Дъждът вали, а сърцето ми тлее в неутихващата жар на отминалия бурен огън.

Тежките капки, падайки разхлаждат затопленото кътче на овъглената почва, 

посята със зрънцата на разочарованието.

Дъждът вали!

Вятърът брули с мокрият си дъх короните на многоклонестите дървета,

безмълвни свидетели на замиращата топлота.

Студът разперва талазно хладните си шепи.

Огънят тлее!

Димящите въгленчета загубващи своята светлина

се обличат в новите дрехи на актуалния моделиер М-р Дим.

Този нов костюм загосподства, танцувайки с вятъра

валсовия танц на смъртта.

Дъждът замира!

Облачният резервоар сякаш е изчерпал своите запаси.

Вятърът галейки, вече по-нежно, листата на дърветата,

повдига пушека към надпреварващите облаци на времето,

през които слънчев лъч Надежда пронизва мъгливата небесна сплав.

Лъчът се спуска, надпреварвайки се с поизтисканите капки на миналото,

като по пътя към овъглената земя, се оформя в многоцветна дъга на новото бъдеще.

Дъждът е спрял! Вятърът утихнал!

Дъгата господства, но студът,

уви, стои, стои, стои!

В този миг, прехвърчайки над земята песнопойни птички,

пратеници от гората, пеят и пищят:

       - Слънцето, ще изгрее! Ще изгрее!

А слънчогледите, пълни със семената на съмнението

им отговарят с наведени глави:

     - Дали? Дали?