Лия с треперещ глас приближи стаята на Мадан и трябваше няколко пъти да го повика по име, за да го събуди. Предаде му слушалката – мъжете да се разберат без тя да посредничи. Набързо се облякоха и отидоха да го приберат. Мадан любезно предложи нещо за вечеря; Цветан хапна и тогава се взря в Лия:

- Къде са ти обеците?

Уплашена и притеснена, жената се опита да си припомни всички моменти откакто беше пристигнала… и тогава се сети за прахосмукачката и дрънченето по тръбата… Цветан не й повярва.

Пожелаха лека нощ на домакина и се отправиха съм своята спалня. Неловкото мълчание все още тегнеше над двамата. Лия си легна и се сви в единия край на леглото. Цветан изсумтя:

- Няма ли да ме прегърнеш? Или допреди малко си била в прегръдките на оня и сега не искаш да прегърнеш мъжа си…

- Не, няма такова нещо! – плахо отвърна Лия. Завъртя се и прегърна мъжа си през гърдите.

- Излишно е да ми се обясняваш – като ти звъннах преди час гласът ти беше един такъв… все едно съм ви прекъснал по средата на … знаеш какво.

- Говориш пълни глупости. Бях тук. Заспала. Първо ти мене ме събуди и гласът ми беше сънен. След това отидох да събудя Мадан – и трябваше няколко пъти да го повикам, за да ме чуе… И вероятно си ме чул от другата страна на слушалката. Това е.

- Ами обеците? Да не мислиш, че ще се хвана на скалъпената ти история?

- Казах ти истината. И ти обясних, че съм късогледа – нещо, което много добре знаеш! Да, и на мене ми е мъчно за обеците, защото са ми подарък от леля – когато с нея пътувахме до Турция… и купихме 4 еднакви чифта – за всички жени в семейството: за мене, за сестра ми, за майка ми и за баба ми; и не съм спирала да ги нося. А ти си мисли каквото искаш. Лека нощ!

Лия не помнеше нищо повече – царството на сънищата мигом я пренесе в друг свят. На сутринта я чакаше изненада – на влизане в кухнята Мадан, който беше вече станал и приготвил закуска – подсвирквайки си, изприпка до хола, отвори една стъклена витрина и оттам подаде на Лия златните й обеци. Тя остана без думи…

- Къде ги намери? – все още невярващо попита тя.

- Където винаги се намират изгубени вещи – в боклука. Това съм го научил от баща си – изгубиш ли нещо, първо трябва внимателно да преровиш кофата за боклук. Е, като се събудих, изсипах съдържанието на кошчето в кухнята – ти спомена, че там си изпразнила торбичката от прахосмукачката – и твоите обеци бяха там.

- Ама аз също потърсих в кошчето, но не ги видях, – опита се да се оправдае Лия.

- Е, важното е, че се намериха… Хайде да закусим!

Лия остави мъжете да си дърдорят. От време на време се включваше в разговора им – основно да помогне да преведе някоя и друга дума за мъжа си… Цветан говори английски, но неправилно. Да, справя се, разбират го… С времето трупа лексика, защото не обича много-много да учи с учебник в класна стая. А и акцентът на Мадан си е ле-е-еко предизвикателство – иска си време да му свикнеш. Писането онлайн е къде-къде по-лесно!

По покана на домакина решиха да се разходят из града. Мадан първо ги качи на хълмовете над града – красиво, свежо, зелено… И учтиво им предложи да им направи няколко семейни снимки. Лия не можеше да го разбере – с такъв човек за пръв път в живота си се сблъскваше! След това отидоха до едно голямо езеро – пообиколиха го, Мадан не пропусна да отбележи, че еди-кое си оградено със зеленина място е всъщност градският рай за местните нудисти. Лия само кимна и продължи да разглежда пейзажа. След около 5 минути спряха с колата, излязоха навън и седнаха на тревата досами брега. Беше повече от приятно. Мадан поддържаше атмосферата ведра – разказа няколко вица, от които единият беше по-пиперлив… По-късно Цветан щеше да смъмри Лия, че не е направила забележка на домакина им за вулгарната шега, като й намекна, че разбира много повече английски и е схванал и вица. Една снимка тук Лия щеше много да хареса – двамата с Цветан на брега, застанали пред няколко изящни бели лебеда…

След това слязоха до центъра на града; Мадан ги разходи из Стария град, показа им няколко от най-интересните архитектурни сгради, разказа им любопитни факти, които е научил от местните, докато е назначен тук. И сподели, че дипломатите, всъщност, работят само по 2 години някъде в чужбина; след това се връщат в родината си и 2 г. работят административна работа – обикновено в Министерството на външните работи; едва тогава имат право да бъдат изпратени отново в някоя чуждестранна мисия. Лия не само се възхищаваше на Мадан, но и искаше неговата работа… На всеки 2 г. – на ново място по света… Оставаш там достатъчно дълго, за да го опознаеш, но и да ти липсва ужасно, когато си тръгнеш.

