Еос
Втора част
Нищо не му говореше това място. Нямаше спомен, нито разумно обяснение как и защо се бе озовал тук. Намираше се на някаква неугледна самолетна писта, на която имаше два самолета за частни полети, единият от които беше неговият. Изглежда се беше приземил с този самолет. Нямаше друго обяснение. Наоколо имаше поляни и криволичещ път, който водеше към подножието на скалиста не много висока планина. Ако човек застанеше с гръб към планината, в далечината можеше да види океанската шир. Въздухът ухаеше на диви цветя. Мястото изглеждаше необитаемо. Това впечатление усили притеснението му от липсата на спомен за пътуването, а притеснението премина в страх. Пареща болка жегна диафрагмата му и той инстинктивно я притисна с длани: „Как се казваше онова особено състояние на съзнанието, когато липсва спомен, затова да си правил нещо, но е налице резултат, от който е безспорно, че точно ти си го направил?“ Беше чел за някакъв професор по физика, който пропътувал огромно разстояние с влак, а когато пристигнал на последната гара и слязъл от влака заедно с останалите пътници, които пътували за тази гара, се запитал какво всъщност прави на това място, защото нямал спомен за пътуването. Обадил се на съпругата си и разбрал, че тя от няколко дни го издирвала и че малко оставало властите да го обявят за безследно изчезнал.
Този случай го беше впечатлил и дълго след това той се беше връщал в спомените си към него, опитвайки се да си представи въпросното пътуване: как човекът се държи вероятно съвсем прилично и как никому не идва на ум, че нещо с него не е наред. Представяше си как той, самият е на мястото на пътуващия странник, как върви по коридора на влака, намира купето си, влиза. Оставя куфара си, после се настанява удобно. Отваря книгата, която чете напоследък. Влакът потегля бавно, отдалечава се от гарата, набира скорост и все повече се смалява в далечината докато напълно изчезне, потъвайки в сумрака на спускащата се нощ. Покрай прозореца прелитат пейзажи, населени места, гари, към които нашият пътник хвърля разсеян поглед. Страниците на книгата се сменят под дебелите лупи на очилата му. Всичко изглежда напълно естествено и нормално и щяло да остане така, ако човекът беше слязъл на въпросната гара с мисълта, че е пристигнал на мястото, за което съзнателно е пътувал, както всички останали пътници: „Транс”! - Думата отекна като гръмотевица в заспалото му съзнание. Може би беше изпаднал в подобно състояние на временна безсъзнателност, както онзи пътник от влака. Никога не си беше представял, че и на него можеше да му се случи такова нещо. Когато решаваше да пътува без предварителна подготовка, обикновено разчиташе на „Гълфстрийм“, новия му самолет за частни полети.Тогава влизаше в кабината на пилота с намерение само да се порее известно време в небето. Летенето винаги му помагаше да приеме трудни житейски моменти. Възможността да види Земята от високо беше упражнение, с което лесно постигаше отдалечаване от земните неща. А когато постигнеше това, можеше да ги приеме, такива, каквито бяха и по начина, по който се бяха случили. Те вече не представляваха проблеми, а някакви факти от съществуването. Някакви факти, които той приемаше като наблюдател. Фактите, разбира се, се отнасяха за него самия, Майкъл Джеферсън, бивш летец от гражданската авиация, но вече бяха до известна степен и извън него. Обективни. И той можеше да ги наблюдава. Допускаше, че и този път бе влязъл в кабината на самолета, за да полети известно време „без определена посока“. Единственото нещо, което можеше да види в спомените си и което имаше отношение към полета му бе момента, когато беше включил двигателя, за да се подготви за излитане. След това записът на спомените беше изтрит. Може би се беше включило състояние на съзнанието, което наподобява „автопилота” при летенето със самолет. В подобно състояние се беше добрал до тук. Не знаеше какво е това „тук” и това беше най-неприятното нещо в цялата работа. Не беше чувал пилот да е преминавал определено разстояние от „небесната карта” в транс. Това обаче не означаваше, че не е възможно.
