Събрахме сили и в обичайното ежедневно облекло се дотътрихме до кухнята. Всеки бъркаше из хладилника, тропаха капаци на тенджери. Смехории и веселба цареше наоколо. Дажи и кафето не ми подейства освежаващо.
Краката ми бяха като гумени, уж гледах, а спях. Усмихвах се както обичайно на всички, дали умората ме победи.
- Петро, добре ли си - попита ме Стела - Да ти дам аспирин
- Добре съм, нищо ми няма - засмях се - Снощи до късно писах в дневника, ще дремна малко. Вие ще ходите ли някъде или само под чадърите
- Сигурно не, Йорго ме отбягва, на шезлонгите под чадърите съм - въздъхна Стела - Следобед и аз трябва да пиша в дневника, ами като няма таблет или айфон и дневника става за занимавка.
Огледах се, Соня я нямаше, кога толкова бързо е закусила и изчезнала, не съм усетил. Ох, отивам в стаята си тя сигурно е там, и пак ще се гушкаме, ще се любим, ще дремнем няколко часа, и отново същата програма, обяд-дрямка-любов.
Лъхна ме приятната хладина от стаята ми. О, Соня предвидливо е отишла в стаята си да си почине, оправих дневника си и химикалката , сториха ми се килнати на една страна. Чантата ми се виждаше изпод леглото, сритах я, от бързане сутринта не съм я нагласил добре. Дрехите ми в гардеробчето поразбъркани, добре че аз й давах дрехите, иначе Соня щеше да види безпорядък, ами аз уж винаги ги подреждам.
Още с допирането си до възглавницата съм заспал. Емоциите от предния ден са ми дошли в повече и умората надделя.
Никой не знаеше кога ще свърши експеримента, не питахме защото нямаше кого, а и нямаше защо.
Свикнахме един с друг с неподправеното си държание, полуголота, шеги и закачки. А и на нас със Соня ни беше от хубаво по хубаво. Още с влизането ни в стаята хвърляхме дрехите, разхождахме се голички, все едно сме в кралски одежди, от онази детска приказка,
и чакахме въпроса '' А не искаш ли даа...'' и се хвърляхме да го реализираме.
Едва ли някой е правил резки на дървена пръчка като отшелниците или корабокрушенци, да брои колко дни са минали.
В свободното време всеки драскаше по нещо в дневниците си, или тихичко поскърцваше някоя врата, тихи стъпки по коридора, поскърцваща врата, и тишина.
От къде се появи някакво писмо, което в следобедните часове Соня размахваше в ръка.
- Хораа, вижте какво намерих - извика тя - Да го отворим, готови ли смеее, едноо, двее, трии...
Броеше тя и отвори плика. Извади лист и зачете.
'' Уважаеми участници, съобщаваме ви, че след два дни експериментът приключва. Може да си спретнете прощална вечеря. Имате обяд и вечеря. Сутринта в 6 часа автобус ще ви вземе и откара в Атина с багажа ви. Автобусът ще спира на Статмо Лариса, Метаксоргио, Синтагма, оставете дневниците и комутаторите си в автобуса в кашона до шофьора. Ще включите айфони, мобилни или други устройства след като се приберете по домовете си. Имате една седмица почивка и в понеделник на работа. Благодарим ви за участието. ''
Настъпи тишина. Не бурна тишина , а тягостна тишина.
Някои въздъхваха облекчено, други гледаха пръстите на ръцете си или витаеха по ъглите на столовата. Има ли смисъл да роптаем, доброволно дойдохме, доброволно си отиваме.
Малко се пооклюмахме. Отново работа, отново маски на лицата, маски в държанието си.
Прощалната вечеря мина толкова вяло и отегчено, все едно ни бяха потънали гемиите с надежда.
Почистихме и хванати за ръчички се приютихме по стаите. Вероятно толкова обещания са излетяли през отворените прозорци, щото листата на дърветата затреперяха, а възможно е и появата на вълни в морето.
Автобусът потегли, и той някак неохотно, а ние с премрежени очи гледахме отдалечащата се вила и морски бряг, самотните чадъри и шезлонги. Тихи въздишки се изтръгваха от нас, някои успяха в любовта си, други поредно се разочароваха от нея.
Първа слезе Соня, остави дневник и комутатор в кашона до шофьора, пожела ни приятна почивка, помаха с ръка и се изгуби в тълпата. Метаксоргио, още трима се измушиха, помахаха вяло.
На Синтагма останалите, оставихме дневници, комутатори, и нарамили чанти и в метрото.
В къщи включих да се зареждат устройствата, проветрих, почистих, баня, лека закуска-обяд и на супер Василополис.
После пуснах музика, телевизор, чашка узо с лед, и я да видим кой ме е търсил. Наистина много съм дотрябвал някому.
