8.04.2021 г., 22:14 ч.

 Дъщерята на Аполон 

  Проза » Повести и романи, Други
488 0 3
Произведение от няколко части « към първа част
25 мин за четене

Глава 4, част 2

 

Емпатията не винаги е нещо хубаво

 

   Ейдриан погледна часовника на нощното шкафче – пладне. Беше спал около пет часа, но това беше повече, отколкото му се случваше обикновено. Плътните завеси с наситен, тъмно-червен цвят, служеха, за да го предпазват от слънчевите лъчи, но също така създаваха и приятен сумрак. Спалнята на мъжа не беше нещо, по което човек може да каже, че принадлежи на милиардер. Беше заложил на функционалност, но от най-добрите материали, вместо на разкош – леглото беше антика от абаносово дърво, но с обикновен дизайн, какъвто можеше да се срещне в милиони домове по света, нощните шкафчета също, чаршафите може и да бяха от най-фин египетски памук, но изглеждаха обикновени в своята белота. В стаята имаше още огромно кресло, кушетка и почти незабележима етажерка за книги, която се беше сгушила в единия ъгъл. Обзавеждането се довършваше от лампион и аудиосистема. Долните два етажа бяха обзаведени за показ - с всичките там натруфени мебели и картини от известни художници, които хората очакваха да видят, със скулптури, които никой не разбира, но всички смятат за гениални, с африканските статуетки, които присъстваха само заради модата. Но неговата светая светих беше само за него и в тази стая присъстваше само това, което му е най-нужно.

   Мобилният на мъжа оповести за съществуването си някъде изпод завивките. Как се беше озовал там Ейд не помнеше, обикновено го оставяше на шкафчето. Може би го беше забравил в джоба си и устройството беше изпаднало. Намери го и прие повикването.

  - Какво има, Андреас?

  - Предполагам днес все още не си гледал телевизия.

  - Не. Случило ли се е нещо?

  - По-добре пусни телевизора. Но от сега ти казвам, че няма да ти хареса.

  - Не затваряй, отивам да го направя.

  Ейдриан бързо слезе в кабинета си и включи телевизора. По всички канали предаваха извънредно.  Фабрика за захар в Сиера Леоне се беше взривила, погребвайки повече от петдесет работника под останките. Повечето телевизии вече имаха изпратени кореспонденти на място.

  - Това ли е, което си мисля? - попита мъжът и се намръщи, виждайки познатия пейзаж. От сградата беше останала само купчина бетон сред поле от захарна тръстика.

  - Да, и онези лешояди от медиите вече са се скупчили пред сградата на „Хадрия“, много скоро ще дойдат и при теб.

  - Още днес заминавам за Африка. Направи изявление, че компанията и ние лично сме готови да помогнем с каквото можем! Нали знаеш – кажи каквото е нужно, за да ги успокоиш малко, докато аз отида и разбера какво се е случило в действителност.

  - Ще се справя. - успокои го брат му.

  - Знам. Затова оставям всичко тук на теб, докато аз оправям кашата там. Ще ти звънна преди да излетя.

  - Окей. Дочуване.

  Веднага след приключване на разговора с Анди, мъжът набра номера на телефона в хангара със самолета на компанията. Вдигна дежурният механик и след кратък поздрав, Ейдриан даде нарежданията си.

  - Искам Гълфстрийм-ът да е готов за излитане максимално бързо! Започвайте подготовката, тръгвам за летището! Курсът ще е към Сиера Леоне.

  След като уреди и това, Тенебръс застина с апарата в ръка. Искаше му се да й се обади и да чуе гласа й преди да замине, защото му оставаха няколко сравнително спокойни часа преди да се потопи в лудницата, която щеше да завари в африканската държава. Там щяха да очакват да знае всички отговори и да реши

всички проблеми, вероятно нямаше да има възможност дори да седне, какво остава да разговаря с нея по телефона. Бързо набра номера преди да е размислил.

