Дъщерята на ковача

Тази година пролетта настъпи много рано. Още по средата на февруари небето над древния Родосто се избистри като младо вино и слънцето огря белите къщи, накацали по планината, като ято чайки. Морето  беше кротко като жертвено агне и рибарите се връщаха с богат улов. Вечер по крайбрежната улица млади и стари излизаха на разходка, пиеха кафе по крайморските кафенета и одумваха коконите, излезли на вечерна разходка. Младите гледаха незабелязано да се измъкнат към  близките лозя, където по кьошковете си разказваха вечните приказки на любовта.

        За радост на дюкянджиите  и занаятчиите,  чаршията беше живнала и алъшверишът вървеше добре. От фурната на Бурхан се носеше ароматът на пресен симид и пиде, а  тежките татлии на Ованес се разграбваха,  преди да стигнат до малката витринка на дюкяна му.

На площадчето на старата чаршия старци седяха на сянка под чинарите, бавно премятаха кехлибарените зърна на молитвените броеници и сърбаха шумно ароматичното кафе на бай Хачиг. От време на време  вдигаха поглед от филджаните, за да проследят кръшната снага на някоя селска мома, цанила се в града като домашна прислужничка. Ех, пустият мерак не ги оставяше на мира и със сигурност щеше да си отиде заедно с тях.

        От ковачницата на Уста Марук   се чуваше равномерният звън на чуковете, които даваха живот на желязото. А то съскаше, виеше се в ръцете на майстора и калфата Али, в чиито яки ръце тежкият чук  се превръщаше в детска играчка.  Вече много години  двамата лееха пот над наковалнята. Майсторът беше  почти десет години по-млад от калфата. Али го помнеше от деня, в който майстор Артин доведе осемгодишния си син да чиракува в бащината ковачница.

Не мина много време и малкото момче научи занаята на баща си, на дядо си. А може би  и  прадядо му да е давал душа на искрящия метал или е ваел бакърените тепсии, менци, тасове и тенджери. Навярно затова фамилията им беше Казанджиян - син на казанджията.

        Майсторът беше съсредоточен в работата си и мълчеше. Нещо, което беше необичайно за него. Не беше от приказливите, но и да мълчи по цели дни, не беше в табиета му. Това стана, след като за по-малко от две години загуби първородния си син и дъщеря си Евангюл, която беше неговата любимка. След нейната смърт майстор Марук стана мълчалив, благият му поглед се напълни с тъга и след работа вече не се отбиваше в кафенето на Хачиг, където след работния ден се събираха достовете му на чашка мастика.

        Тези дни майсторът беше много напрегнат. Красивата му жена щеше да ражда за четвърти път. Всеки миг я чакаха. Свекървата бдеше над нея и не ù даваше да шета из старата бащина къща.

        Аница дойде снаха без зестра. Чеизът ù беше повече от оскъден. Беше кръгло сираче от малка и беше израснала в къщата на заможната си леля, която никак не я глезеше. Още от детството си  Аница се научи да мълчи и изпълнява безропотно каквото се искаше от нея. Тиха и непретенциозна, скромна и работлива, доколкото ù позволяваше крехкото  здраве. Беше красавица. Бялата ù кожа, тъмнорусите коси и големите ù тъжни очи правеха впечатление на всички в града. Само липсата на зестра беше причината богатите ù роднини да я дадат на Марук ковача.

        Тук, в дома на мъжа си, тя намери семейство и топлина. Само тук тя се почуства у дома. В началото старата Евангюл искаше да се наложи като свекърва, да се знае коя е господарката на този дом. Обаче много бързо разбра, че Аница няма никакво намерение да става господарка, отнасяше се към свекърва си уважително и изпълняваше даже  неизказаните ù желания. Красотата и безкрайната доброта на младата снаха  накараха Евангюл да я обикне  като истинска дъщеря. Аница не помнеше родителска ласка и прие семейството на мъжа си за свое и беше щастлива. Раждането на двете момчета и малката Евангюл донесоха много радост в семейството. Но след това едно след друго коварна болест почерни тихото щастие на семейството, отнемайки им   малкия Артин и нежната Евангюл. Остана само Арам. А сега чакаха да се роди четвъртото дете на семейството.

