич. Радка й направила забележка, че не взима топло ястие понеже ме няма. Оставям  случая без коментар.

В края на 2006 година, Радка ме уволни. Без обяснение, без предупреждение, и две години останахме без 1 долар доход.  В Канада жена ми не е работила нито един ден, тя отгледа нашите внуци. Две години без доход и никой, абсолютно никой не ни попита как живеем. Нито роднини, нито чужди. Никой. Но издържахме!

През 2002 година, благодарение на постоянството и упоритостта на Ирис, успяхме да получим социално жилище с нисък наем. 

В тези жилища съществуват Комитети на живущите, които имат за задача да се грижат за социалния живот на живущите. Организират се вечери, концерти. Празнуват се празници като Коледа, Нова Година, както и празниците на Квебек и на Канада. След като се настанихме в новата квартира, бяхме посетени от една дама, която се представи за председател на Комитета. Пожела ни “добре дошли” и само няколко месеца след това ме покани на заседание на Комитета и бях избран за член на същия.

Скоро след това, Комитетът организира вечеря, за която платихме по 10 долара. Помагах при раздаването на храната. Имаше нещо като банички, и госпожа председателката ме предупреди да не давам повече от 1 брой на човек. А имаше много. Имахме голяма зала с пиано, и кухня със стъклена витрина. Както баничките така и голяма част от месото до края на вечерта останаха зад стъклената витрина, вместо да се раздадат на присъстващите.

След 3-4 дни, г-жа председателката ни извика на поредното заседание на Комитета.  След като обсъдихме въпросите  по дневния ред, попитах каква е равносметката от вечерята, каква сума е събрана, колко е изразходвано за храна. Целта  беше да знаем дали сме покрили разходите или има останали пари. Председателката отказа да даде обяснение и отчет. Касиерът беше един черен и той също не иска да даде обяснение. Попитах какво е станало с останалата зад витрината храна. Отново отказ да обяснят.  На това заседание имаше представител на Общината, които отговаря за нашият блок. Всички френски канадци от Комитета бяха възмутени от поведението на Председателката и си подадоха оставката, аз също и останаха само двама. А по устав, Комитета се разпада ако няма поне 3-ма членове. И така три месеца живяхме без Комитет и без мероприятия.  

Малко преди  Коледа, представителката на Общината дойде и организира изборно събрание за нов Комитет, на което единодушно бях избран за Председател. Освен мене, в Комитета бяха още 4 френски канадки, един френски канадец и една рускиня. Седем членен комитет.