И един есенен ден....

- Петро, искам да ти съобщя нещо много важно. Искам развод, друг човек вече ме обича и аз обичам него, децата знаят, той идва постоянно в апартамента. Дотук бяхме с тебе, не издържам повече,обичам го, с него ще имам друг живот, децата също.

Решихме да отдадем стопанството под аренда, а по-късно и да го продадем. Твоето мнение е

без значение. Временно може да живееш пак в пристройката докато тече процедурата – изрече тя на един дъх, трясна вратата и излезе.

                    Първоначално не осъзнах какво беше всичко това, как така изведнъж, толкова време заедно, нали не можехме един без друг, бях като аргатин в стопанството, исках всички да са доволни и щастливи от мен...Толкова труд хвърлих, а да го продадем, ще имам друг живот.

                    Взех палтото си и тръгнах без посоки по някакъв път, залитах като пиян или стъпях като в панички полюлявайки се неадекватен към целият свя... Колко време е минало...

Силна светлина се впи в мене, наказание за добрините ми ли, толкова ли съм грешен, че

веднага ме наказва. Олюлях се и паднах.

Само чух рязки спирачки, лежах в прахоляка и не можех  да мръдна. Къде съм? Нима така

бързо се отива на оня свят?

- Кирие, .. кирие,.. добре ли сте... - нещо като ангелски крила помахаха над мен...

Пътувам,.. ярка светлина пред мен,.. заедно със светлината подскачам и аз...

После всичко утихна,.. лека светлинка, изглежда надеждата може би... Ангелът се суетеше

около мен, бършеше ме с мека влажна кърпа...

После отново всичко потъна в мрак...

Колко ли време е минало,.. отворих едното око, огледах.... нищо необичайно,...отворих и

другото,.. през завесата на прозореца няхлуваше слънчев лъч,.. ощипах се,.. ох заболя ме...

значи още съм жив,... и зачаках....

От някъде изкочи жена,... ангелът ли беше това,... къде съм и съм жив,.. ощипах се отново и

пак ме заболя,.. замърморих нещо несвързано.

- Кирио Петро, слава богу... дойдохте на себе си,.. аз съм Ангелики, аз ви познавам от

сбирките на членовете на стопанствата.. Какво се е случило, не бяхте на себе си...Лежете,

лежете и не мърдайте... - каза усмихнато Ангела

Разказах й всичко без заобиколки...

- Аз съм Ангелики,...наследих всичко от родителите си, те са вече стари хора и идват да ми

помагат,.. Завърших Аграрния факултет и сама се боря със земята и животните...Брат ми и

семейството му живеят в Атина, е и те помагат, ама градски хора...Трудно ми е.. Имах едно

семейство работници, но напуснаха, много им била работата тук и те заминаха за града...

А аз пък за да завтасам навсякъде и от много работа не успях и да се омъжа,.. мама все се

смее '' Ангелино, Ангелино, не можеш да свършиш всичката работа...мъжкарано..''

А ти какво смяташ да правиш Петро,.. ще се прибираш в България ли... или отново по

стопанствата. Ако искаш може да започнеш работа при нас,... ще кажа на нашите.

- Кирия Ангелина, вие ме изпреварихте,.. какво да правя в България, и там трябва да започна

от начало, родителите ми колко могат да ми помогнат и те възрастни хора...Ще остана и ще

работя във вашето стопанство, така ще е най-доброто решение...

           Разгледах я по-внимателно,.. обикновенна жена, по-скоро отрудена,бих казал,  малко загрубели длани,.. широки рамене, ако добавя мъжки рамене, да не обидя някои мъже,...

очите й кротки , добродушни...със загар  на все още нежното й лице.

- Ще направя кафе, Петро,.. ще ти подейства освежаващо след всичко това ...- каза Ангелики и

със стегната походка се отправи към кухнята

Чудно,не е някаква снажна, с едра физика  жена,.. а така спокойна и силна,.. да ме довлече

до пикапа си и после в къщи...

           Започнах работа в новото стопанство...

           Приспособих една стая за спане, малка баня, долепени до къщата, а вечерях при Ангелики

бъбрихме за живота или обсъждахме задачите и работата за другия ден

Обичайните занимания в едно стопанство, по машините, трактори, инвентар,.. животни.

Обадих се на доставчици и прекупвачи, на ''моите'' хора от службите за Европейско

подпомагане и разни фондове ,че имам ново стопанство,...

           Баща й , кирио Маноли, идваше обичайно по-рано, пийвахме кафе и после заедно

започвахме набелязаната работа или умувахме за нови животни, пасища....Сякаш му беше

приятно да бъде около мен....А майка й кирия Варвара се въртеше из кухнята и ни изненадваше

с  мекици или пържени филийки със сладко от смокини и все с усмивка ни подканваше

'' Яжте и да ви е сладко, здрав човек яде и работи...''

Една неделя дойде брат й със семейството си '' Охо, ами то няма никаква работа за нас,

Петро, ти и Ангелики сте свършили всичко...Ние ще сме ви само на гости.''

           Трябваше ли отново да съм на щрек? За какво, за това че си гледам работата и

не искам забележки и недомлъвки по мой адрес ли?!