Краят на деня мина в спокойни приказки около масата в кухнята, а след това и в хола – на чаша студена бира. На следващия ден Лия и Цветан щяха да си тръгнат да се прибират към Белград. Да, Любляна остави приятни спомени в сърцето на Лия.

Пътуването към дома мина неусетно; работни и домашни ангажименти отново започнаха да се редуват. Мадан пишеше все по-рядко; не отговаряше винаги и сърцето на Лия като че ли започна ревниво да се чуди какво става. Нямаше право да пита – защото, първо, е обвързана; второ, нито е обещавала нещо на Мадан, нито той на нея нещо. Следователно всичко беше наред. Но не беше! И тя не можеше да си обясни какво е, докато един ден Мадан не й съобщи, че секретарката на посолството – една млада (и слабичка!) мацка на име Оливия, го е поканила да й дойде на гости и той ще дойде за един дълъг уикенд.

Хиляди мисли минаваха през главата на Лия, докато не дойде денят, в който Мадан не пристигна в Белград. Но щяха да се видят едва на следващия ден – бяха поканени на обяд в дома на секретарката. С Цветан купиха нещо за хапване и скромен букет за Оливия и с лекота намериха квартирата й съвсем в центъра на града. И домакинята се беше постарала – но май малко в повече – защото Мадан спеше в нейната квартира, която се състоеше от само 1 спалня. Холът беше малко преддверие, полуантре, със съвсем малко диванче; кухнята се състоеше само от 1 печка досами входната врата… И Лия разбра: Мадан спеше в леглото на Оливия … с Оливия. Ясно, сега сякаш всичко си дойде на мястото.

Вечерята мина приятно – за трима от присъстващите четирима. Лия не трябваше да ревнува. И нямаше да ревнува – Мадан не заслужава. Вероятно й се е сторило, че той има някакво отношение към нея – сигурно е просто любезност, на каквато чужденците се възпитават от малки; освен това Мадан е и дипломат – още повече знае как да се движи по тънък лед. Както и да е…

След вечеря двете двойки дружно се разходиха из центъра на Белград; Лия научи нова дума на английски: anticipate (очаквам; нали имат и expect, тогава другата дума за какво им е?!) – и малко завидя, че Оливия вече я знаеше тази дума й дори й я преведе… Но да работиш секретарка в посолство означава ежедневно да ползваш език, който е роден на шефовете ти; нямаше как да не е добра… А вероятно е завършила и английска филология… А Лия нямаше нито английска филология, нито беше завършила английска гимназия – значи като за „самоука“ с английски пак прилично се справя! Ами да!

За следващия ден културно-масовите мероприятия с Мадан и компания включваха кино в търговския център. Прожекцията бе подбрана на Мадан. Лия се възхити на избора му – „Американски гангстер“; тя никога не беше гледала филм с Дензъл Уошингтън, където той да играе „лош“… изключителен филм и… още една точка в полза на Мадан. Да му се не види!

В неделя не се видяха, защото Оливия заведе Мадан в Нови Сад – да се разходят там; но пък с Цветан отидоха на автогарата да го изпратят за Любляна в понеделник сутринта. Не стояха дълго; взеха си довиждане и Лия промърмори:

- Ние ще тръгваме. За да може вие да си вземете довиждане. Приятен път. – И като хвана мъжа си за ръка, обърна се и двамата бавно се отдалечиха от паркинга с автобусите. Тя не се обърна. За какво? Те нека се напрегръщат и „подобаващо“ да си вземат довиждане…

Лия отиде на работа. Животът сякаш за пореден път тръгваше в старото си русло. На следващия ден обаче ново съобщение от Мадан я накара да трепне. Отново. Канеше я втори път да му отиде на гости. И я смъмри, че така тъпо си беше тръгнала от автогарата. И… най-сетне изплю камъчето…

[следва продължение]