2.06.2012 г., 10:37 ч.

Ехо отдалече... 

  Проза » Разкази
647 0 2
8 мин за четене

ЕХО ОТДАЛЕЧЕ…

Случват се неща, които не се забравят...

Ще ти разправя нещо, ама не се смей.

И да не се измамиш да го кажеш на жената!

Ще ме разсипе от подигравки.

Та…

Започна да се строи една сграда по мой проект.

И то не къде да е, ами в Ада!

Не се смей!

Не бъркам! Сграда на ръба на Джендема!

А Джендем е Ад!

Трудно място! Почти недостъпно. До там само една пътечка и то за добитъка на селото отдолу.

И никой не иска да я строи!

Та натопиха трудоваците.

Изпратиха една рота, млади момчета.

Турчета от Делиормана.

Ни строили, ни строеж видели!

Кога отидох, като ги изпратиха, първото, което ми казаха тия, дето ги изпратили, е че са отбор юнаци - кой убил баща си, кой изнасилил майка си….

Та да внимавам!

Ти сигурно не знаеш какво е това трудовак.

Човек, които отбива редовната войнишка служба, но на който му зачисляват не пушка, а кирка и лопата.  

Хора второ качество.

Стотина души!

Трима офицери и един доктор.

 

Там съм!

И се започна….

И трябваше доста често да прескачам там, и да обяснявам, и да ги уча…

И често преспивах там.

В бараките за тях. Друго място нямаше.

И лека-полека, от ден на ден, от дума на дума, с тоя, с оня, за това, за онова…

Започнах да пиша писма!

Тия момчета не знаеха ни да пишат, ни да четат.

Та пишех, и то не какви да е, а любовни писма.

И до Айшето, и до Фатмето, и до Джамилето…

И от Юснито, и от Алито, и от Салито…

 

И така по цяла вечер.

Присядаха до мен един след друг…

А когато донасяха писма, тогава пък ги четях.

Чадо мило, аз, дето никога и едно писъмце и от едно редче не съм написал на моето Злато, вече не знаех колко писма написах, колко пъти се „обяснявах” в любов, колко пъти обещавах, че само да се върна и ще я взема…

И на Айшето, и на Фатмето, и на Джамилето …

И към писмата добавях и рисунки.

На момчетата.

В колко ли соби, в колко ли одаи са закачени…

В колко ли ракли се кътат писмата, писани от мен…

 

Изниза се година и нещо…

Отношенията ми с тия момчета бяха странни.

Уважаваха ли ме, плашеха ли се от мен!

Бях малко по-голям от тях. Току-що бях завършил.

За писмата ли ме зачитаха, за това, че командирите ми козируваха и изпълняваха нарежданията ми…

Не знаех!

 

Един ден пропищя телефонът и…

Спешно да замина. Имало проблем на обекта.

Беше вече късно, но тръгнах. Ще изпреваря нощта.

Да, ама…

Беше преваляло…

На един завой изскочи камион, занесе се и се преметна…

Доде измъкна шофьора, доде дойде КАТ, доде изместят камиона, доде се освободи пътят… и закъснях.

Пристигнах по тъмно.

Метнах раницата на товарния лифт, махнах на пазача да звънне по телефона до горе, че тръгвам, и тръгнах…

И вече бях някъде по средата на пътя, когато…

Небето изчезна!

И на крачка не се вижда.

Дочу се грозен грохот.

Небето се затресе. Няма отделни светкавици. Няма отделни гръмотевици. Зловещ непрекъснат грохот и небето подскача, ту нагоре, ту надолу, ту проблеснало, ту черно… Всичко тътне, всичко трепери.

Ад! Не е сгрешил оня, дето го е кръстил така.

Заплющя и дъжд!

Спрях. Нищо не се вижда. Познавам мястото. Няколко крачки наляво и съм в пропастта. Няколко крачки надясно и съм в дълбоко дере. Там вече бучи пороят.

И земя и небе се тресат…

И се свличат, и вода, и камъни, и дървета…

И привидения!

Храсти ли, пънове ли, скали ли, зверове ли…

Чудовища!

И се стъписах!

И настръхнах!

Смразяващ тътен и блясък!

Нещо се мерна…

Отгоре…

От урвата…

Призрак или… човек!

Отново мрак и тътен…

И пак проблясък, и пак видях…

И чух!

Някой викаше!

Извиках с все сила:

- Тук съм!

И отгоре, от стръмното, отекнаха гласове...

-Къде, къде къде-е-е-е-е-е…?

Отново блясък…

Хора! Много..

Един до друг…

Носят се…

С пороя, с камънаците, с дърветата…

И ме заобиколиха, и ме награбиха, и ме понесоха…

Вечеряли, когато пазачът отдолу звъннал...

Настръхнали…

И скочили!

Стотина млади момчета…

Отгоре, от високото, видели какво се задава и полетели по урвите да ме търсят…

И ме внесоха в бараката, и ме разсъблякоха до голо, и ме увиха с едно одеяло, и ме настаниха до огромния варел-кюмбе, и опънаха ръце да ми сушат партакешите…

И от тоя ден, до завършването на строежа, когато и да отида, по което и да е време, никога не бях сам.

Щом пристигна долу и телефонът извести, че съм дошъл, отгоре се понасят викове…

И ехото ги повтаря многократно.

И стотина момчета скачат и политат надолу по урвите…

Награбват багажа ми и тръгваме нагоре…

И вървим, и си бъбрим, и ми разправят..

И за Айшето, и за Фатмето, и за Джамилето…

И сме там!

И като свърши денят...

И като настъпи вечерта…

И като притихне всичко…

И като приседнем до варела-кюмбе…

В огромната барака…

И като заговорят…

И Юснито, и Алито, и Салито…

Оттук, от Джендема, се понася някакво ехо…

И отива надалеч, надалеч…

А като притихнем...

От там, от много, от много далече…

От Делиормана!

Достига друго ехо…

От Айшето, от Фатмето, от Джамилето…

À заспи!

À забрави!

© Иван Стефанов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??