Всичко изчезна. За нула време, всичко си отиде. Целият им свят се разпадна. Или поне… така си мислеха.

-1-

    
    Александър вървеше през полето и студеният вятър проникваше през пластовете дрехи, с които беше навлечен. Стари, изпомачкани, накъсани и мръсни. Русата му коса се сплъстяваше и падаше на кичури пред очите му, но той почти не ѝ обръщаше внимание. Не помнеше кога последно се беше къпал. Отчаянието го завладяваше на пристъпи, но всеки път когато идваше, той се бореше да прави крачка след крачка, стиснал зъби. Сцените от случилото се се повтаряха в главата му и той не можеше да се отърси от тях, присветваха зад затворените му клепачи често, докато скиташе из пустошта. Тичащите хора и отчаянието на лицата им. Писъците и молбите. Вандализмът, който последва и въпросите, на които той не можеше да намери отговори. Черният екран на телефона му. Всичките му компютри: черни екрани завинаги. Всичко — приключило. 

    Очите му пареха, но той отлично знаеше, че не можеше да си позволи да плаче. Ако заплачеше, нямаше да спре, мъката щеше да го погълне завинаги. Винаги е бил сам. Но сега беше… наистина сам, болезнено, непреудолимо сам. Крачка. Още една. Върви, Алекс. Върви. 

    Какво щеше да прави сега? Целият му живот бе отишъл напразно. За нищо! 

    Върви!

    Небето се чумереше над главата му, натежало с гняв. Младият мъж се спря и вдигна поглед към злокобните облаци, така черни и заплашителни над него. Виеха се като в смъртоносен танц, покриваха небето, принуждаваха насилствено вятъра да се засилва, да ги гони, да ги настървява. Щеше да има буря. Той отново щеше да се намокри и да премръзне до кости, и не знаеше дали този път ще успее да се спаси. Огледа се с отчаяние, но сред полетата нямаше абсолютно нищо, под което да може да се скрие от прииждащата буря. От окото му капна сълза. Или беше капка дъжд? Гръм проехтя в далечината и Александър ускори крачка, а сърцето му се разтуптя. 

    — Моля те, Господи… — прошепна, макар че не вярваше в Бог от години. Вятърът почти го събори, усилвайки се до ураганен. Сам в полетата, само с дрехите на гърба си, последното му ядене преди два дена, шансът му за оцеляване се свеждаше до нищожен. Нова гръмотевица накара кожата на тялото му да настръхне. Сякаш цялото небе се беше разгневило точно на него и бе готово да го унищожи, да го изгори като нищо незначеща клечка кибрит. Дали ако сега започнеше да се моли на Бог, щеше да му се прости, преди да е станало твърде късно? Та… той не помнеше как се моли човек. Беше свикнал да разчита на себе си за всичко. 

    Спомни си за майка си. Усети нежната ѝ ръка, докосваща косата му, топлия допир на любов и грижа, аромата на ванилия и портокал. Сърцето му се сви и заплака за майчината прегръдка, която не му беше липсвала от години. Майка му смирено мълвеше "Отче наш", в тъмните дебри на топли спомени. Но какво следваше след това?!

    — Отче наш… 

    Изведнъж, Александър дочу двигател от кола и настръхна. Рязко се обърна и видя, недалеч, към него да се приближава автомобил. Гледката хвърли младия мъж в ступор и очите му примигаха бързо, опитвайки се да прозре дали халюцинира. Дали не го завладяваше вече лудост?! Автомобили нямаше! 

    Колата обаче беше там – стар оф-роуд джип. Как беше възможно да работи?! Алекс стоеше с отпуснати покрай тялото ръце, напълно озадачен и неспособен да повярва на очите си. Автомобилът кротко спря на няколко метра от него и вратата му се отвори. От него, сред вятъра и заплашителните капки дъжд слезе непознат мъж, облечен с черно палто, с висока и слаба фигура. Той тръгна с бавни крачки и Алекс усети, че диша тежко, готов да се бори с непознатия за колата. Хукна към автомобила с отчаянието на удавник, на бегом мина покрай другия мъж, с очи заключени в дръжката на вратата. Непознатият не се опита да го спре, но пък Алекс нямаше и време да види дали го следва. Хвърли се в купето и затръшна вратата, а ръката му рязко се стрелна към ключа за двигателя, тъй като автомобилът беше млъкнал. Завъртя ключа… и нищо. Тишина. Паника стегна гърлото му. Как беше възможно?! Беше видял колата да се движи!

