Емигранти
Сърцето ми биеше до пръсване. Едва успявах да си поема дъх и треперех дотолкова, че не контролирах движенията си. Коленичих на пода и започнах да лазя бавно, много бавно. Трябваше да съм съвсем безшумна и най-много се боях от това, че челюстта ми трепери и зъбите ми ще изтракат всеки миг. Затова държах устата си отворена и се фокусирах върху придвижването на ръцете и краката си по излъскания паркет.
Заминахме за Италия с много малко пари. Бях бременна в осмия месец. Всичките си спестявания дадохме за самолетните билети и най-необходимото от обзавеждането за детската стая. Съпругът ми трябваше да работи и да изкарва достатъчно, за да живеем добре. Все пак бяхме дошли при негови най-близки роднини, на чиято обещана подкрепа разчитахме.
Но нещата се объркаха. Още след втория месец една огромна верига удари крака на мъжа ми и той не можеше да работи повече. Аз бях родила сина си преди три седмици и се опитвах да се възстановя и да се справям някак с първото си майчинство. Нямахме никакви пари, нито документи, за да пребиваваме и работим легално в страната, не говорехме италиаски и не познавахме никого. А тази вечер „главатарят” на бандата в този дом се напи, и ни изгони от апартамента. И ето че на следващата сутрин трябваше да напуснем тази проклета квартира и да останем на улицата с бебе на ръце. Не се страхувах за себе си – можех да спя на някоя пейка и да прося за залък хляб. Страхувах се за детето си. То плачеше постоянно и след третото посещение на спешното отделение през нощта, у дома дойде проверка от социалните грижи. Една служителка прекара с мен и малкия целия ден, записвайки всяко мое действие в голяма тетрадка с безброй графи. И ето че след положителния доклад не ми отнеха детето. А сега опасността беше друга, още по-страшна…
Когато ужасният поробител (наричам го така, за да не използвам друга дума) ни каза да си събираме багажа, защото вече не му носим никаква изгода и в нашата стая ще настани други доходоносни подчинени, ние (аз и съпругът ми) изпаднахме в паника. И двамата плачехме, а детето направо пищеше, усетило, може би, нашия ужас. Мъжът ми – тридесетгодишен, огромен и силен, през зъби ми казваше, че ще отиде и ще размаже от бой този жесток човек, който прибираше в дома си несретници като нас, караше ги до полето, за да работят и после им даваше жълти стотинки, тъй като си удържаше пари за какво ли не. Жените (като мен) трябваше да чистят и готвят за всички, да лъскат пода с една миниатюрна четчица, да епилират краката на неговата изгора и други такива дейности.
Не позволих на съпруга си да направи каквото искаше, защото си помислих колко ужасно ще е освен всички други нещастия, които ни бяха сполетели в този миг, да иде в затвора.
Трескаво мислех какво изобщо мога да сторя в такава ситуация – без изход. Часовете минаваха, нощта напредваше. Времето ни изтичаше. Безскрупулният душевадец спеше на дивана в просторния хол, стискайки все още в ръката си поредната бутилка с алкохол. Гледах го коленичила до касата на вратата и се чудех дали има смисъл да го умолявам да не прави това, което беше решил. Но от чутите истории на другите изгнаници в къщата (общо седем човека) ми струваше, че е напълно безсмислено.
Умът ми препускаше в едно с пулсиращата до болка кръв във вените ми.
„Какво да направя? Какво да направя? Какво да направя?”……….