  - Фийби Амарисо на телефона. - чу се ясният й глас отсреща.

  - Аз съм, Ейдриан.

  - Ти не легна ли да спиш?

  - Спах и сънувах дори.

  - Мен ли? - закачи го момичето. - Затова ли звъниш толкова скоро?

  - Иска ли ти се да съм сънувал теб?

  - Всъщност не.

  - Обаждам се заради вечерята.

  - Размислил си? - попита с надежда Фийби.

  Ейдриан се засмя на поредния й опит да се измъкне от мрежите му.

  - Не, не съм, но ще я отложим за неопределено време. Налага се да замина за Сиера Леоне, в една от фабриките ни там е станал инцидент и ...

  - Захарната фабрика от новините е ваша?

  - Вече си чула?

  - Да, чух. Лоша работа. Има ли жертви?

  - Много вероятно, но ще разбера подробностите, когато пристигна.

  - Ейдриан? - каза тихо жената.

  Чувството да чуе името си от нея беше хубаво. Още по-хубаво би било, ако можеше да е пред него сега, но мъжът не можеше да си позволи да мечтае в този момент.

  - Да?

  - Вероятно го знаеш и няма нужда да ти го казвам, но ще е трудно. Дори и за най-безчувствения човек, и за най-хищната корпоративна акула е трудно да гледа борбата за всеки един живот в подобна ситуация, да понесе страданието на пострадалите. Може би затова много от шефовете на големи корпорации избягват да ходят на мястото на инцидента и изказват съчувствието си само по телевизията - за да могат продължат да мислят ясно и да вземат мерки за ограничаване на загубите за компаниите си.

  - Защо ми го казваш?

  - Защото не мисля, че си безчувствен, а след няколко часа ще ти се наложи да се сблъскаш с атмосфера, която е пречупвала много хора. Където страданието не е нещо някъде там далеч, показано на малкия екран, а съвсем реално – стои до теб, лежи до теб, вдишваш го, полепва по теб и променя начина, по който виждаш света. - напрежението в гласа й можеше да се усети дори по телефона.

  - Говориш сякаш си го преживяла.

  - Така е. И не го пожелавам на никого. Лек път, Тенебръс! - и Фийби прекъсна връзката.

  Ейдриан остана загледан още известно време в телефона. После извика шофьора си и тръгна към летището.

 

***

 

   Престоят на Тенебръс в Африка продължи две седмици. През това време името му всеки ден се споменаваше в новините – целият свят следеше развитието отначало на спасителните действия, а след това и на разследването на инцидента, при който по някакво чудо се беше разминало само с ранени. С всеки следващ ден в гласа на мъжа се усещаше все повече умора. Често във въпросите на журналистите

прозираше обвинението, че във фабриката не са се спазвали изискванията за безопасност и управленският състав е знаел за това. Ейдриан пое изцяло отговорността за случилото се – нае нужните хора и машини, за да се случват нещата по-бързо и по-качествено, уреди независими експерти от международна агенция да извършат разследването, за да няма съмнение в заключенията, пое разходите по лечението на пострадалите. Когато стана ясно, че условията за безопасност наистина не са били спазени, направи заявление, че „Хадрия Корп“ ще изплати обезщетения на всички работници, взимайки предвид предявените искове и факта, че фабриката нямаше да работи в близките месеци. След това беше уволнил цялото ръководство на фабриката с обяснението, че по-голямата печалба не е по-важна от човешкия живот.