Позвъняване от непознат скрит номер и СМС от нашите '' Ще си идваш ли отпуската - мама''
Отговорих веднага '' Да утре тръгвам, приготвяйте се - Петьо ''. Колко бързо минаха няколко дни при родителите.
В неделя привечер СМС от Стела '' Прибра ли се от България, да не забравиш, утре сме на работа ''
Позвъних й
- Добър вечер Стелс, прибрах се, и няма да забравя, с такова нетърпение чакам - смеех се с мобилен на ухо - Приятна вечер и да не се заигравате ей, работа ни чака утре
Отговори с някаква меланхоличност, пожелахме си до утре.
Сутринта в офиса, обичайната сутрешна глъчка. Експерементиращите отговаряхме през смях на въпросите на колегите
Огледах се , липсваха Соня и Йорго, е може пък да са си взели още отпуска. Поздравихме се със Стела, усмихна се малко виновно, сведе очи и махна неопределено с ръка.
След десет дни разгласиха, всички в заседателната зала след работа. Най-опасното време, петък. Отново гадаем, какво ли са намислили, пак ли ще спасяваме фирмата или ще се спасяваме.
На първия ред подредени всички участници. Я Стела в единия край, около Васа и Янис. Йорго около Нико и Мина, аз до модерно облечената Соня. Назад колеги и от други отдели.
Посрещнахме Директора с ръкопляскания. Застана зад трибуната на подиума и въдвори тишина с ръкомахания.
- Колеги, първо да благодаря на участниците в Експеримента, на организаторите и Управителния съвет на фирмата. Показали сте, че сте истински хора, а не сте подвластни на електронните устройства и социалните платформи. Гордея се с вас. А сега давам думата на Президента и собственик на Агенцията за социални проучвания госпожа Анастасия Лазариду- Браун, за приветствие и изводи, Госпожо, заповядайте...
Соня се изправи до мен, подпря се на рамото ми, поклони се на залата и енергично се качи на подиума.
- Имам честта да ви заявя, че... - започна тя.
Изключих шумовите си рецептори, следях я като хипнотизиран из подиума. Тя , собственик и президент, участник в това предизвикателство. Тя без малко да стигне до болницата. Тя, тази която държах безжизнена в ръцете си, тази с която изпитахме еротични наслади.
- Искам да благодаря на всички участници, вие доказахте, че човешката природа е по-силна, показахте човешка доброта и взаимопомощ помежду си. Някои намериха голямата любов, други разочарованията без помощта на модерните устройства, платформи. Бладодаря ви още веднъж. Агенцията ви награждава с по 1500 евро, които ще получите от касата на фирмата - заключи тя словото си.
Бурни овации. Тя се поклони отново, помаха с ръце,усмихната, все едно всички сме й приятели и познати.
И изчезна по страничния изход на подиума.
Не усещах поклащането на метрото към къщи. Пак съм бил с неправилния човек, до конец остана да хлътна до ушите, а не съм ли. Мислех си, че съм открил сродната душа. Разочарование. Някой какво прави в подобен случай,
хвърля и троши из къщи, добре, но ако ти е подарък и не си го купувал ти, пък и да има после кой да разчисти счупеното. Няма да хвърлям и чупя, защото всичко това си е мое и с мерак съм го купувал.
Позвъни мобилният ми. Вдигнах машинално.
- Петро, Соня е, първо да ти благодаря за всичко , което направи за мен, после да ти се извиня, че не бях напълно честна с теб, вероятно не си забелязал. Не ти казах нищо за себе си, не исках поизмислена история, но е истина, че се влюбих в теб. Сега съм на летището, след час тръгвам за Торонто, там е седалището на Агенцията. Имам за уреждане някои дребни проблеми. Ако реша да се върна при теб, ще ме приемеш ли. Ще измислим къде да живеем, но искам да сме двамата. Нямах сили да ти кажа всичко това на четири очи, за това избягах. Надявам се да ми простиш и да ме приемеш обратно...
Какво да й кажа, ти си ровила из нещата ми, защото много ме обичаш ли, не си намерила батерията на мобилния, не си намерила и комутатора, за да ги натиснеш и да не се провали експеримента по твоя сценарий, а сега си горда, че хората са превъзмогнали зависимостта си и отново имат нормални човешки отношения помежду си. И в двата случая експериментът ти щеше да е успешен. Спасих те тогава, защото съм човек, а после нищо човешко не ми е чуждо, т.е. да те харесам и се любя с теб. Не съжалявам, че съм го сторил..
- Петро, Петро чуваш ли ме - звучеше в ухото ми
- Да Соня, чувам те,... трябваше да намериш време и да ми кажеш всичко това, щях да те разбера
- Ох, последно повикване за полета. Довиждане. Ще ти се обадя
- Приятен полет, Соня - смотолевих - Бъди щастлива
Къде остана думичката '' миличката ми'', вероятно соплото на самолета го заглуши и изгори.
следва...
© Petar stoyanov Всички права запазени