И последният изпит остана в книжката. Така че – време е да се поприбере за седмица в родния град, да хапне свинско, да пробва винцето на дядо си, да се види с приятелите от училище, да разменят някоя история от следването.

Само седмица – затова не бива да губи време. И отиде в бюрото за продажба на автобусни билети. Обаче – нямаше. Следващата година щеше да знае, но сега… Още заек-първокурсник… Даже казармата не беше го научила на малко предвидливост.

Е, ще отиде с влака. Билет до Мездра или Червен бряг, после все ще намери автобус…

Билети на гарата имаше, предпочете до Червен бряг. Някакви си 30 километра после, може и на стоп да ги глътне. Та в казармата изчезна от Севлиево с гарнизон, спря камион край града, прехвърли се в Ловеч, а после след Плевен и необезспокояван от никакви патрули, изненада родителите си…

А пред гишето видя Юлия. Колежката от журналистиката, запознаха се на първата „заешка“ бригада. Дребна, лека, пъргава, симпатична… Даже бяха заедно на ресторант в Плевен. То стана доста случайно – навремето майка му беше скептичка, че ще го приемат студент. И той предложи бас от 200 лева! Бая пари тогава…

Майка му се учуди – че откъде ще ги вземе? А той наперено обясни – нали ще го скъсат? Значи ще почне работа и ето ти пари…

Тя го води при някаква известна учителка. Живееше срещу Централния затвор. Жената му даде задачата, заприказва се с майка му – стари познати били, а когато той представи написаното, само лече: „Не си хаби парите по уроци, готов е направо за трети курс…“

Та в Плевен разполагаше с доста пари. И покани братовчед си, ученик в някакъв хранително-пиячески техникум, на вечеря.

Поръчаха си какво ли не – излезе им цели пет лева. На съседната маса седяха познати от журналистическия. Които си тръгнаха и едно момиче остана само.

Той – като джентълмен, я покани при тях. Да не е сама…

Приказваха, после братовчедът тръгна към квартирата си, той изпрати Юлия до бараката й, пожела „Лека нощ!“ и натам само се поздравяваха…

Та ето сега – на гарата…

„Прибираш ли се?“ – „Да…“

Сети се, че тя е от Толбухин. И каза: „Аз също съм натам. В кой вагон си?“.

Тя го погледна невярващо, после извади билета: „Четвърти, 40 място“…

„ Е, ще се видим“ – каза той и отиде до гишето. Пусна най-изразителната си усмивка, усили нежността в гласа, чаровно наблегна на обясненията – абе, някой ще вземе билет до Червен бряг, празници са…

Че и успя да убеди касиерката да отвори точно на четвърти вагон и му даде 42 място. Отсрещното – да не гледа само профил…

За негово учудване тя го чакаше до колоната, откъдето се виждаше какво става пред това именно гише. Което го накара да се замисли…

За малко. Защото усети силен удар по гърба и едно: „Оооо, приятелче…“ го откъсна точно пред мисълта как да продължи разговора с нея.

Но се наложи да започне подобен с Михайлов – аверче от Севлиевската казарма. Михайлов… Михайлов… Как му беше малкото име? Там, в казармата, и към тях се обръщаха по фамилия, и те – за по-лесно – караха на фамилия…

Михайлов… Набор от Толбухин… Ужас! Значи ще пътуват заедно?

Оня беше сам и се радваше, че е намерил компания. А, когато узна, че аверчето отива в родния му град… Заразпитва, разбира се – ама защо, как така…

Наложи се набързо да извади от небитието някакви роднини, да обяснява къде живеят /в центъра, къде другаде?. На главната улица, чието име не знаеше… А, да – „Ленин“, няма начин градът да е без „Ленин“, „Георги Димитров“ или „Васил Коларов“… Е, и „Ботев“, „Левски“, „Караджата“ – ама те не са баш централни, та може да се обърка…/.

При вагона – Михайлов беше във втори, сепнато погледна билета си, смота едно извинение, гарнирано със страх, че ще го глобят, ако не си е на мястото, раздруса ръката на разочарования изоставен набор и се понесе към своя уж вагон.

