Приятелите й не могат да я разберат, близките също, всички се питат как е възможно да се побере толкова мъка, тъга, болка в едно същество. Как? След като е толкова млада и е видяла толкова малко от света.
Защо очите й са винаги тъжни, защо гледат така безпомощно, защо има страх в тях, защо е това огорчение? Защо не вижда красотата на света? Защо не допуска светлината в себе си?
Как е възможно да се усмихва, да се смее на шегите, а в същото време да тъгува, душата й да плаче, да крещи? Защо не може да е щастлива, защо не може да се усмихва без тъга?
Седях и гледах това непознато момиче, просто я наблюдавах. Изучавах лицето й, жестовете й. Гледах очите й - тъжни, пропити с болка, на моменти ставаха ледени, на моменти като че ли се усмихваха, но винаги остваха тъжни. Имаше красиви очи - дълбоки и изразителни. И сякаш точно тъгата подсилваше тази дълбочина. Блестяха, о, как блестяха тези очи, като нощните звезди.
Исках да проникна в душата й, исках да докосна това малко сърце, исках да раз ...