    Мъжът в черното палто тръгна обратно към автомобила си с отмерена крачка. Алекс вдигна очи към него, изпълнен с неразбиране и агресивен страх. Косата на онзи беше катранено черна, очите му – зелени. Ал не можеше да прецени възрастта му – изглеждаше едновременно млад, на не повече от тридесет, но някак и… стар. Страхът се сбори със съзнанието и рационалната му мисъл за надмощие и той като в транс завъртя отново ключа, но двигателят така и не се съживяваше. 

    Мъжът невъзмутимо мина пред предницата на колата и се насочи към вратата за пътниците. Качи се, докато Ал го гледаше, застинал и смълчан, с треперещи пръсти, обгърнали ключа. Ако трябваше да се борят за надмощие, най-вероятно Алекс щеше да загуби — беше изгладнял, а и никога не се беше славил с физическа сила. Чернокосият затвори вратата и тогава, като по заповед, поройният дъжд, който досега само се спотайваше зад облаците, най-накрая се изсипа над полето. Тежките капки удряха по тавана на автомобила като чукове, въртяни от злобна невидима ръка. 

    Непознатият имаше приветливо изражение – не изглеждаше ядосан или подразнен, че Алекс се беше опитал да открадне колата му. Зелените му очи изглеждаха дълбоки и някак поразително ярки, спокойни и уравновесени. Упорито, Алекс стисна устни.

    — Е, няма ли да тръгваме? — попита непознатият. Странен акцент се усещаше в говора му, което може би означаваше, че онзи не беше българин. 

    — Подиграваш ли ми се?! —  настръхна в отговор Алекс.

    Ала човекът до него само леко се усмихна и се пресегна към ключа, сетне го завъртя и двигателят мощно изръмжа. Колата бе запалила! Алекс можеше само да зяпне в шок и недоумение. 

    — Как… как направи това?

    — Тук скоро ще се разрази ужасна буря – каза непознатият – време е да караш. Все пак, седнал си на шофьорското място. 

    — Кой си ти?

    — А ти кой си? – той вдигна една вежда. 

    Гръмотевица разцепи небето над автомобила, а светкавицата ѝ яростно оцвети света във виолетово за една милисекунда. Природата се гневеше безпощадно. Сърцето на Алекс биеше още по-бързо, синхронизирано с напрежението над тях. Той включи на първа и колата потегли през полето. 

    — Колан? – каза мъжът до него.

    — Ти ебаваш ли се с мен?! – не се сдържа Алекс – как може да имаш кола, която работи?!

    — Нека първо отидем на топло — каза той с твърда интонация — можеш да обърнеш и на около десетина километра е къщата ми. Можем да отидем там, ако нямаш къде да… което, предполагам, е така. Ти от Варна ли идваш?

    Алекс примига.

    — В-Варна я няма – каза той. 

    — Знам. Карай, моля те. 

    Топлината в гласа му прозвуча като тон от речта на някой поп или наставник. Алекс послуша думите на непознатия, тъй като бурята ставаше все по-заплашителна и не искаше двамата да са принудени да я изкарат в колата, насред полето. Джипът мощно изръмжа, когато той натисна педала за газта по-силно. Не след дълго колата излезе на извънградски път, самотен, зловещ и изоставен, тъй като вече нямаше движещи се автомобили. Нова светкавица завладя хоризонта. Гръмотевицата проехтя почти мигновено. Дъждът се усили и му пречеше да вижда. Опита се да включи чистачките, но когато бутна ръчката, не се случи нещо. Човекът до него тихичко се засмя, протегна се и повтори действието, при което чистачките оживяха. Сърцето на Алекс щеше да изскочи. Не вярваше в магия, но изведнъж мъжът му изглеждаше като магьосник или ангел, дошъл да спаси атеистичния му задник. 

    Не след дълго видя къщата, за която онзи говореше. Може би. Беше каменна постройка, поне на два етажа, самотно изправила се сред полетата, на пръв поглед изоставена — но в момента жадните за подслон очи на Алекс я видяха като оазис в пустиня. Той спря колата пред входа и погледна, войнствен, към непознатия.

    — Каня те на гости — каза той — спокойно, вкъщи е топло. 