Погледът му беше привлечен от човешка фигура, която се появи на пистата. Беше жена.Средна на ръст с дълги, зелени коси, които падаха свободно върху раменете й. Когато се приближи му подаде ръка и се усмихна:
- Здрасти!
- Здрасти! - „Красива е!“ - помисли си Майкъл, усмихна се глуповато и реши, че състоянието му не е толкова безнадеждно, колкото изглеждаше, щом като можеше да се възхити от красотата на тази непозната. Очите й искряха като изумруди в контраст с какаовия цвят на кожата й. Беше боса, загърната в ефирна, лилава туника с голи рамене и с венец от пъстри, диви цветя на главата. Възхищението винаги събужда радост, а радостта - оптимизъм.
- Какво е това страхотно място? - попита Майкъл, като несъзнателно пренесе възхищението си от непознатата върху мястото, на което беше попаднал.
- Еос. Остров Еос.
- Е-о-с. - Майкъл изрече трите звука поотделно и с кратка пауза между тях. - Така ли се произнася?
- Не ти ли харесва?
- Не, не. Напротив. Сетих се за нещо. Сигурно е малък остров. На картата, искам да кажа. Ако можеш да ми кажеш и защо съм се приземил точно тук, на Еос, ще съм ти страшно задължен. Оказва се, че нямам спомен как е станало, колкото и странно да ти изглежда.
- Еос те привлече, а ти самият нямаше нищо против. Сигурно си имаш причина за това.
- И каква може да е?
- ... че бягаш от реалността, от която идваш, например. Непоносимо ти е да я приемеш. От къде си?
- От-т-т... - Беше живял на много места по света, но сега се замисли. Беше объркан. Страх жегна диафрагмата му отново. Разбираше, че не сънува и че нещата се случваха реално, каквото и да значеше това, но трябваше да му светне нещо, най-после в главата.
- Виж какво...
- Теа.
- Виж какво, Теа, нелепо е да не знам къде съм. За пилот това е пълен абсурд. И за да сложим край на тоя абсурд, моля те да ми покажеш Еос на географската карта! - Той извади от джоба на якето си карта на земното кълбо. Разгърна я и я положи на земята. Духаше силен вятър откъм водната шир и му беше трудно да я удържа, за да не отлети. Сгъна я нервно, събу обувките си и този път, след като я разгърна отново, захлупи краищата й с обувките. Почувства се по-уверен. (Въпреки неимоверното развитие на информационните технологии, Майкъл продължаваше да съхранява хартиени карти на света.) Картата беше нещо много специално за него, нещо като много близък приятел, на когото можеше да разчита. Ето, сега щеше да покаже на Теа откъде беше излетял. Двамата приседнаха на тревата и той посочи точката на излитане.
- Твой ред е, Теа. Покажи ми Еос. Сигурно е малък остров, но на тази карта има и малки, даже и най-малките острови.
- Едва ли...
- Има го! Трябва да го има! Не може да го няма.
- А за какво ти е да знаеш къде се намира Еос? - тя го погледна закачливо като дете, което крие нещо и в никакъв случай не иска да издаде скривалището си.
- Естествено, за да мога да се върна там, откъдето съм дошъл.
Тази Теа беше странна, не само заради зелените й коси. Беше виждал момичета с лилави, розови и какви ли не на цвят коси. Бяха боядисани, разбира се. Сигурно и нейната беше. Странни бяха реакциите й...
- На тази карта трябва да отбележа мястото, на което се намирам. И ти ще ми помогнеш! - изрече повелително Майкъл с напрегната усмивка и очакване въпросната Теа да прояви разбиране.Опитваше се да я спечели за своята кауза, която не беше кой знае каква. Просто искаше да разбере къде всъщност се е озовал.
- Не е необходимо да знаеш къде си, за да си някъде, нали?
- „Много умно, няма що!“ - помисли си Майкъл.
