Родих се различна. Най-различна от различните. Черно-бяла. Като в стар нискобюджетен филм. Някаква жестока шега на природата. Някак болезнено чувствителна в своя черно- бял свят.

Живеех в малка къща на самия морски бряг. Живеех там със сестрите си. Родителите ми често пътуваха и единственото семейство, което познавах, бяха те, моите мили сестри.

Не виждах цветове. Не ги виждах, но ги усещах. Сякаш вън светът беше черно-бял, а вътре искреше от пъстрота и разнообразие.

Бях щастлива. Колко бях щастлива!... Едва сега осъзнавам колко щастливи са били тези черно-бели години.

Нямах приятели. Страхуваха се от моята различност и ме отбягваха. Имах сестрите си. И ми стигаха. Когато бях дете, те всяка сутрин в бяла чаша ми наливаха сиво мляко с какао. На бялата покривка слагаха чиния с черни сандвичи. И се грижеха за мен. И ме обичаха.

Времето минаваше. Растях. И се променях. Сестрите ми все по- често ги нямаше и аз все по- често оставах сама. В такива нощи слизах на плажа и гледах черното небе с бели звезди, усещах разбиващите в брега черни вълни. Вдишвах аромата им. Чувах историите им. Те бяха мои приятели. Сами като мен. Черно-бели като мен. Просто една игра на природата. Не ми липсваха цветовете. Обичах своя необикновен живот. Въпреки че той ме обричаше на самота.

В една такава нощ го срещнах...

Трябва да е било много късно. Често, когато слизам на плажа, губя представа за времето. Помня, че слушах някаква балада. В онези дни все още имах музиката. Тя достигаше в своя чист и кристален звук и се просмукваше в тялото ми, в самото ми същество. Тя беше нещо като всичко.

Трябва да се е приближил безшумно. Не разбрах, че идва. Дотолкова бях свикнала със самотата, че не забелязвах другите. Бях се научила да ги игнорирам. Както те игнорираха мен.

Сложи ръка на рамото ми и каза:

-  Студено е. Ще замръзнеш.

И ми подаде якето си. Взе студената ми ръка в своята. Топлината на дланта му се вля в мен като огън. Не видях лицето му в тъмнината. Само очите му- нежни, излъчващи топлота и разбиране. Черни.

Той знаеше, че съм различна. Знаеше, че съм черно-бяла. Но остана. Стоя до мен, без да ме съжалява, без да се страхува. Не каза нищо повече. Просто държеше премръзналите ми пръсти и ми даваше от своята сила. И аз възкръснах из пепелищата на самата себе си. Там, под черното небе и белите звезди, галена от прибоя на черните вълни, се родих отново. Негова.

Не си отиде. Живя с мен в моя безцветен свят. Рисуваше с думи морето, изгревите, залезите, цветята, небето. И аз ги виждах със сърцето си, със своето малко, влюбено сърце.

Той казваше, че имам много светли, почти бели очи с мъничко синьо по краищата. Как копнеех да видя очите му! Дори само за един миг да видя великолепието на изгрева, синевата на морето, светлината на небето, слънцето, пък нека след този миг да затворя очи завинаги. И все го исках заради него. За да видя с неговите очи. Да видя неговия свят. И да го усетя. Уви, желанието ми се изпълни. И хиляди пъти проклинам момента, в който се роди.

Беше в средата на лятото. Събудих се на плажа. Понякога, докато си говорехме, докато държахме ръце край топлината на огъня, заспивахме неусетно и се будехме с първите лъчи на слънцето. Отворих очи и първото нещо, което видях, бяха неговите очи. И, о чудо, те не бяха черно-бели!

-  Очите ти... - прошепнах изумена. - Очите ти...

Не чух какво каза. Не чух думите. Нямаха значение. Аз виждах! Виждах съвършената хармония изгрева. Връщайки се назад във времето разбирам, че в паметта ми се е врязал само онзи миг на ужас, миг, в който сякаш всичко, което си познавал, всичко, което е било твое, се разпада и ти си безсилен да го съградиш отново. Закрих очите си с ръка и побягнах, препъвайки се. Оставих го там, във величието на юлския изгрев. Оставих го сам, жадуващ, разтърсен, уплашен, и избягах. Скрих се. Спуснах плътно завесите и изчезнах за света. Затворих се в черната си стая и вътре в дебрите на себе си. Много часове живях е мрака, страхуваща се да погледна навън. Той идваше всеки ден. Изживя кошмара с мен, хванал ръката ми, притиснал ме до себе си, отдал ми се с цялото си същество. Пак заради него опитах. Все заради него. Заради това безумно всеотдайно устремление към него. Заради онзи мил, ненатрапчив начин, по който ми шепнеше. Заради силата, с която ме обичаше. Заради спокойствието, което ми даваше.

Излязох в края на есента. Беше нощ. Дори сега, спомняйки си тази нощ, се парализирам от безсилие. Всичко ми беше непознато. Макар да не го виждах за първи път, то беше друго. По-пошло, по-коварно, по-студено. Хилядите разноцветни сияния ме заслепиха и аз се свлякох в ръцете му.

Опитвах още много пъти. И не успявах. Не успявах да приема света толкова мръсен, отчужден и порочен с неговите евтини, приглушени светлини и син цигарен дим.

Видях цветовете и спрях да ги усещам. Спрях да чувам музиката. Загубих съня си.

Сега стоя в моята стая. Пиша с черно мастило върху бял лист. Светлината ми също е бяла. Имам си бял часовник с черни стрелки. Всяка сутрин пия в черна чаша бяло мляко. И се опитвам да забравя и да бъда същата. Малка, черно-бяла и различна. Самотното черно- бяло момиче, което гледаше и виждаше. Което осъзнаваше.

Сама съм. Той си отиде, макар че ме обичаше. Понякога чувствам в черно-бяло липсата му. Но нямах право да го задържам. Нито да го обричам на такъв ад. Последният, който го заслужава, е той.

Страхувам се да изляза. Скрила съм се в своята бяла стая и мечтая за едно по-черно-бяло утре. За един черно-бял изгрев. За една черно-бяла усмивка. И за неговата черно-бяла обич. И за черно-бялата му нежност, която ме караше да се чувствам жива. Макар и различна. Макар и необикновена. Негова.