         Баба Марта си показа рогата и тази година. Застудя, небето стана тежко и сивите облаци скриха слънцето. Морето беше неспокойно и вълните заливаха вълнолома на балъкчиите, които проклинаха времето и  давеха мъката си в мастиката на Никос. Старата кръчма беше пълна с мющерии от сутрин до вечер. Никос и синът му Тео едва успяваха да обслужват жадните си клиенти. Тефтерът се пълнеше с вересии в очакване на хубавото време. Така беше при рибарите, пиеха на вересия, а когато дойдеше времето  на голям улов, разплащаха се с Никос честно и почтено. Така всички бяха щастливи. Гърци, арменци, турци, евреи, живееха заедно от векове без крамоли и разправии. Всеки почиташе своя Бог, в ония времена хората бяха набожни, и имаше мир и рахатлък. Даже маджарите бунтовници, попаднали тук преди много години с Ракоци, се бяха приобщили към местните хора, макар че никой не разбираше езика им. Той беше бамбашка.

        Детето на Аница се роди по средата на март. Искаха да я кръстят Евангюл, но бабата се възпротиви. Първата им дъщеря, която бяха загубили неотдавна, носеше това име и нема късмет. Кръстиха я Ева по желание на бабата. Беше по  «алафранга» и не характерно за арменците от Родосто. Но хатърът на бабата никой не можеше да счупи. Ама и бебето беше необикновено, с много бяла кожа, дребно, но много добре оформено и с огромни сини очи. Откъде бяха се пръкнали такива очи, никой не можеше да обясни. Може би в рода е имало от киликийските латини, които бяха царували в Армения. Кой знае, неведоми са пътищата Господни!

        Малката Ева растеше като здраво и живо дете. Знаеше да се защитава и не си оставяше каруцата в калта. В училище не беше блестяща като братята си, но имаше необикновен талант за рисуване и много обичаше да пее. Госпожица Искухи, учителката ù по рисуване, предричаше бляскаво бъдеще за едва осемгодишната Ева. Учителката се изумяваше от  необикновената фантазия на детето при съчетаване на багрите и причудливите форми, които придаваше на своите рисунки.

        И точно тогава започна войната. Арам отбиваше военната си служба в казармата. Турците се отнасяха все по-недоверчиво към гърци и арменци, и въобще към християните. Действията на някои бунтовнически настроени арменци не помагаха за укротяване на обстановката. Напротив, техните съзаклятия и желанието им да отмъстят за кървавото потушаване на арменските бунтове в източните райони на империята  наливаха масло в огъня. Фанатизирани мюсюлмани призоваваха за Свещена война срещу гяурите.

Марук съзнаваше, че трябва да стои далеч от тези неща и отказваше да помага на размирниците. Но когато засегнаха неговото патриотично чувство, когато научи за участта на сънародниците си от Ван, за героизма и гибелта на хиляди арменци, Марук прие да изработи саби, ками, ножове и даже дула за пушки и пищови.

        В цялата област нямаше по-добър ковач. Поръчки идваха от Чорлу, Малгара, та даже и от Истанбул. Естествено, турците го дебнеха и в края на краищата го хванаха. Намериха части за пищови и няколко ками. Това беше достатъчно, за да го изпратят на заточение в Адана.

Баба Евангюл беше починала, Арам беше в казармата, Марук изпратен в Анадола. В къщата останаха болната Аница и малката Ева. Осемгодишното дете трябваше да се грижи за домакинството и за болната си майка. Малкото пари, скътани за черни дни, бързо свършиха. Сестрината дъщеря на ковача, Хрипсиме, идваше да помага на детето, но и тя имаше семейство и трябваше да се грижи за него. Богатите роднина на Аница също помогнаха с някой и друг грош, но бяха настанали трудни времена и всеки гледаше да се спасява сам.

        Младата учителка се връщаше от училище, когато пред фурната  срещна малката Ева, прегърнала току-що купения  хляб. Детето вървеше с наведена глава и плачеше. Беше купила този хляб с последните пари. Г-ца Искухи я видя, спря пред детето. То също видя учителката си, опита се да скрие сълзите си, поздрави я почтително и искаше да продължи пътя си към дома. Но Искухи се зарадва на случайната среща, прегърна детето и попита защо плаче. Ева беше в безизходица,  а и много обичаше младата жена. Разказа ù за нещастието, което беше сполетяло семейството им. Учителката се опита да ù даде малко пари, но детето беше гордо и не прие.  Целуна учителката си и избяга.

        Госпожа Манушаг беше всепризнатата шивачка на Родосто. Целият елит на града си шиеше  тоалетите при нея. Имаше богати клиентки, които  идваха чак от Истанбул. Триетажната ù къща беше на Ордуеви джаддеси, в богаташкия крайморски квартал. Беше красива 45-годишна жена, с изискани маниери и многостранни интереси. Мъжът ù беше търговец на едър рогат добитък и рядко се задържаше в града. По цели седмици обикаляше села и чифлици, за да купува стока. Ходеше винаги въоръжен с два пищова и цяла армия ратаи и вардяни. В кемера му, скрит под широкия пояс, винаги имаше стотици жълтици.

