Стояха пред входа на операта хванати за ръце, гледаха се влюбено и не искаха да се разделят. Той – висок и едър, в Христова възраст, готов за генерални промени в живота си, тя – крехка и нежна като японска статуетка,  студентка в горните курсове на медицината, с дълги спуснати до раменете кестеняви коси. Току-що бяха гледали Вълшебната флейта. Изведнъж сякаш изпод земята пред тях изникна млад мъж, който извика:

- Ооо, Мозък, какво правиш тук? Не съм те виждал от сто години...Това гаджето ли ти е? Запознай ме с него!

Мъжът, който беше в Христова възраст, трепна и замръзна на място.  Не очакваше да срещне Винкела след толкова години. Знаеше, че се беше запилял в чужбина.

- Ами,  бяхме на опера... това е Вера, запознайте се!

- Ти! На опера! Ай стига, бе! Да не си болен? Откога ходиш на опери?! – Винкела искрено не криеше учудването си.

- Аз винаги съм обичал опери! Нещо си забравил, приятелю! Ще ти се обадя, обади ми се и ти, ето ти моя визитка –  Мозъка му подаде лъскаво картонче, на което пишеше „Технически прегледи на немски автомобили – реглаж на предница, монтаж“. Винкела остана със зяпнала уста на тротоара, невярващ на очите си и дълго гледаше отдалечаващата се двойка.

- Защо ти викат Мозъка? – невинно попита Вера след неловкото мълчание обхванало и двамата.

- Остави, детски истории – махна с раздразнение ръка Мозъка, после продължи с изкуствено приповдигнат тон  – Искаш ли да отидем на едно приятно заведение, съвсем наблизо е... - опипа кадифената кутийка във вътрешния джоб на сакото си.

- Страхувам се, че много ще закъснея за вкъщи, татко ще се притеснява – загрижено отговори девойката. „Господи, каква невинност! Къде са ми били очите преди това?“, помисли си Мозъка, като си припомни бройките минали през леглото му като безкраен кастинг за Мис Силикон и Мис Дупе.  

- Исках нещо важно да ти кажа, но щом се притесняваш за баща си..., нека поне ти подаря това и да те изпратя до вас –  под уличната лампа той извади кутийката и  я отвори. Пред очите на Вера заблестя най-красивият пръстен с диамант.  – Това е за теб, любов моя! Обичам те! Ти си всичко за мен и искам да прекарам живота си с теб!

     Вера се прибра в малките часове  вкъщи пламнала от вълнение и опиянена от новия живот, който ѝ предстоеше с Божидар (истинското име на Мозъка). Ще завърши медицина догодина, той я обича, има стабилна работа и доходи, държи автосервиз под наем, какво повече от това. Сега ще зарадва и баща си, той сигурно я чака.

- Татко, виж! - Вера навря пръстена под очите му. Старият човек четеше вестник с лупа. Така по-бързо му минаваше времето. И той го позна! Неговият  пръстен от злато, платина и диамант. Можеше да го разпознае и с вързани очи.

- Татко, най-после намерих човека ! Ние се обичаме и  тази вечер той ми подари годежен пръстен! Виж, татко, истински  диамант! Много съм щастлива! –  Вера се наведе към баща си, целуна го по челото и затанцува из стаята.

- Може ли да го видя? – с глух и пресипнал глас продума баща ѝ. Дълго време го въртя в ръцете си и го разглеждаше под лупата.

- Искам да ме запознаеш с него още утре! – твърдо отсече той накрая.

     До сутринта не можа да затвори очи от вълнение. Вера беше единственото му дете.  Цели двадесет години я чакаха с майка ѝ да се появи на белия свят. От четиригодишна я водеха на пиано, солфеж, английска детска градина, балет. Искаха най-доброто за нея като всички родители.  Мислеха, че ще стане известна пианистка, защото имаше музикален талант и даже си правеше импровизации, но когато Вера беше в  десети клас майка ѝ се разболя от скоротечен рак. Отиде си за има-няма една година и тогава момичето реши, че ще следва медицина. Той я подкрепи, защото щастието на дъщеря  му беше закон за него. Молеше се само на Господ да е още мъничко жив и здрав, за да може да ѝ помага в живота и да ѝ се радва. За това, че я приеха медицина с отличие, той ѝ купи кола – чисто нова. Каквато тя си пожела – малък мерцедес, червен. Все още поработеше като златар, но само като помощник на стар свой приятел, само за спешни поръчки и то вкъщи. Златарството му беше по наследство.  До онзи ден, когато двама маскирани го нападнаха в ателието му и го ограбиха с онзи пистолет опрян в слепоочието му... Почувства, че някакъв обръч му стяга главата и му се догади. Стана от леглото и си премери кръвното – 180-100. Изпи цяло хапче, сложи си валидол под езика и се опита да се успокои. Дано не е събудил Верчето със старческите си болежки и съмнения. Може пък момчето наистина да е свястно и да няма нищо общо с това, което си мисли.

