ЕДНО, ДВЕ И ТРИ

по Сара Кейн

ЕДНО:

Обичам го, обичам го вече цяла вечност. Той ми подари живота си още на първата среща, сърцето си, себе си, целият себе си. Накара ме да обичам, без да искам.

- Заради теб искам да се нараня. Да видя кръвта си с цялата и вина. Да те накарам да пиеш от нея, да подтисна срама от това, което съм. Да не бъда себе си, пред теб. Мразя те! Обичам те! Мразя себе си! Ще ме излекуваш. Скоро... Никога...

ДВЕ: - Обичам я! Обичам я вече цяла вечност. Тя е момичето с пианото, което сънувах, нея, преди да я познавам. Тя ме събуди, тя ме уби. Дишам, живея чрез нея. Всичко, всичко за нея, от мен за нея.

ЕДНО: - Заведи ме на лекар! Искам някой да открие болестта ми. Извън мен. Да не съм виновна. Да ме лекуват с лекарства, с хапчета... да е грип, любовен грип, за седмица. Да се излекувам, да не бълнувам... Да не...

ТРИ: - Моите 28 години. Аз съм моите 28 години. След фиаското на моите връзки, след моите жени, аз не се боря за теб. Не мога! Остана ми малко, само колкото да ти кажа, че те обичам. Обичам те! Знаеш ли какво си ти? Ти си магнит. Действаш ми на всичко...

ЕДНО: - Мозъка ми... Искам да изчезна. Да се разтворя около теб. Не искам нищо от теб. Искам всичко от теб. Тялото ти, когато си в мен. Усещам те целия. Заради теб аз не съм добра.

ТРИ: - Аз съм лош човек. Чувствам се лош. Получих нещо, което не сам заслужил. Получих теб.

ЕДНО: - Искаш ли да ти направя кафе! Спомни си, кухнята на майка ти... твоите цигари със сутрешното ти кафе. В миналото ни, остатъците от твоето такова, преди мен, устремено към мен. Искаш ли да ти направя кафе? Искаш ли да направя нещо за теб? Да си щастлив. Да те излъжа, че съм само твоя. Да спра среднощното будене от кошмарите ти с мен. Да ти направя кафе. Да те държа буден. Да не сънуваш.

ТРИ: - Когато се събудя сутрин искам да те целуна. Това е първото нещо, за което си мисля сутрин.

ЕДНО: - Искаш ли да нарисувам лицето си на твоята възглавница!

ТРИ: - Това е глупаво.

ЕДНО: - Тъжна съм. Чувствам, че бъдещето е безнадеждно и нещата не могат да се оправят. Отегчена съм, всичко ме разочарова. Като човек съм пълен провал. Виновна съм и съм наказана за това. Бих искала да се самоубия. Някога можех да плача, но вече нямам сълзи. Загубих интерес към хората. Не мога да взимам решения. Не мога да ям. Не мога да спя. Не мога да мисля. Не мога да преодолея самотата, страха, отвращението си.

ДВЕ: - Ти си най-силния човек, когото познавам.

ЕДНО: - Ти не познаваш много...

ДВЕ: - Дори сега, когато тялото ти е на пода в банята, разтърсвано от конвулсиите на вината ти, дори сега ти си най-силната. Остани с мен! Кажи ми всичко! Заради теб, аз съм тук заради теб.

ЕДНО: - Не искам да умирам. Не искам да живея. Това се превръща в нещо естествено за мене. Някои ще нарекат това глезотия, някои просто ще познаят болката.

ДВЕ: - Заради теб, всичко за теб, от теб. Аз съм тук...

ЕДНО: - Заведи ме на лекар!

ДВЕ: - ...заради теб...

ЕДНО: - Не мога нищо да кажа за "болестта си", която и без това е равносилна н знанието, че всичко е безсмислено, след като и без това ще умра. Блокирана съм от този спокоен психиатричен глас на разума, който ми казва, че съществува обективна реалност, в която тялото и умът ми са едно. Но аз не съм тук, и никога не съм била... заради теб.

ТРИ: - Тялото ти... като песен... искам да свиря на твоето лице. На тялото ти. Вътре в него... още когато те видях... тогава всичко се подреди. Всичко дойде на мястото си. Тогава преди години. Нищо не се е променило. Само ти. Като дърво, на което са пораснали още клони. Има толкова много клони по теб...

ЕДНО: - Тъжен ли си? Изглеждаш ми тъжен. Това не ме притеснява. Харесвам тъжни лица. Твоето лице... Твоята истина... Обичам те!

ДВЕ: - Нищо не може да утеши гневът ми. И нищо не може да възвърне вярата ми. Не те презирам. Ти не си виновна. Ти си болна. Ела с мен, заради теб...

ЕДНО: - Тялото и душата никога не са в брачен съюз. Трябва да се превърна в това, което вече съм. Винаги ще крещя срещу това противоречие, което ме обрича. Надеждата при такава неразрешимост не може да ме спаси. Как мога да се върна към формата, когато формалната ми мисъл е изчезнала?

ЕДНО и ДВЕ

-О, скъпа, какво се е случило с ръката ти?

-Порязах я.

-Това е много незрял жест, опитваш се да предизвикаш внимание. Успокои ли те?

-Не.

-Освободи ли напрежението?

-Не.

-Успокои ли те?

-Успокои ли те?

-Не.

-Не разбирам зашо си го направила?

-Питай тогава.

-Освободи ли се от напрежението?

-Мога ли да погледна?

-Не.

-Бих искал да погледна, да видя дали не е инфектирана.

-Не.

-Мислех си, че можеш да направиш това. Много хора го правят, това успокоява напрежението.

-Не. Не знам къде си го прочел, но това не успокоява напрежението. Няма ли да ме попиташ защо?

-Би ли искала да ми кажеш? Защо си поряза ръката?

-Защото усещането е жестоко.

-Може ли да погледна?

-Можеш да погледнеш, но без да пипаш.

-(Поглежда) И не смяташ, че си болна?

-Не.

-Аз смятам. Вината не е твоя.

ТРИ: - Аз имам белези.Много белеэи. По ръцете си. Целите са нарязани. Направих ги, когато бях сам, далече в самотата си или за да не забравям, да запомня.

Всичко отминава.

Всичко отмилява.

Всичко омръзва.

Загубата на тази, която никога не съм докосвал, ме ужасявя. Любовта ме държи в робство в клетка от сълзи. Гриза езика си, с който никога няма да и говоря. Липсва ми жена, която никога не се е раждала. Целувам жена през годините, които казват, че ние никога няма да се срещнем.

ЕДНО: - Открий ме. Освободи ме от това разяждащо съмнение, празно отчаяние, тих ужас. Мога да запълня пространството си, да запълня времето си, но нищо не може да запълни празнотата в сърцето ми... теб...

ТРИ: - Тялото ти... като песен.Песен за моята любима, която докосва отсъствието и, менливоста на сърцето и. Тя е ложето, в което никога няма да полегна и животът няма никакъв смисъл в светлината на моята загуба...Тя, създадена да бъде сама, несъществуваща...

ДВЕ: - Не познавам греха.

ТРИ: - Това е болестта на извисяващото се величие.

ЕДНО: - Тази жизнена необходимост, за която бих умряла.

Да бъда обичана.