Приятелите й не могат да я разберат, близките също, всички се питат как е възможно да се побере толкова мъка, тъга, болка в едно същество. Как? След като е толкова млада и е видяла толкова малко от света.
Защо очите й са винаги тъжни, защо гледат така безпомощно, защо има страх в тях, защо е това огорчение? Защо не вижда красотата на света? Защо не допуска светлината в себе си?
Как е възможно да се усмихва, да се смее на шегите, а в същото време да тъгува, душата й да плаче, да крещи? Защо не може да е щастлива, защо не може да се усмихва без тъга?
Седях и гледах това непознато момиче, просто я наблюдавах. Изучавах лицето й, жестовете й. Гледах очите й - тъжни, пропити с болка, на моменти ставаха ледени, на моменти като че ли се усмихваха, но винаги остваха тъжни. Имаше красиви очи - дълбоки и изразителни. И сякаш точно тъгата подсилваше тази дълбочина. Блестяха, о, как блестяха тези очи, като нощните звезди.
Исках да проникна в душата й, исках да докосна това малко сърце, исках да разбера тъгата й, а после да я излекувам. Копнеех да видя тези очи усмихнати, да видя как ще заискри щастието по цялото й същество.
Наблюдавах това непознато момиче от много време, сънувах, мислех за нея постоянно, виждах очите й навсякъде. Наблюдавах я тайно, седеше на една пейка, винаги една и съща, а есенните листа падаха около нея, някои се заплитаха в косите й, но тя сякаш не забелязваше.
Изпитвах тъгата й всеки път, когато я видех, сърцето ме болеше като видех сълзите, стичащи се по лицето й. Но тя... тя винаги беше красива, дори в неизмерната си тъга. Тя беше една тъжна красавица, сълзите й бяха като малки диаманти, стичащи се по кристално й лице, падаха на земята, разбиваха се като мечтите й, пръсваха се на хиляди атоми, загубени завинаги във времето... А тя, тя си седеше там, потънала в болката си, незабелязваща хората, незабелязваща света, невиждаща слънцето, невиждаща мен...
Исках да я заговоря, но се страхувах от очите й, исках да разбера болката й, исках да й помогна да излезе от мрака, но се страхувах, че ще ме погледне с тези свои очи, ще видя цялата тъга на света събрана в тях и няма да имам сили да й помогна, защото тази тъга ме убиваше, убиваше ме това, че тя бе тъжна, че тя плачеше, но никога не проговори за болката си. Защо не иска да избяга от светлината?
Така исках да й помогна, исках го повече от всичко, не знаех защо, не исках и да знам, просто да я изведа на светлина. Но... но тя не виждаше нищо, гледаше отминаващите хора, но не ги забелязваше... или просто не искаше да види.
И така минаваха дните ми, наблюдавах всеки ден тази тъжна принцеса, без да имам смелостта да я заговоря, а така исках...
Защо седеше винаги на тази пейка - под дървото? Защо идваше всеки ден тук? Имах толкова много въпроси, но всичките без отговор. О... така исках да разбера тъгата й, защо душата й бе мъртва, защо плачеше? Боже, кой беше откраднал радостта й, кой беше спуснал тази черна завеса пред очите й, кой я бе предал???
Вървях по улиците, а тъжната красавица не ми излизаше от ума, всеки ден си казвах, че утре ще я заговоря... но все не намирах сили да го сторя.
Един ден, беше много красив ден, излязох и както винаги се запътих към парка, при моята тъжна принцеса. Вървях и отново мислех за изпепеляващите й очи. И изведнъж я забелязах на тротоара, беше се навела и галеше едно коте. Гледката се запечата завинаги в съзнанието ми. Тя му говореше и го милваше нежно по главичката, а то... то седеше послушно пред нея и я гледаше с големите си очи, вярваше й... Тогава тя се обърна и ме видя, видя, че я гледам... усмихна се, Господи, това беше най-красивата, най-невинната усмивка, после каза:
 - Ти си момчето от парка, всеки ден те виждам там.
А аз само се усмихнах, не знаех какво да кажа, но тя се изправи, приближи се към мен и продължи:
 - Обичам да ходя там, обичам да гледам хората как минават и си заминават, всеки тръгнал по своя си път.
После се усмихна, погледна ме с божествените си очи - те искряха, и си тръгна.
А аз, аз бях щастлив, имах усмивката й, не можах да разбера тъгата й, не можах да й помогна, но тя... тя някак успя да помогне на мен - видях усмивката й, видях очите й, които също се усмихваха... Запазих тази красота в най-скришното място на сърцето си. Никога не я извадих от там, но вечер... вечер в сънищата си виждах моята тъжна лейди да се усмихва, това ми стигаше, тя се усмихваше...