Намери я в купето. Настани се, кимвайки учтиво на останалите трима… И попадна в лапите на презряла лелка и суха баба, жадуващи за публика.

Тук му провървя. Таман лелката настойчиво, с опит, взет от филмите за антифашистката съпротива, зарови нокти във версияята му: „Ама кои Петрови? Надя ли? Или оная Гена…“, на вратата на купето застана бодра сочна жена с видимия боен опит на отдавнашна пътничка. Поздрави, впи поглед в бабата и лелката, след което юнашки метна картонения куфар върху мрежата отгоре и се включи активно в непарламентарната парлама на пътниците.

Така двамата бяха за известно време изолирани, което използваха за размяна на по няколко реплики – спомени за сесията, плацдарм за нататъшните разговори, та когато жените им обърнаха внимание, беше късно.

Темите им станаха толкова далечни за любопитството на останалите, че набързо ги забравиха в двойната им самота. Още повече, че бабата и зрялата лелка откриха общи роднини, а сочната жена се оказа позната със снахата на бабата и дори далечна полубратовчедка на лелката…

До Толбухин двамата не станаха. Дори, когато някой излизаше навън – я да пуши до прозореца в коридора, я да се изпикае от толкова път, само завъртаха колене.

Накрая влакът наближи старата малка гара на Толбухин. Тя зърна на перона сестра си, предупредително го погледна, той – колкото и да беше задръстен на тема обществена комуникация, сви криле и само й помогна да свали куфара.

После се обърна и тръгна с тълпата към центъра. Колко му е да намери хотел и да се настани за една вечер.

Което именно се оказа проблем. Хотелът, с оригиналното име „Добруджа“, бил препълнен, обясни му младата жена на тезгяха. Няма места! Няма, бе, човече млади…

А навън – сняг. И вятър. И студени облаци. И настъпваща мрачна нощ…

Сега оставаше и добруджански вълци да излязат по улиците…

В София щеше да намери някое заведение, да похарчи бая пари, но да устиска до сутринта, ама тук…

Тук затваряха даже преди единадесет. Че кой възпитан патриархално провинциалист ще виси по кръчмите, вмето кротко да дреме пред телевизора в края на първа програма. А втора тогава още нямаше…

Затова се повъртя, повъртя и, когато забеляза подозрителната физиономия на един милиционер, внезапно го огря поредната шантава и логична гениална идея.

Отиде в управлението на МВР. Старшината на входа изръмжа въпроса си, чу, че търсят дежурния офицер, предпочете да не се забърква – де да знаеш тоя хлапак какъв е, чистичък такъв, пригладен, и го отведе до отсрещната стая. Където младичък лейтенант предъвкваше вкоравения сандвич, набързо купен от зор в близката закусвалня, точно преди затварянето й…

- Какво има? – преглътна лейтенантът.

- Дойдох да ме арестувате…

Оня изтръска трохите в шепа, лапна ги по навик – личеше си селското момче, сви амбалажната хартия и с точен прицел я заби в кошчето – чак в далечния ъгъл…

- А има ли за какво?

- Няма – обясни му той – Ако имаше, трябва да ми жулнат 15 дена, пък е нужно да се прибирам и у дома, не мога да чистя улиците толкова…

- Тогава?

Обясни му ситуацията. Дошъл заради… Заради един познат, в хотела…

- Ясно! И не може да се появиш у тях, че баща й… Поне знаеш ли й името? – засмя се лейтенантът, заситил корема и любопитството си.

Честно призна – няма си и понятие. И хич не го интересува някакъв баща /което по-късно установи, че е стратегическа грешка/, за нея и само за нея е дошъл чак тук…

Лейтенантът се замисли. Да го пусне в ареста – топло е, ще изкара една нощ, все едно на пейка в гаровата чакалня… Ама ако се появи някой изперкал проверяващ, решил баш в това гадно време да се прави на дисциплиниран страж на народната власт…

- Я върви! Аз ще се обадя в хотела, все ще намерят едно местенце. Хотел без резервно легло и кръчма без прибрано пиене не остават…