И тогава една мисъл проблесна като светкавица в ума ми. И до ден днешен се чудя как изобщо мина оттам. Сетих се, че жестокият тиранин разказваше за едно момиче – българка, която довел като нас – с обещанието за работа и добра заплата. Но тъй като тя била съвсем беззащитна, той се гаврил с нея – не и давал и стотинка и я оставял да се храни с „палачинки” от брашно и вода дни наред. Красива била, но не искала да утолява нагона му, когато той се напие и я пожелае. Ала тя постъпила толкова хитро и пресметливо…Завъртяла се покрай „италианеца” (шефа на фирмата, когото този изрод снабдяваше с роби), замаяла му главата и той я взел при себе си – като метреса. Понякога, в следствие на многото алкохол и огромния яд в нечовешката му душа, простакът и звънеше нощем и тъй като тя не му вдигаше, той и оставяше гневни съобщения на гласовата поща – пълни с обиди и псувни. Аз не знаех дали тя ги получава. Дали изобщо този телефонен номер е все още неин. Че защо би търпяла подобно поведение, вместо да се оплаче на „шефа”? Дали изобщо е с него все още? Дали е тук, в Италия? Няма как да го знам…
Но ето че сега пълзях по пода, устремена към телефона на масата до заспалия звяр. И по-страшно ми стана, когато стигнах до него. Сякаш цяла вечност го подбутвах до ръба, и го помъкнах лазешком към терасата. Сълзите ми капеха по излъсканите дъски и вратата ми се струваше безкрайно далеч. Когато стигнах едва успях да се изправя на треперещите си крака. После се свлякох в ъгъла на терасата и започнах да търся името на Мирена в указателя. Батерията беше почти изтощена и не исках да губя време в чудене дали да направя, каквото съм решила. Друг избор нямах. По-зле нямаше как да стане.
Звъннах. И изведнъж ме покоси мисълта, че тя никога не вдига. Защо изобщо би отговорила сега – четири часа след полунощ?!
Но тя отговори.
- Какво бе, Иване! Разбрал си, а? – каза бодро и сякаш със задоволство някой отсреща.
И, о, ужас! Аз нямах глас, за да отвърна! Исках да кажа нещо, исках да крещя дори, ала не можех! Сякаш буца бе заседнала в гърлото ми. Хлипах, само хлипах…
- Какво става? – озадачено попита Мирена.
- Помогни ми… - простенах едва чуто аз.
- Кой се обажда?
- Елица…Елица…
- Елица?!
През сълзи и прекосили, с несвързани изречения разказах на Мирена коя съм и какво ми се е случило. Помолих я да прибере детето ми, докато ние измислим какво да правим. Молех я от цялото си сърце и с цялото си същество да спаси моята рожба, въпреки че не ме познава, въпреки че не знае нищо за мен и с нищичко не ми е длъжна.
И тя го направи. Тя ни спаси. На следващият ден дойде и ни взе – мен, детето ми, съпругът ми, детското креватче и сака с дрехи, който имахме.
Беше бременна. От шефа. И в онази нощ бе вдигнала „на Иван”, защото искала да му „натрие носа”, мислейки си, че той е разбрал това и е изпаднал в немилост от злоба.
Даде ни дом, пари, намери ми работа и стана моя приятелка до гроб. Заедно разхождахме децата си в парка и се радвахме на слънчевите лъчи (после, след като преживях този ужас).
Тя не се поколеба да ми помогне, знаейки много добре на какво съм подложена и познавайки този ужасен звяр, който примамва и тормози бедните хорица, надяващи се на по-добър живот.
През тази нощ познах ужасното зло и безпрецедентното добро. През тази нощ разбрах, че притиснат в ъгъла, човек е способен да строши стената с голи ръце, особено тогава, когато трябва да спаси това, което най-много обича. След този случай, аз съм попадала многократно в ситуация „без изход”. И всеки път си припомням тази нощ. Нощта, когато разбрах, че път „без изход” няма. Винаги има изход! И когато ти е най-трудно, просто нямаш време за лутане. Влизаш в първия тунел или разбиваш стената. Но изход има. Винаги!
Деница Ангелова
© Деница Ангелова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Тъжна история...
-
Само една забележка да вметна, Деница: забравете за сърцераздирателните сцени, ако искате да пишете разкази. Разбирам, че желаете да се освободите от гадните спомени, но бъдете пестелива и внимавайте за изреченията. Ако обаче целта ви не е била да пишете разказ, а просто да изкарате навън нещо, което от дълго време ви тежи - тогава всичко е наред. Писането и за това помага. 👍
-
Историята се развива преди 16 години, когато нещата стояха много по-различно от сега. И имахме доста сериозна причина, за да заминем (за съжаление). Разбира се, тази история си има предистория, както и продължение. Но аз исках да опиша точно този момент, който преживях, защото тогава разбрах, че човешката злоба не познава граници. Както и човешката доброта. А за "Иван" (имената на героите са променени с по една-две букви) ... аз просто не искам да описвам ужасните неща, които правеше този човек, нито грозните думи, които изричаше, защото това ме кара да се чувствам зле.