    — Кой си ти, по дяволите?!

    — Не викай дявола, да не вземе да ти отговори — каза мъжът и слезе от колата в поройния дъжд. Алекс зяпна след него, но побърза да го последва, издърпвайки ключа от стартера. Нямаше да му върне ключа, щеше да изчака бурята да премине и да избяга с колата му, реши се той. Стига, разбира се, двигателят да запалеше. Мъжът бе отворил старата и масивна дървена врата и я задържаше с лека усмивка на лицето.  Алекс влетя в къщата и в миг го обгърна топлина, каквато не беше усещал от месеци. Пропиваше се през мокрите му дрехи и почти насълзи очите му. Непознатият затвори вратата зад гърба на Алекс и я залости. Ураганният вятър отвън се чуваше приглушено вътре, гневът му не беше поканен. 

    — Заповядай, черпя чай — каза мъжът и пое към една от вратите. Алекс само го последва, напълно смаян. 

    — Ъмм, имаш ли електричество? —  попита го. 

    Той отвори вратата.

    — Не – той сви рамене — никой няма.     

    — Ами автомобилът ти? Как работи той? Дори колите вече… 

    Мъжът с черното палто влезе в стаята, игнорирайки, за пореден път, въпроса на Алекс. Стаята, в която влязоха, се оказа топла дневна, обзаведена по старомоден вкус, с тежки персийски килими в разнообразни цветове и мебели с почти древно изглеждаща дамаска. Мъжът свали палтото си, което се беше намокрило от поройния дъжд, и го закачи до вратата. Под него бе облечен с тъмносив пуловер и черни дънки, отбеляза си Алекс, и не изглеждаше кой-знае колко физически силен. Непознатият тръгна през стаята и стъпките му прозвучаха тежко в тишината на помещението. В ъгъла гореше камина с истински огън. Ал се насочи към нея, копнеейки за топлина и в този миг не го интересуваше как непознатият имаше работещ автомобил. Важното беше, че имаше камина!

    Той протегна премръзналите си ръце пред огъня и усети, че се е усмихнал.  Треперещите му пръсти бяха изведнъж прегърнати от топла, мека светлина. Виждаше мръсотията под ноктите и по кожата си, но за нея в момента нищо не можеше да направи. 

    Стъпките на мъжа се приближиха и Алекс се обърна рязко. Онзи все още се усмихваше ведро. Огнени отблясъци танцуваха по бледата кожа на лицето му, а зелените очи пронизително се взираха в Алекс.

    — Ъммм… — не знаеше какво да каже.

    — Казвам се Метин Амари — каза мъжът и предизвика вдигнати вежди у Алекс.

            — Да бе! 

    Двамата се наблюдаваха.

    — Искам да кажа, ти не си арабин или турчин — заяви Ал твърдо. Бялата кожа и зелените очи, разбира се, достатъчно потвърждаваха твърдението му. В лицето на онзи нямаше и грам намек за ориенталски произход. 

    — Нима съм казал, че съм? Просто ти се представих. Приятно ми е да се запознаем — каза той и подаде ръка, сякаш Алекс щеше да му я стисне. 

    — Майната ти. Само ще се стопля, и после, като мине бурята, се махам от тук.

    — А имаш ли храна? Не виждам да носиш нищо, освен тези дрехи… пък и бих ти предложил една вана. Мисля, че добре ще ти се отрази.

    Алекс се намуси, докато въпросният Метин запази изражението си невъзмутимо. 

    — Добре де. Мамка му. Аз съм Алекс — каза и стисна ръката му. Метин, друг път, помисли си той. Мъжът си беше европеец отвсякъде, въпреки че най-вероятно не беше българин, заради особения акцент, който се усещаше в думите му.

    Милата усмивка на онзи огря с още повече топлина стаята. Навън гръмотевицата се дочу глухо зад дебелите стени на каменната постройка, напомняйки за себе си. Алекс обърна очи отново към огъня и стомахът му гръмогласно закъркори.

    — Ще ти донеса нещо да хапнеш — каза Метин.

    — Метин… ъммм, ще ми отговориш ли на някой-друг въпрос? — престраши се най-накрая Алекс.

    — Разбира се — каза той, поглеждайки над рамото си — какво ще кажеш като седнем да ядем?