Г-жа Манушаг  живееше в  красива триетажна къща със силно остъклени еркери на първия етаж, където беше салонът за гости и  кантората на мъжа ù, Хорен Мануелян.

На партера беше шивашкото ателие, чакалнята за клиентки и кухнята,  където всепризната господарка беше леля Хоропиг, далечна роднина на г-жа Манушаг.

В най-голямата одая бяха разположени масите, на които  стояха няколко ръчни  шевни машини «Сингер» и една крачна, на която работеше само майсторката. Никой освен г-жа Манушаг нямаше право да сяда на тази машина, доставена наскоро от Германия. Покрай двете стени бяха разположени миндерлъците, на които седяха калфите и чираците. Госпожа Манушаг беше създала перфектна за времето си организация. Всяко момиче си знаеше точните задължения и беше специализирана да изработва определени операции. Една правеше перфектни илици, друга изработваше кантираните подгъви, трети подготвяха детайлите за бродировачките, които работеха в съседната стая. Там бяха и стотиците макари с разноцветни памучни и копринени конци. В специален шкаф се съхраняваха хиляди копчета, малки и големи, стъклени и кокалени, седефени или облечени с плат. Тук бяха телените копчета и циповете. Всяко нещо си имаше определено място и горко на тази, която щеше да премести нещо без знанието на Елиз, момичето, отговорно за подредбата и използването на помощните материали. Тя беше вече 5-6 години на работа при Манушаг, беше калфа и се ползваше с пълното доверие на майсторката, защото беше по-строга и по-взискателна към работничките от самата Госпожа, както всички от ателието наричаха майсторката си. Изключение правеше само «царицата» на кухнята, Хоропиг, която беше с 15 години по-възрастна от Манушаг и се обръщаше към нея с «ахчигъс» (дъще). И действително я обичаше като своя дъщеря.

        Когато младата учителка разказа за злочестата съдба на любимата си ученичка, показа няколко рисунки на Ева, които беше запазила, Манушаг се съгласи да опита с детето, въпреки че я намираше за твърде малка, за да учи такъв труден занаят.

        Беше зима. Сняг нямаше, но вятърът откъм морето беше студен и хората предпочитаха да си останат вкъщи около оджака или кахлените печки. Дървата бяха бол в околните гори, имаше и евтини дървени въглища, та мангалите не оставаха без гориво. Пък и агнешкото печено на мангала беше голяма вкусотия. Ставаше като чеверме при домашни условия.

        Още беше тъмно, когато Ева тръгна за «Сурп Такавор» (Св.Крал), богатата крайбрежна махала, където беше къщата на дигин Манушаг. Облекла едно старо, износено палто на майка си, което собственоръчно беше скъсила, с кърпа на главата, обута с дебели вълнени чорапи и  едни стари боти на майка си, Ева вървеше по надолнището, стискайки малко вързопче, в което се намираше обяда ù. Къс пиде и малко козе сирене. Вървеше, бореше се с насрещния студен вятър. Сълзите ù капеха по детските ръчички и мокреха грубия плат на торбичката. Ева бързаше да не закъснее за първия си работен ден. След няколко дни щеше да навърши осем годинки.

        Сериозна, любознателна, старателна и упорита, Ева още от първите дни показа  голямата си любов към този занаят, доближаващ се до изкуството.  Госпожа Манушаг беше изненадана от вроденото чувство за финес и естетика у това невръстно дете. Нейният талант да придава гъвкави форми, да съчетава по необикновено интересен начин  цветове, които се считаха несъвместими. Нейната упоритост да отговори на  строгите изисквания на майсторката. С другите момичета се държеше почтително и студено. Не се доближаваше до никоя, но и не отблъскваше никоя. Беше готова да помогне безотказно, ако някоя имаше нужда от помощ. Даже сама предлагаше услугите си.  Този дребосък,  с характер на владетел, много бързо спечели симпатиите не само на чираци и калфи, но и на самата майсторка. Големите ù сини като метличина очи бяха непроницаеми и студени на вид, но зад тях детето криеше нерадостната си съдба, мъката по болната си майка, неизживяното детство, отсъствието на любимите баща и брат.