- Така е. - С престорена вежливост отговори. - Може да си на едно място, а да мислиш, че всъщност си на съвсем друго от гледна точка на представи за ориентираност по карти и всичко останало, което служи за тази цел. Ако обаче изобщо не знаеш, нито предполагаемо, нито реално къде си, както е в моя случай сега, е като да не знаеш кой си.А това е ужасно, наистина! Опитай се да си го представиш, ако можеш! Ужасно е. Затова, ако не си наясно с картата, заведи ме при някой, който е. Да не се окаже, че съм търсил нов път за-а-а...Карибските острови. Като всъщност съм се озовал на Палеанските.
- Да речем. Виж сега.Наясно съм, че Еос не е на тази карта. Това е карта на Земята, нали?
- Естествено.
- Виж какво...
- Майк.
- Еос, Майк, е остров, на който можеш да се озовеш само ако той самият иска да те приеме. - изведнъж закачливото дете в тази непозната Теа която и да беше тя, сякаш изчезна и гласът й започна да звучи като на учител, който трябваше да сведе познанията, които имаше в съответната наука до приемливи понятия, за да могат да се възприемат по някакъв начин от начинаещите - невежи.
- Жив остров, значи! Това ли искаш да ми кажеш?
- И планетата също така е жива и галактиката, и...
- И така да е. Искам да разбера как мога да си тръгна от тук, защото явно съм се объркал.И то много!
- Можеш да си тръгнеш, разбира се, но не по-рано от шестдесет и третия изгрев, без да броиш днешния. - тя се усмихна отново със закачливата си по детски усмивка.
- Не, Теа! Да говорим сериозно!
- Тогава - продължи Теа без да обръща внимание на недоверието, с което я гледаше Майк, - Еос ще те пусне да се върнеш в твоя свят, някъде ... може би... ето тук, на тази карта, ето на тези малки кафяви петънца, върху това синьо на океана.
- Нали преди малко каза, че Еос го няма на картата?
- Да. Показвам ти само къде според картата можеш да се върнеш. Не ти показвам Еос.
Майкъл разтърси нервно глава. Това, което Теа му показа на картата, бяха острови с недобра репутация. Той от малък събираше списания, в които от време на време се подемаше една тема, в повечето случаи по чисто комерсиални причини, за изчезнали самолети, преминаващи на определено място в Атлантическия океан, която заедно с няколко други теми от подобно естество продължаваше да поддържа интереса на любителите на така наречените необяснени от науката явления. Проблемът беше в това, че историята все пак имаше една сърцевина на относителна истина, около която гравитираха принадените разкази с всевъзможни измишльотини. Не само нещата, които говореше това момиче изглеждаха странни. И мястото беше странно. И състоянието, в което Майкъл беше изпаднал, за да пристигне тук. Той продължаваше да има особено, непознато усещане, че му се губи определен отрязък от време. В този миг нещо като че ли прищрака в замъгленото му съзнание и пропука насъбралите се пластове забрава. И той се видя в онзи фатален ден.
Пишеше нещо на бюрото в кабинета на къщата си, когато мобилния му телефон иззвъня. Беше полицейски служител, който му съобщи за станалото според установения за подобни случаи ред. Това, което му съобщи застрашаваше да погуби всичко, което Майкъл бе постигнал през последните години от живота си. Наскоро бе закупил къща в Маями Бийч, в която имаше намерение да остарее заедно със Сара, жената, с която делеше дните си през последните седем години. Като летец от гражданската авиация, Майкъл беше извършил много полети до различни точки на земното кълбо, когато реши да промени живота си след тежък, независещ от него инцидент във въздуха, при който едва успя да приземи самолета без да пострадат намиращите се на борда пътници.Тогава, именно, усети напиращото желание да се откаже от професията си веднага и да не чака повече деня на пенсионирането си като летец.И се отказа. Вложи част от спестяванията си в закупуване на акции от няколко печеливши компании и се отдаде на писане.