Съжалявам, че има и други хора, преживели подобни моменти. Бих се радвала това да не е така. Но е факт, че се случва...и не се забравя. -
История разказана без макиаж...
Адаш Петър 1, никак не е лесно да си гурбетчия, докато някои си мислят, че евро, долари са като шумата, трябва ти чувал и да ги събираш. Мога да се определя като потомствен такъв , родителите ми работиха дълги години в Либия и Сирия, но тогава Държавата беше зад тях.После аз тръгнах по света, никой не те пита за диплома, а на работа в реда на царевицата, образно казано.За мен е своего рода героизъм да тръгнеш без пари и без език за чужбина, или е продиктовано от безизходицата..
Но, произведението е великолепно... -
На 24 години заминах за Германия при приятеля ми. След два месеца този"приятел" ме изгони на улицата без пари, без възможност да се върна в България, без нищо. Имах само един телефонен номер на една българка, която ме приюти и спаси. Благодарна съм и и винаги ще бъда. Разказът Ви ме разчувства и ме върна в моето изпитание. Винаги има надежда, винаги има изход.
-
Без език е малко по-трудно. Трябва си някой, на когото може да разчиташ поне в първите няколко месеца.
-
Историята не е необичайна. Аз съм преживявал лично нещо подобно, но сам, без жена и малко дете. Сам човек се оправя по-лесно. Аз не бих съдил хората, които са тръгнали да си дирят късмета в чужбина без пари, и без да знаят езика. Това е инфантилно и цинично поведение, и ми напомня за двама преуспели българи: Мартин Карбовски, и един съученик, който преуспя в Испания. Първият казваше как сънародниците ни “нагъвали чоризо” в Италия, а вторият: “тръгнали ми за чужбина с 200 евро в джоба, и ми чукат на вратата за помощ”. Коментарите оставям на четящите.
-
А и без език накъде?
https://otkrovenia.com/bg/jurnalistika/byal-chovek-v-chujda-dyrjava-ili-chujdenec-v-sobstvenata-si-strana
Ирка - съгласна съм с теб. -
Повечето емигрантски перипетии, които съм слушала, са от рода "на страха очите са големи". Съвсем не са ситуации без изход и съвсем не са толкова страшни, че да изгубиш почва под краката си. Българинът обаче пропуска много важни моменти. Че има права навсякъде, не равни като в собствената си държава, но достатъчни, за да потърси помощ, най-малкото. Че не е длъжен нито на роботодател, нито на наемодател. Че, ако наистина е тръгнал без пари, надявайки се да цъфне и върже, е по-добре да не е тръгвал. Че няма нищо ненормално в грубото отношение и то не е лично, защото на такова се е нагледал и в България, и то също не е лично. Че в чужда държава без документи, не е краят на белия свят. Документи се крадат всеки ден. Какви чудовища, какви душевадци, какви жертви, какви пет лева. Някакъв пияндурник, който можеш да напуснеш когато поискаш. Странно ми е.
-
Пиши! Много сме минали по тоя път. И аз качвах преди години, да се знае. Съдби човешки.
https://otkrovenia.com/bg/jurnalistika/kak-se-prodavat-bylgari
https://otkrovenia.com/bg/proza/svyat-bez-granici-ili-jenena-za-chujdenec
https://otkrovenia.com/bg/proza/drugiyat-v-nas-temenujka -
Благодаря ви, че прочетохте, че харесахте, че изказахте мнение. Отдавна исках да разкажа тази история. Тежко ми е да я помня, но и невъзможно да я забравя. Опитвам се да мисля за положителната развръзка преди всичко. Поздрави и от мен за вас!
-
Браво!Поздрави!
-
Хубаво разказваш!
-
Изход има, но не всякога е с успешен финал...
Поучителен разказ.
Поздравления, Деница! -
Настръхнах! Живея от 20 години в чужбина, минала съм през много перипетии, но такова зло не съм срещала! Хареса ми!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