   За тези две седмици Фийби беше свикнала да започва деня си с новинарските емисии. Отначало й беше интересно какво ще е поведението на Тенебръс, дали ще е същият като повечето шефове на корпорации или ще се държи различно. Беше я изненадал. Изглежда наистина се интересуваше от съдбата на работниците си и правеше всичко възможно да облекчи положението им след инцидента. След  няколко дни усети онези нотки на изтощение в гласа на мъжа. Истинската умора – психическата – не можеше да се имитира. И Фиби започна да се тревожи – вече не за себе си, а за него. Страхът от него отстъпи пред страхът за него. Както му беше казала, отлично знаеше какво го очаква там, защото беше преживяла подобни ситуации - когато другите очакват да си тяхното спасение. Беше заливана от чуждата болка в течение на години. Мисълта, че отношението й към Ейдриан се променя, я сполиташе все по-често, но всеки път тя я заключваше дълбоко в съзнанието си, не желаейки да се изправи пред нея. Да, знаеше, че се държи страхливо, но все още не беше готова. Щеше да дойде и този момент, беше неизбежно, но засега...Засега тя просто следеше развитието на събитията. Една сутрин, точно, когато щеше да започне да приготвя закуска за себе си и Макс, телефонът звънна. Фийби имаше предчувствие кой може да й звъни и се поколеба дали да вдигне. В крайна сметка остави секретарят да се включи и се оказа права в

предположението си – беше Тенебръс.

  - Здравей, малка фейо! Изглежда съм те изпуснал и още в ранни зори летиш по задачи. - След повече от две седмици в Сиера Леоне мъжът звучеше ужасно потиснат. - Все още съм в Африка, но не се надявай, че проблемите тук ще ме задържат още дълго. През последните няколко дни идеята за вечеря с теб ме

привлича повече от всякога. - Ейд въздъхна. - Е, ще се видим скоро!

  Фийби посегна няколко пъти към телефона, докато мъжът говореше, но така и не се реши да вдигне.  Направи си закуска и пристъпи към изпълнение на дневния си график. Имаше нужда да заеме мислите си с нещо различно от гласа на Ейдриан по телефона, за да не се изкуши да му звънне.

  На следващия ден медиите съобщиха, че той се връща. Но мина ден, а след това и още един, а Тенебръс така и не се обади. Жената реши, че той иска да остане сам за малко – да си почине от постоянното наблюдение на СМИ, да се отърси от болката на хората, пострадали при инцидента. Тя продължи да следва установената рутина на ежедневието си, но вечер усещането за надвиснала буря не я напускаше. На

третата вечер взе мобилния и слушалките си, белия бастун и Макс и излезе от апартамента. Усети присъствието му веднага и завъртя глава в същата посока, но не го погледна. Ослуша се за нещо, което да подсказва какво прави той, но не можа да долови нищо освен дишането му. Фийби си сложи слушалките и кучето я поведе към стълбите. Двамата се качиха на покрива, а след минута тя отново усети присъствието на мъжа.

  - Макс, стой тук! - нареди на кучето, и проверявайки с бастуна за препятствия, които са се появили след последното й идване, тръгна към парапета.

  Вече на крачка от него, протегна ръка и се хвана, а бастуна подпря до себе си. Затвори очи и остави нощния вятър да роши косата й, докато в слушалките звучеше You're Not Alone на Jjos и María La Caria. Това парче винаги я успокояваше, надяваше се да помогне и на Ейдриан. Когато то свърши, Фийби отвори

очи, спря музиката, пое си дълбоко въздух и попита тихо:

  - По-добре ли си, Тенебръс? - не се обърна към стоящия до нея мъж, но усещаше, че той я наблюдава. Погледът й все още беше насочен някъде там отвъд, в мрака на нощта.

  - Да. - отвърна Ейдриан също толкова тихо, за да не развали момента.