Искаше да разкаже за произшествието във въздуха, за живота на летците и какво велико приключение на смели хора е този живот. Кой ли в днешно време не се опитваше да твори, след като не бе успял в професията, за която беше учил. Майкъл нямаше кой знае какви очаквания, освен чрез писането да намери за себе си обяснение на нещата, които го интересуваха. В началото написа десетина разкази, в които главният герой, въпреки, че имаше различни имена, много приличаше на самия него. Сюжетите също бяха вдъхновени от негови екстремни преживявания. После периода на художествената психоанализа приключи и той се насочи към фантастични разкази: за измислени светове и за всичко, което му идваше на ум, стига да беше далеч от реалността. Но колкото и да бягаше от нея, летенето и самолетите винаги присъстваха. За определен период от време неизвестността от това, което можеше да се случи с персонажите в разказа, засищаше до някъде потребността му от авантюризъм, която пилотирането бе удовлетворявало години наред. Но само донякъде, защото не мина много време и той реши да си купи самолет “Гълфстрийм“, предназначен за частни полети. Вече беше преодолял лошия спомен от някогашното произшествие, пък и сега нямаше да лети, за да превозва пътници и да отговаря за живота им. Благодарение на писането беше осъзнал напълно, че летците се чувстват истински живи само в небето и че летенето е състояние на духа, за което няма аналог. По това време приятелката му Сара, с която решиха да станат семейство след седем години съвместен живот, вече навлизаше в тридесет и четвъртата си година.Тя беше актриса. Не полагаше маниашки усилия, за да бъде „голяма“ актриса, от каквато амбиция бяха обсебени повечето млади актриси, не ламтеше за централни роли, справяше се добре с поддържащи, но обичаше работата си така, че не си представяше да живее без нея. Бяха се запознали на едно летище. Срещнаха се три пъти, на три различни места в разстояние на половин час. Третият път мястото на срещата се оказа един от малките ресторанти на летището. И когато Майкъл видя, че никой не прави компания на непознатата дама, с която на третата засечка вече си бяха разменили спонтанни усмивки на симпатия, не се поколеба да я попита дали може да седне на мястото срещу нея. Оказа се, че и двамата имат повече от пет часа до полетите си, че и двамата се размотават по летището, защото са пропуснали следващите си полети поради закъснение на предишните. Часовете до полета на всеки един, които им изглеждаха твърде много преди да се срещнат, след срещата започнаха да се топят като мартенски сняг под напиращото пролетно слънце. Размениха си телефонни номера, но никой не вярваше, че ще се обади на другия. Три месеца по-късно обаче, Сара беше поканена да живее в дома на Майкъл. Заредиха се дни, които прераснаха в години. Изминаха седем години и по всичко личеше, че нещата отиват към брак, който вече и двамата желаеха. През това време Майкъл успя да публикува два сборника с фантастични разкази, които за неизвестен автор като него се продадоха добре, а Сара беше получила поддържаща роля в телевизионен сериал, който се излъчваше в продължение на четири последователни години. Можеше да се каже, че двамата бяха щастливи и без деца. Но когато станаха семейство, а това се случи в началото на осмата година от запознанството им, дойде и желанието да си имат свое дете. Детето, обаче не идваше. (Сара бе споменала на Майкъл, че в ранната си младост е имала аборт с усложнения и как докторите я предупредили, че впоследствие можело да се явят проблеми.) И те решиха да почакат една година, а след това да си осиновят. Някъде по средата на въпросната година, както това се случва и при други жени, решили да осиновят дете, Сара разбра, че е бременна. И за да е напълно сигурна отиде на преглед в клиника.Нещастието се беше случило на връщане. Някакъв моторист бе връхлетял върху автомобила й с ненормална скорост. Три часа по-късно мобилният телефон, който Майкъл държеше върху бюрото си, докато работеше в къщата си в Маями, иззвъня. Беше полицейски служител, който му съобщи за станалото по установения за подобни случаи ред.Три денонощия по-късно Сара почина.
- Съжалявам, господин Джеферсън! - беше изрекъл докторът, който в онази нощ бе дежурен в реанимационното отделение на болницата.
- Искате да кажете, че тя е... - Майкъл не можа да изрече думата, но я усети как забива назъбеното си, невидимо острие в съзнанието му. Дълбоко и незаличимо!
- Да. Мъртва е. Направихме всичко, което можеше да се направи.
- А бебето?
- Какво бебе?
- Тя беше бременна.Изрично казах на вашия колега.... Казах му, че Сара е бременна. Тя ми се обади, може би е било половин час преди катастрофата, каза ми, че неин доверен лекар е потвърдил бременността й, след като й бил направен кръвен тест. Какво е станало с бебето?