    Ал стисна устни, но устата му се пълнеше със слюнка от мисълта за храна и коремът му отново проговори. Въздъхна. Е, какво можеше толкова да му се случи?

    Метин, или там както беше истинското му име, излезе от помещението, оставяйки Алекс сам с огъня. Той се огледа — нямаше нищо прекалено скъпо в стаята, което би могъл да открадне. Е, не че парите можеха да помогнат на човек в днешно време изобщо… да, мебелите бяха превзети, но изглеждаха прекалено стари. Дървена етажерка с книги вляво привлече вниманието на младия мъж и той я доближи. Етажерката бе плътно наредена с книги, най-вече класически заглавия, много от които Алекс никога не би се занимавал да чете. Старомодни, глупави класически книги. И… една снимка в рамка. Интересно. Беше на въпросния Метин, който държеше в ръцете си някакво бебе, и до него имаше русокоса красавица с широка усмивка. Ал се намръщи. 

    — Тоя има дете ли, ве… — промърмори си той. Взе снимката и я измъкна от рамката, за да види дали отзад няма написано нещо. И както очакваше, имаше надпис.

    M, happy birthday! We love you! Yours forever, Lara.

    Отдолу датата беше 6-ти ноември, 2020. Малко преди жестокия катаклизъм, съсипал живота на всички на земята. Снимката беше направена пред Варненската катедрала… това място вече не съществуваше. Сърцето на Алекс се сви. 

    Вратата зад него се отвори и той импулсивно се обърна, скривайки снимката зад гърба си. Метин го наблюдаваше с неразгадаемо изражение, със сигурност бе забелязал, че е гледал снимката.

    — Върни я в рамката, Алекс — каза той.

    — Детето ти и жена ти умрели ли са? — директно попита Алекс — сигурен съм, че случилото се ги е убило! Иначе щяха да са тук, нали! Иначе нямаше да си сам и да спасяваш някакъв непознат! 

    Метин не промени изражението на лицето си, въпреки че Алекс се опитваше да го провокира. Само тръгна към него, като от цялата му личност струеше спокойствие. Сетне той внимателно хвана ръката му и, колкото и да беше шокиран, Алекс не се опита да се измъкне. Метин сръчно измъкна снимката от пръстите на Алекс, за да я намести обратно в рамката. Алекс стоеше, смълчан, неспособен да прочете емоции на лицето на онзи, в борба със себе си дали да му забие един, или да внимава.

    — Не си прав — каза Метин, след като тишината бе станала почти заплашителна. 

    — С кое?

    — Да отхвърляш така гостоприемността ми и да се опитваш да разбереш всичко, преди да му е дошло времето.

    — Засегнах ли те?

    Лицето му не го показваше. Зелените очи предизвикваха. 

    — Не, ни най-малко. Мен не ме е страх да посрещна истината. 

    — Как имаш автомобил? 

    — Отказа ли се от храната?

    — Не, но няма да ям, докато не получа отговори! Кой си ти, как имаш работеща кола?! Нито един автомобил не върви вече! 

    Метин въздъхна. 

    — Искаш ли да ти покажа нещо? — попита той — само че… не знам колко ще ти е от полза. 

    — В смисъл?

    — Имаш ли телефон? Сигурно не си го изхвърлил още.

    Настръхнал, Алекс измъкна отдавна мъртвия си iPhone и го подаде на Метин. Онзи го хвана в ръката си и натисна копчето за включване. Ал се втренчи в черния екран, изпълнен с недоверие, ала тогава бялата отхапана ябълка на Apple блесна на дисплея, изстрелвайки смайване в сърцето му. За миг сякаш пода под краката му пропадна.

    —К-как… — заекна той.     

    Технологиите бяха мъртви. Бяха умрели още преди месеци. Как… как тоя успяваше да ги съживи?!

    — Какъв си ти, мамка му! — изкрещя, ужасен, а телефонът му зареди нещо, което Алекс не бе очаквал да види отново някога в живота си. Икони. Операционна система. Противно на волята му, сълзи изпълниха очите му и той с потрес грабна телефона… при което дисплеят замря. Черният му екран разби сърцето на Алекс отново и той вдигна очи с паника, срещайки зелените на Метин. 

    — Бих искал да вечеряме — каза другият мъж твърдо — бъди мой гост.

    Този беше опасен. 

    Трябваше… трябваше да внимава с него.

Следва.