 

***

 

POV Ейдриан

   Когато самолетът кацна на летището, бях заобиколен от настървени журналисти, опитващи се да оглозгат докрай кокала, който дъвчеха през последните две седмици. Нямаше въпрос, на който вече да не бях отговорил поне десетина пъти, затова  разминавайки се с едно дежурно „Без коментар“ се метнах в Spyder-а и потеглих. На половината път до „Орловото гнездо“, Андреас се обади да каже, че телевизионните

репортери са окупирали и дома ни. През ума ми за секунда преминаха всички места, на които можех да отида, за да се отърва от тях, но никое от тях не ме привличаше така, както апартамента на Фийби.  Паркирах и асансьорът ме отведе на етажа. Боговете са ми свидетели, щях да почукам, но я чух да свири и не можах. Седнах до вратата, подпрях глава на стената и се потопих в звуците, които момичето извличаше от своя инструмент. Очите ми сами се затвориха. Останах така, докато тя не спря да се упражнява. Когато погледнах часовника на китката си, вече минаваше десет часа. Чувах я как се отдалечава, как пуска душа и се приготвя за сън под тихата chill out музика. Станах и си тръгнах, без да дам знак, че съм идвал. Карах още известно време из града, подготвяйки се психически за представителите на СМИ, но, когато приближих сградата, тях ги нямаше. „Уговорих ги да си тръгнат и да те оставят да си починеш от пътуването, а в

замяна ще дадеш пресконференция след няколко дни.“ - беше обяснението на Андреас. Само кимнах в знак на съгласие и се качих горе. Двамата се видяхме на закуска преди да тръгне към офиса и след това се върнах към проучването, което извършвах преди да се случи инцидента. Още нещо, за което трябваше да говоря с Фийби, и още една причина да я видя – исках да разбера кой е създал Джордж. Реших вечерта да отида при нея, за да няма възможност да измисли някое оправдание.

  Вечерта обаче всичко се повтори – аз така и не почуках и отново си тръгнах. Това, което не очаквах беше, че на следващата вечер тя ще излезе от апартамента. Вероятно беше усетила, че съм там, защото почти се обърна, но след това продължи по коридора, нагоре по стълбите и на покрива. За момент си помислих, че ще падне, когато застана на крачка от парапета, но тогава думите на иконома й се потвърдиха: „Тя не е толкова безпомощна, колкото околните си мислят.“ Приближих се и застанах до нея. Вятърът се заигра с къдриците й, а огньовете на града хвърляла мека светлина върху затворените й клепачи. Ясно чувах музиката в слушалките й. Тя излъчваше такова спокойствие – можех да я гледам с часове.

  - По-добре ли си, Тенебръс?

  - Да.

  Фийби прибра телефона и слушалките в джоба на дънките си. Тя все така не се обръщаше, предоставяйки на погледа ми само профила си.

  - Изтощително е постоянно да си преследван от камери. Но след изявлението на брат ти, предполагам, че ще те оставят на мира за няколко дни. - продължи да говори все така тихо, почти интимно, с невиждащ поглед, насочен към града под нас

  - Надявам се. А ти откъде знаеш за това?

  - Седемнадесет дни новинарските емисии започваха с името ти.

  - Следила си новините? - усмивката сама пропълзя на лицето ми. - Липсвах ли ти?

  - Не се ласкай, Тенебръс! - промърмори кисело тя.

  - Липсвал съм ти! - заявих победоносно. Чувството беше приятно.

  - Беше ми жал за теб! - върна се към предишния си тон тя. Сякаш не говореше с мен, а със самата себе си.

  - Не искам съжалението ти. Искам теб.

  - Наистина ли си толкова тъп или само се преструваш, за да ми лазиш по нервите? - Фийби най-накрая се обърна към мен. - Удоволствие ли ти доставя?

  - Всъщност ми харесва как блестят очите ти, когато се ядосваш. - казах аз примирително и се усмихнах.

  - Идиот. - тя грабна бастуна си и тръгна към кучето.

  - Чакай! - засмях се аз и хванах китката й. - Мир?

  Фийби измъкна ръката си от моята и застина мълчаливо, сякаш ме гледаше и не можеше да вземе решение дали изобщо иска да разговаря с мен.

  - Уф, добре. - изпуфтя тя и отново тръгна. - Мир.

  - Знаеш ли? Действаш ми наистина добре.