Някаква независима от случващото се част от мозъка на Майкъл сякаш диктуваше думите му. За момент той самият се зачуди как изобщо беше в състояние да пита за бебето. Кое беше всъщност това бебе? Той не го познаваше. Неговата Сара, жената с която живееше през последните седем години беше мъртва, а той питаше за бебето, което не беше нищо повече от една оплодена яйцеклетка, един зародиш от първите две седмици на бременността. И все пак... Каквото и да представляваше това бебе - то беше неговото бебе. Бебе, на което той, а не някой друг щеше да бъде баща.
- Господине, - изрече делово докторът с променен, почти заповеден тон, в който вече нямаше състрадание, - трудно ми е да го кажа, но се налага. Всъщност... бебе нямаше.
- Как така? Нали Ви казах?
- Нямаше бебе.
- Искате да кажете, че и бебето е загинало?
- Не.Не е загинало.
- А какво?
- Съпругата Ви не е била бременна.
- Как така?
- Просто не е била бременна.
- Била е. И това е потвърдено. Знам по-добре от вас!
- Така е... Разбира се...
- Как така е? Как така е? Дължите ми обяснение!
- Допускам, всъщност не само аз, а и моите колеги, че се касае за мнима бременност.
- Какво-о-о? Какви ги говорите? Сара беше бременна! Истински бременна! Тестът, който направи в домашни условия показа това, но тя отиде и на лекар и той също е потвърдил бременността. - гласът на Майкъл трепереше. Пушеше му се и той инстинктивно сграбчи с дясната си ръка кутията „Ротманс“ в джоба на якето си.
- Знаете, че има такава бременност, господин Джеферсън. Мнима, тоест фалшива бременност. - докторът всъщност се надяваше съпругът на току-що починалата пациентка да знае, но убедеността, с която му приписа знанието беше важна за този особен разговор. - Случва се рядко. Но се случва. И в този смисъл именно, може да се случи на всяка жена, която много иска да стане майка. Мисля-я, че не става въпрос за лекарска грешка.
- А за какво, тогава?
- Кръвният тест, който е направен в клиниката е бил положителен и това е отразено в медицинския картон. Този факт, отнесен към резултата от теста, който съпругата ви е направила в домашни условия, както и към всички други налични симптоми за бременност в тяхната съвкупност, които са били очевидни и безспорни, е бил достатъчен, за да се потвърди бременността. Изследване с видеозон се препоръчва след петата гестационна седмица. Само това изследване може да констатира липсата на бебе при подобни случаи и това със сигурност е щяло да се случи, ако съпругата Ви... беше оцеляла. Още веднъж, съжалявам за всичко. Надявахме се до последния момент, че ще я спасим.
Докторът беше стиснал ръката на Майкъл, потупвайки го по рамото за кураж. После с походка, която показваше решителност за връщане към рутинността на лекарските задължения, се беше насочил към вратата на кабинета си. До края на смяната му оставаха много часове. И никой не знаеше какво още щеше да се случи, за което на всичкото отгоре можеше да се наложи да се дават и обяснения.
