Една усмивка и светът става по-красив

Много често, докато бях млада, не че и сега не ми се случва, ми подсвиркваха момчета. Те и сега ми подсвиркват, аз в гръб изглеждам добре, лошото е като се обърна и ме видят на колко съм години. Нищо, че все ги крия, ама пусти - малко или много си личат. Винаги съм се обръщала, може да е някой познат, никога не съм се правила на дама. Приятели са ми казвали:

- Вчера ти свирках, виках те, ти не се обърна, сърдиш ли се нещо?

- Не, не съм те чула, остарявам сигурно, ще ида на лекар.

А истината е, че съм малко отнесена.

Свирка ми веднъж един младеж, аз обаче продължавам с бодра стъпка, демек, къде ме търси, щом ми свирка, значи съм готина. А той се провиква:

- Вижда ти се комбинезона, ма!

Само дето не каза патко загубена, да не мислиш, че те свалям. Обърнах се и му благодарих, какво да му обяснявам, че това е фуста и дантелата задължително трябва да се вижда, такъв е моделът на полата, но си затраях. Като не следи модата, аз ли да му обяснявам. Спирали са ме да ме питат къде е еди коя си улица, а после ей така от нищото ме канят на кафе. Знаем ги тия номера и аз им казвам, че съм от село и за пръв път съм в София и веднага ме зарязват. Е не веднага, малко карат след мен и ме увещават, ама не ми пречат. Нали е казано, почукай, за да ти отворят. Никога не се сърдя на такива покани, всеки е длъжен да опита. Ами ако стане, защо да не си опита късмета.

Един ден бързам по задачи, вече закъснявам за втора смяна на работа и както си вървя по улицата, на която са разположени маси и хората си пият кафето, някой ме хваща за ръката. Как не паднах от изненада - не знам. Толкова бързам, че ми иде да си дръпна ръката и да хукна с всичка сила псувайки, обаче...

- Извинявайте много, но искаме да Ви питаме нещо.

- Кажете, ако мога, ще ви помогна, но бързичко, че закъснявам.

Поглеждам - седят четирима млади мъже, усмихнати, ясно, искат с някого да се закачат. Това, че аз бързам... Ядът ми попреминава.

- Четиримата имаме един спор, можете ли да ни помогнете да го решим.

- Давайте.

- Караме се от половин час и не можем да решим кой е най-красив от нас.

А, такава ли била работата?! Поглеждам ги един по един много бавно, като по филмите, в едър план всяко лице.

- Как да ви кажа, всичките сте, абе ставате.

 И се навеждам към младежа, дето все още ми държи ръката да не избягам:

- Кажи какво да кажа?

- Кажи, че аз съм най-хубав!

- Хубави сте и четиримата, няма какво да се лъжем, но най-хубав е... моят човек!

Избухнаха с смях, започнаха да ми ръкопляскат, използвах мига, че ми пуснаха ръката и им казвам довиждане.

- Останете с нас, много сте готина!

- Момчета, и вие сте готини, но закъснявам за работа, разберете ме, иначе с най-голямо удоволствие.

- За нас беше удоволствие, приятен ден!!!

Както бях забързана, не можех да си дръпна рязко ръката или да кажа:

- Я ме пусни бе, простак!

Знам какво щеше да последва:

- А ти ма, краво, за каква се мислиш?

А защо да си разваляме настроението, като можем да си го подобрим. Защо да ми е зле, като може да ми е добре?!

Продължих почти летяща по улицата, но бях вече усмихната от хубавата закачка и стигнах навреме, без нерви. Подарихме си по една усмивка и съм сигурна, че дълго са говорили за мен, както и аз разказах на колежките какво ми се случи.

- Е, все на теб ли ти се случват такива неща, как мен някой не ме спря?!

- Ще ти се случи, все някой ще свирне и след теб, просто си отпуши ушите, за да не изпуснеш мига и за да не останеш... стара мома.

- Ама аз... съм омъжена.

- Моите съболезнования.

- Ама нали и ти...

- Е, не дръж на тия неща, аз понякога забравям, че съм...

- Крава!

- Овца!

- Ама готина, така ми казаха момчетата днес!!!

Помня, през пубертета седяхме по тротоарите с момчетата от махалата и те подсвиркваха на някое хубаво момиче и знам как им беше хубаво, като се обърне и им се усмихне, и как като им викнат «простак», те отвръщаха «а ти па си грозна» и се смеехме, просто така, заради закачката. Никой не иска да го нараняват. И на всеки се е случвало да го обидят незаслужено. Не е страшно да те нарекат грозница. Нали знам, че за мама аз съм нейното слънчице. А и е въпрос на вкус, знаете и приказката за гарджето. Виждали сте и красиви мъже с не много красиви жени да се гледат влюбено.

- Защо ходиш с нея, тя е толкова никаква?!

И отговорите:

- Само ако можеш да я видиш с мойте очи!!!

Или:

- По-хубаво не ми е било с никоя друга!!!

Така че... Дали ще ми кажат, че съм грозна или красива, знам, че всяка жена поне веднъж през своя живот трябва да чуе тези изказани с обожание думи:

- Господи, колко си хубава!!!

И тогава никое казано "Колко си грозна" не може да разбута душевния ти мир. Просто след тези думи се обръщаш и се усмихваш и... на другия му става конфузно, а може и да ти се извини. Само една усмивка е нужна и светът става по-красив!

Провокирано от "Грозни феминистки". Още един поглед на нещата от моя страна. Всеки има нужда от внимание, а човекът, който е подвикнал, може би повече. Така че... всички сме хора на този свят - и грозни, и богати, както се пее в песента. Нека не го забравяме!