14.05.2006 г., 16:48 ч.

Дядо Коледа под прикритие 

  Проза
1203 0 0
4 мин за четене
Дядо Коледа под прикритие
Това определено не беше обикновена съботна вечер. Скуката ни бе обзела изцяло и цигарите може би щяха да вървят една след друга, ако имахме пари за достатъчно такива. Но всичко, което направихме и не направихме, нобичайният недостиг на пари и цигари, студът и гладът, дори и тънкият златен сърп на луната - всичко това предвещаваше необикновена вечер. Просто ние не го забелязвахме. И може би найвече липсата на пари ни отведе в тъмния парк, на счупената пейка до големия дъб. Реката шумеше долу, в коритото си, студеният вятър ни караше да треперим. Последните цигари, купени с последните стотинки, стояха безмълвни в смачканата кутия “Seven Hills”. Но скуката бе най-страшна. Часът бе едва 21:30, а разговорите не вървяха. Тогава се появи той. Чух, че го нарекоха “Дядо Коледа под прикритие”. Възрастен мъж, с дълга бяла брада и гнусен тик. Носеше голяма бутилка с червено вино. Изглеждаше мил и добродушен. Може би защото напомняше на стареца с червените одежди или защото бе оръфан, дрипав, а обувките му бяха без връзки. Появата му в “нашия” парк ни стресна за миг, а когато седна до нас, на пейката,и трите избухнахме в смях. Беше смешен, да, но въпреки това всичко в нас крещеше, че трябва да се махнем от него, да си отидем, просто да станем и да си тръгнем, докато не е станало прекалено късно. ...и той ни заговори. Звучеше толкова умен и интелигентен. Цитираше имена на известни философи и психолози. Гледахме го като хипнотизирани и попивахме всяка негова дума. Дори мириса, ужасният мирис на алкохол, спря да ни прави впечатление. Думите му за алкохола и цигатите бяха истина. По дяволите, той казваше верни неща, от които се засрамваш, че пушиш, че си се отдал на този порок. Медицинското приложение на алкохола също бе реалност. И въпреки,че защитата му към огнената вода бе от чиста пристрастеност, думите бяха смислени и завладяващи. Предтавяхме си как Дядо Коледа, истинският Дядо Коледа, е дошъл при нас без чувала и костюма си и ни говори да оставим всичките си пороци и да бъдем послушни и добри деца, за да получим желаните подаръци. Но смисленият разговор за около секунда се превърна в истински кошмар. Говореше за секс, поститутки, негри, френска любов, самозадоволяване, за плътските си желания към нас. Неописуемо е да видиш как един човек, който така е пленил вниманието ти, претърпява подобна метаморфоза. Думите му този път бяха гнусни, отвратителни и ужасяващи. Но все още запленени от ораторските му способности, го гледахме втренчено и попивахме, без да осъзнаваме изцяло какво чуваме - като диктофон, поставен на скришно място, който после ще се използва като доказателство в съда. Не знам след колко време се осъзнахме и съвсем учтиво си тръгнахме. Треперещите ни тела се движеха бавно по асфалтираната пътека. Но вътре в нас напираше желанието да хукнем през глава, без да се обръщаме назад, без никога повече да се върнем в този парк. Тъмнината и беззвездното небе ни ужасяваха още повече. Но си бяхме тръгнали - това бе най-важното, бяхме се измъкнали. Или поне така си мислехме. Спряхме се в края на парка, близо до лампите, хората и такситата, за да изпушим и последната цигара. Възрастният мъж се появи отново, сякаш изникна от въздуха и седна на пейката пред нас. Гнусните му приказки вече не бяха толкова страшни - той ни преследваше. Дори не успяхме да си изпушим цигарата и тръгнахме към моста с горящия пламък в ръката ми. Второто ни учтиво напускане на този така стресиращ обект отново не бе успешно. Той ни следваше. Този път инстинктът ни за оцеляване недделя и хванати за ръце, хукнахме към центъра на града. Когато се спряхме и се обърнахме, него вече го нямаше, беше си тръгнал. Седнахме на най-осветената пейка на хубавия ни център. Поне наоколо бе пълно с хора. Това ни успокояваше. Но не успя да ни успокои. Целите треперехме и се смеехме истерично. Да станем от тази пейка и да тръгнем към вкъщи, ни се струваше едно безкрайно неизпълнимо действие. Мисълта за тъмни улици, пълни с изкуфяли мъже и старци, ни ужасяваше. А и всяко едно връщане към историята ни навеждаше на предположението, на страха, че “Дядо Коледа” отново ще се появи със своята мръсна парцалеста торба, в която е скрил половин бутилка червено винце и ще седне до нас. Стряскахме се от всяко движение, но страхът и студът не ни разрешаваха да тръгнем по стръмните улици към вкъщи. Но, разбира се, мислите за топлото легло и поредния сериал(без секс) надделяха и се изстреляхме по пътя. Всеки мъж, който срещнехме, предизвикваше писъци и истерично-глупав смях. Дори един пияница ни нарече”луди” - може би лудостта е заразна! Желанието да прегърнем някое свястно и нормално момче, ни побъркваше. Но и трите се прибрахме, без да срещнем такова момче, без да разказваме на никой тази откачена история и без повече да копнеем за коледни подаръци.

© Йорданка Стефанова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??