     Кошмарът изведнъж се повтори още по-жив и ясен пред очите му, а беше преди повече от десет години. От стреса отключи диабет и ръцете му започнаха да треперят. Въпреки шумната медийна огласа и усилията на полицията, крадците останаха на свобода.  Най-много го заболя за пръстена - изненада за абитуриентската вечер. Нищо, че Вера беше петнадесетгодишна тогава. Той беше на възраст и се страхуваше, да не умре и дъщеря му да остане без подарък.  Сестра му, която от дълги години живееше в Швейцария, изпрати диамант с висок карат и чистота, с най-искрени и топли пожелания за племенницата си. Същият, онзи проклет ден той се наслаждаваше на изработката си преди да го сложи в специалната кутийка от естествена кожа и точно тогава влязоха онези двамата -  единият нисък, дребен с преметната кожена чанта през гърдите и събираше накитите от витрината, а другият - висок, едър с дрезгав глас, опрял пистолета в слепоочието му с думите“ „Това е обир!“.  Държеше пистолета с лявата си ръка, а с дясната се пресегна, грабна пръстена и още някакви накити, разхвърляни пред него. Всичко стана за части от секундата. След месеци престои в болници, затвори завинаги ателието и  дълго време нямаше желание да работи. За абитуриентската вечер направи друг пръстен, без желание, без диамант, само с цирконий и сапфири. Вера много го хареса, но той не беше щастлив. Нищо не беше същото.  

     Същата вечер Божидар не можа да заспи. Предстоеше му съдбоносна среща. Досега нещата му се подреждаха, както той си ги планираше. Никога не допускаше грешки. Не случайно го наричаха Мозъка. Даже снощи даде фалшива визитка на Винкела. Последната цифра на джиесема беше сменена с друга и нямаше адреса на сервиза. Винаги носеше фалшиви визитки със себе си за всеки случай.

     Добре, че тогава се отказа навреме. Някога, преди повече от десетина години, беше главатар на банда, в която участваха Винкела, Костилката и Пора. Направиха два-три кокошкарски обира на денонощни магазини – главно алкохол и цигари. Фактът, че не ги хванаха засили жаждата им за по-големи удари.   Порът не ставаше за такива отговорни задачи - обичаше чалготеките и стриптийз баровете, не че останалите от групата не ги обичаха, но Пора имаше лошо пиянство и постоянно влизаше в конфликти. Една вечер го наръгали пред дискотека след свада за някакво момиче. Починал от кръвозагуба в болницата. Винкела се уплаши и избяга в чужбина. По дяволите, този Винкел! Само той му липсваше тази вечер! За малко да го изпорти пред Вера! 

     Останаха двамата с Костилката и го направиха. Последният удар! Златарско ателие! Костилката беше добро момче и на него можеше да се разчита. Обожаваше моторите и обичаше да се разминава с тировете по магистралите на задна гума. От вихровото движение му се качваше адреналина. Така и нелепо загина. Това беше и краят на престъпната им дейност. Останал сам Мозъка замина за Италия и работи дълго време в автоморгата на един албанец. Със спечелените пари се върна и нае този сервиз под наем.

     Опита се да заспи. Трябваше да бъде свеж на другия ден, а часът наближаваше три.  Предстоеше му ново начало. Отдавна беше скъсал с миналото. Харесваше Вера, може би и я обичаше, тя беше нещо различно,  сякаш  изскочила от  друг, чист и кристален свят, който той не познаваше, но знаеше, че там ще му бъде спокойно и хубаво.

     Запознаха се случайно. Беше спукала картера на Мерцедеса  си в една шахта из софийските улици, маслото ù изтичаше и той се оказа в първия сервиз, който беше изникнал пред очите ѝ. Лично следеше поправката на автомобила, размениха си телефоните, каза ѝ, че винаги може да разчита на него. След една седмица я потърси под предлог, че го боли гърло, тя имаше познати из болниците. После случайно чукнаха колата ѝ на паркинг. Отново прие случая като личен ангажимент.

     Вера обичаше музиката, духовността, науката. Той беше безкнижен човек, но в името на любовта изтърпя няколко опери, оперети и цели два балета. Само веднъж да подпишат и да излезе съвсем на чисто. Омръзна му да живее в гарсониерата на баба си, която го отгледа от малък. Имаше полубратя и полусестри от повторните бракове на родителите си. Вера е имала истинско семейство. Сега живееше само с баща си, който бил възрастен и много болен. Така му беше казала тя.

     Как ѝ стана пръстена! Точно по мярка! Само той му беше останал за спомен от онзи грабеж. Въздъхна шумно и се обърна на другата страна. Това, ако не е знак от Съдбата, че точно Вера е жената на неговия живот! Винаги е имал късмет! Напразно се притеснява. Утре всичко ще бъде наред! Отново се обърна на другата страна и неусетно заспа.

     Божидар пристъпи с едрото си тяло в хола и поздрави с дрезгав глас бъдещият си тъст, подаде му бутилка квалитетно червено вино с лявата ръка и се наведе да му целуне ръката. Вера не можеше да си намери място от щастие.

- Може ли да ни оставиш за малко? – старият златар погледна особено и строго към дъщеря си.

Когато Вера излезе той се обърна към Божидар със спокоен и категоричен тон:

- Познах те и знам какво си направил преди десет години. Изчезни от живота на дъщеря ми и повече да не съм чул за теб. В противен случай ще трябва да те предам на полицията.

      Вера влезе да поднесе кафетата и сладките, но от Божидар нямаше и следа. Баща ù я помоли да седне и ѝ разказа всичко.