  - Да, за съжаление имам тази способност. - промърмори съвсем тихо. - Да действам добре на хората.

  - Защо за съжаление?

  - Няма значение.

  - Има значение. - казах твърдо. - Щом за теб е неприятно, значи има значение.

  - Не те познавам достатъчно, че да ти кажа.

  - О-о-о, хайде де! - пуснах в ход една чаровна усмивка. - Представи си, че си пияна, а аз съм барман.

  - Какво общо имат барманите тук? - учуди се Фийби.

  - Ами, хората доста често си изливат душата пред тях, а също не ги познават.

  - Доводът ти съдържа известна логика, която обаче аз няма да последвам.

  - Ще ми кажеш. - заявих убедено. - Някой ден.

  - Някой ден може би, но не и сега. - тя хвана повода на кучето и то я поведе към стълбите.

  Наблюдавах как тя около минута опипва пътя си с бастуна, след това малко по-уверено заслиза. Последвах я на разстояние, знаейки че, дори да се случи нещо, ще успея да я хвана преди да е паднала. Когато вече бяхме на нейния етаж, се спрях до асансьора и погледнах към вратата й.

  - Е, ще ме поканиш ли да вляза за по едно питие?

  - Не. - отсече момичето и продължи към апартамента си.

  - Карах през целия град, за да те видя. - усмихна се, опитвайки да задействам чувство за вина.

  - Сам си го решил. - отвърна Фийби безгрижно. - Аз нямам нищо общо. И няма да се хвана втори път на същия номер.

  - Какъв номер? - направих се, че не разбирам.

  - Лека нощ, Тенебръс! - махна тя с ръка без да се обръща и се прибра.

 

***

 

   Ейдриан се спусна с асансьора до паркинга. В колата се сети, че отново не беше говорил с момичето за това, което го интересуваше, и се усмихна. Напоследък често му се случваше дори само мисълта за нея да предизвиква усмивка на лицето му. Запали мотора и потегли. Излизането му от подземния паркинг беше проследено от две очи, които след това се насочиха нагоре към сградата, сякаш очакваха да я видят на терасата.

   Кас знаеше, че моментът да изпълни заръката на Аполон наближава, но все още се надяваше, че Фийби ще прояви малко здрав разум и ще прекрати срещите си с Тенебръс. Беше абсолютно сигурен, че тя е усетила, че нещо с този мъж не е в реда на нещата. Щеше да й даде още няколко дни и тогава щеше да направи това, което момичето мразеше толкова много – щеше да се намеси. 

   Малко преди изгрев слънце мобилният на нощното шкафче се раззвъня. Фийби се протегна и почти веднага го намери. Прие повикването и сложи апарата между ухото си и въглавницата без да се надига от леглото.

  - Кълна се, Калеб, ако ми звъниш от друг номер, само за да вдигна слушалката, ще дойда и те спукам от бой. - измрънка сънено тя.

  - Кой е Калеб? - чу се отсреща весел глас.

  - Нямаш ли си друга работа, Тенебръс, освен да тормозиш мирно спящите  хора? Някои от нас ходят на работа.

  - Аз също работя.

  - Мхм.- промърмори Фийби със съмнение, унасяйки се отново.

  - Истина е.

  Младата жена не отговори. Спокойното равномерно дишане, което чуваше Ейдриан, му даде да разбере, че тя заспала с телефона на ухото.

  - Фийби?

  - М-м-м?

  - Сладки сънища!

  - Мхм!

  „Е, добре де, може би наистина е малко рано.“ - призна пред себе си мъжът. Но вече беше станал зависим от мелодичния й глас. Щеше да се наложи да почака още няколко часа, но вече не искаше да  отлага  вечерята.

  - И да ме сънуваш! - добави тихо Ейд. Момичето не отговори и той прекъсна връзката.

  Желанието му се сбъдна, но не в посоката, която би му се искало.

» следваща част...

© Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??