Навън вече виеше снежен вятър, неспиран в тоя гол край от нищо, само пренасочван между панелните блокчета право в лицето на глупака, намислил точно в подобно време да се разхожда из степния град…

В хотела тъкмо дежурните се сменяха. Като влезе, изтръсквайки се, младата жена се сепна:

- Ей, лейтенант Крушев каза да го настаним в 112 стая…

Заместилият я кимна, доподреждайки картотеката. Младата жена си тръгна с един мрачен висок мъж – съпруг ли, баща ли, от шаловете не се разбираше, а дежурният му посочи към стълбището:

- Горе, 112 стая. Резервна е, затова лелките държат там метли, четки, препарати разни… Ама на теб ти трябва креватът само…

Което беше вярно. А и креватът беше празен – даже отгоре имаше две одеала. Е, парното работеше, възглавницата беше хубава, мека… Просна се и изключи всякаква връзка с реалността…

Сънува летни полета, река, те с Юлия се цамбуркат из нея… само по бански? По бански, я – времената си бяха пристойни и строги, дори насън не можеше да се видят…

Абе, както и да е – наспа се…

Благодари на дежурния, плати си, после попита за софийския влак. В 12 часа – значи има време. Излезе пред хотела и видя редицата телефони. Внимателно прослуша сигналите - имаше само езно монета от 5 стотинки, набра номера.

Очаквано – женски глас. Явно комуникациите бяха под контрол.

Поздрави учтиво, представи се – съученик, иска да се чуят, да види как е в София, защото той учи във Варна и…

Добре, че не беше бащата. С военни тудно се постига разбирателство. При тях речта е кратка – едно, най-много двусрични команди. Просто им липсваше речник и логика, да не говорим за съчетаването в мисли на отделни виждания. Пък лично мнение – то се сдава още при постъпване във военното училище…

Тя се обади и той побърза да се представи, макар че беше ясно кой е. Личеше си очакването – леко задъхване, поривист хрип…

Разбраха се да се срещнат след половин час пред църквата. Която се оказа наблизо.

Плочникън беше станал бял, нашарен от хорските стъпки. Тя се появи почти веднага. Нямше време за женски изпълнения на закъснения, усукване, самоиздигане в облаците – кой гарантираше, че майка й не е нейде отзад? Да види този внезапно изплувал съученик…

Размениха по десетина формални изречения, не казаха нищо съществено, но като че беседваха дни и нощи край брега на топлото море…

Сетне тя се втурна обратно, той се огледа за закусвалня, хапна някакво прясно телешко от дядото на  стария вол и се понесе към гарата…

Влак имаше, билети също, в купето беше студено така, че чак две бели мечки се бяха прегърнали да се топлят…

Не се ожениха тая година. И следващата. Чак накрая, в четвърти курс…

Съдбата си знае картите и не позволява никой да я баламосва.

Както с пътуването. Което, разбира се, не се състоя. Че как – на гарата в джоба му имаше четири лева. Какъв Толбухин, какъв хотел, какво ядене…

Но, подпрян на прозореца на влакчето Червен бряг – Оряхово, си представи възможното. И му хареса…

Само дето остана в представите му. Сред многото възможности, които излусна през живота си. Възможности, готови да го променят, но…

Реалността и този път надделя над очакваното и красивото.

Временно…

А как хубаво щеше да е…

Евентуално.

Но на пътя на добрите желания винаги имаше камъче. Понякога цяла камара камъни. В която катастрофираха летящите мечти и падаха в канавката на действителността…

Е, и украсяваха понякога сънищата за несбъднатото…

П.П. Използвам случая да се извиня, че не мога да изразявам мнения – катастрофа с очите. Пускат ми последните написани и, ако някой натам запише нещо – добре. Ако не…

Ще си ги разказвам сам. Поне аз ги харесвам и ме забарвяват…

Пожелавам ви сбъдване на почти всички мечти. Почти – защото иначе няма да е реализъм…

Пък и занем ли какво печелим като губим…

За много години тук!

Заповядайте - интересни коментари, даже за "филма" /с извинение!/ "Ботев" - https://genekinfoblog.wordpress.com/