        Не беше минала и година, откакто Ева беше започнала да учи занаята, когато за любителското представление на местната арменска театрална трупа трябваше да се ушият сценични костюми. Госпожа Манушаг, сама любителка актриса, трябваше да осигури ушиването на тези костюми. Работата беше доброволна, трупата нямаше пари. Манушаг щеше да осигури платовете, естествено от артъци на клиентки, но за труда плащане нямаше да има. Майсторката сподели с момичетата и попита има ли доброволки за изработването на тези костюми. Щеше да се работи  след редовното работно време и през почивния ден неделя. Всички мълчаха. В тишината на голямата стая се чуваше само дишането на момичетата. Първа наруши неловката тишина  Ева. Искаше да шие костюмите на артистите. След нея се обади и Елиз, която се падаше далечна роднина на майка ù. Двете щяха да се справят за 2-3 седмици костюмите да бъдат готови. Майсторката беше изненадана и доволна. Не се беше излъгала, като взе Ева в ателието си. В очите ù заиграха хитри пламъчета.

        Наближаваше денят на представлението. Всички арменци очакваха с интерес представлението, в което играеха само мъже. Даже една-две женски роли се изпълняваха от тях. Единствената истинска жена на сцената щеше да бъде Манушаг.  Тя играеше главната роля. Партнираше ù д-р Папазян. Понякога репетираха у дома ù. Честите посещения на доктора в дома на красивата Манушаг, нерядко  в отсъствие на вечно пътуващия ù съпруг, бяха любима тема  на махленските клюкарки.

        Дойде денят на голямото събитие. Неделя след обяд, в салона на училището, щеше да бъде представена комедията «Чаршълъ Артин ага». Ева не само беше участвала в изработването на костюмите, но взе и не по-малко участие в изработването на декорите, където работата се ръководеше от госпожица Искухи.

        Докато шиеха костюмите за представлението, Ева и няколко години по-голямата Елиз се сближиха  и станаха приятелки. Богаташката дъщеря се държеше сърдечно с Ева. Помагаше ù в работата, нали имаше по-голям опит  в  шивашкия занаят, често я канеше да делят храната, която носеше за обяд. Започна да носи повече храна и останалото от обяда даваше на приятелката си за вкъщи. Лека-полека връзката им стана много близка, а нали бяха и далечни роднини. Беше напълно обяснимо.

        Войната приключи. Марук се завърна от заточението и подхвана стария занаят. Арам беше избягал в Русия и не можеше да се върне в родния град. Беше дезертьор и осъден на смърт. В града се разказваха за ужасите от депортацията на арменците към сирийската пустиня Дер Зор. В  Родосто малцина бяха пострадали от жестокостите на кюрди, турски башибозуци и джандарите. Но страхът не напускаше християнското население на града.

Марук искаше Ева да продължи учението си, но малката не пожела  да напусне ателието на дигин Манушаг. Харесваше ù да шие, вкъщи тайно рисуваше модели, измисляше гарнитури и бродерии. Оцветяваше картинките и ги криеше под дюшека. Един ден, шетайки, Аница намери творенията на дъщеря си и вечерта ги показа на съпруга си. Бяха изненадани и доволни. Детето наистина имаше талант и обичаше занаята. Сам отличен занаятчия,  Марук се радваше на творческата фантазия на дъщеря си и реши да ги покаже на учителката по рисуване.

        Госпожица Искухи остана изумена, помоли ковача да ги вземе за ден-два и веднага ги занесе на  приятелката си. Манушаг ги разгледа с интерес, усмихна се вътрешно. Не се беше излъгала, взимайки  малката си помощничка.

        На следващия ден, идвайки на работа, Ева завари ново момиче да седи на нейното място и изтръпна. Нима майсторката щеше да я гони, та беше дала мястото ù на друга. Сълзи  премрежиха  сините ù очи. Овладя се и зачака появяването на Манушаг. Майсторката не закъсня. Явно беше изчакала реакцията на младата си помощничка, но така и не видя нищо. Прегърна я през рамото и я поведе към съседната стая, където работеха бродировачките. До прозореца, точно до масата на Елиз, се беше появила съвсем нова голяма маса с наредени листове рисувателна хартия, моливи и  цветни и водни бои, четки с различна големина. Ева гледаше изумена и не разбираше защо Манушаг я води в тази стая и я настанява на новата маса. «Това е новото ти работно място, вече ще работиш тук и ще рисуваш модели, ще копираш от модните списания и подготвяш за шев моделите, които избере клиентката.» Даже не я попита дали иска тази работа. Майсторката решаваше вместо  нея. Елиз щеше да ù помага при нужда. Манушаг ù пожела приятна работа и излезе. От този ден Ева започваше нов живот, който щеше да продължи цели седемдесет години. А беше само на десет. / продължава/