Доста време Майкъл се лута като обезумял между асансьори, стълбища и въртящи се врати и когато най-после излезе от проклетата болница на огромния, бучащ от автомобили булевард, запали нервно един „Ротманс“ - любимите му цигари, които през последните две години си мислеше, че е отказал до момента, в който полицейският служител не му беше съобщил за катастрофата.Тогава едно от първите неща, които бе направил след като затвори телефона, беше да отключи сейфа, който стоеше срещу бюрото му и от там да извади кутия „Ротманс“, закупена отпреди две години.За три денонощия беше изпушил вече три кутии и сега току-що бе отворил четвърта. Извади цигара, запали я, дръпна дълбоко от ароматния дим. Изчака малко...След второто дръпване усети онази позната горчиво-сладостна омая, която те измъква рязко и спасително от убийственото тресавище на реалността, в която си затънал. Случва се не толкова заради никотина, не. По-скоро заради ритуала на пушенето и неговата трудно обяснима психология. И тогава Майкъл реши да се обади на Самюел, най-близкия му приятел от години. Трябваше да му каже за смъртта на Сара. Докато говорeше цигарата свърши и веднага след като затвори телефона той запали нова. Огледа се наоколо, подпря се на стената на някаква сграда и когато за трети път дръпна дълбоко от цигарения дим, реши, че няма да тръгне за в къщи, за да се види със Самюел, както се бяха разбрали. Не и веднага. Изведнъж усети как в главата му като мощен ураган нахлу и забушува една единствена мисъл: трябваше да лети! В този град място за него нямаше. Час по-скоро трябваше да лети! Какъв ти час? Веднага! Трябваше да лети веднага, иначе щеше да полудее от ужас или още по-лошо: можеше да причини непредвидимо зло на абсолютно непознат човек. Не само, че Сара беше мъртва, а да се окаже и че изобщо не е била бременна. Ебати кошмара! Нямало бебе! Нямало никакво бебе! Нямаше да го понесе. Сара нямаше да го понесе! Всъщност тя вече нямаше как да разбере за... мнимата бременност. И след като се случва толкова рядко, защо точно на неговата Сара е трябвало да й се случи? Защо? Мнима бременност! Разбира се, че знаеше за съществуването на тоя идиотски феномен, мнимата бременност. За пръв път беше чул за него в онзи филм от шестдесетте - „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ с Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън. Гледаха го със Сара някъде година - две след като заживяха заедно.Сара бе настояла. Ролите на Лиз и Ричард били феноменални според нея, както и самата пиеса, по която бил направен филма, нали беше актриса. Та там, в тоя филм момичето от по - младата двойка, Сали, така се казваше... Мозъкът му работеше на ускорени обороти сякаш беше взел стимулант.Та, тази Сали, която не беше в ред, страдаше от това заболяване - мнимата бременност. И Майкъл беше останал с впечатление, че такова нещо се случва само на шантави женички като тая, смахната Сали от филма, психично лабилни, демек, които толкова са обсебени от желанието да имат дете, че психиката им произвежда фалшиво, соматично състояние на бременност, както казват докторите, но неговата Сара... неговата Сара не беше такава. В никакъв случай не беше психично лабилна: “ За разлика от досегашните ти мацки, Майк, тая Сара си е направо пич!“ - така беше казал Самюел, веднага след като Майкъл ги беше запознал.Как можеше да й се случи това? А и той беше сигурен, че тя е бременна и-и-и... Когато докторът от реанимационното му съобщи за смъртта й, някаква надежда, за някаква съдбовна компенсация го озари, че бебето можеше да е оцеляло и освен това,че можеше и да се роди. Не му мина през ума как щеше да бъде износено това бебе, но при съвременните възможности на медицината едва ли щеше да представлява някаква трудност. Имаше метода „ин витро“, имаше и жени, които бяха готови да износят нечие, чуждо бебе, а веднага след раждането му той щеше да си го вземе и да си го отгледа. И изведнъж - нямало бебе. Нямало Сара, нямало бебе... На всичкото отгоре убиецът, убиецът на Сара, само на Сара, защото нямало бебе, този убиец не беше задържан. Майкъл не можеше дори да го зърне, за да излее гнева си. Убиецът на Сара беше загинал в резултат на катастрофата, която беше причинил. Докато чакаше в болницата, Майкъл случайно бе дочул разговор на двама лекари, от който заключи, че и той е бил приет в същата болница, едновременно със Сара и че е издъхнал малко след като е бил докаран. И този факт усилваше многократно безсилието му. Защото едно е да има жив убиец, когото да възненавидиш, да преследваш за възмездие, когото да проклинаш и изпращаш в преизподнята, а съвсем друго - да е мъртъв. Смъртта притежава особена способност да оневинява. Причинителят на катастрофата е мъртъв, а за мъртъвците се мисли различно.Щом като е мъртъв, значи си е получил наказанието. Какво повече? Така неминуемо се стига и до въпроса дали случилото се не е било „нещастен случай“ (или всичко друго, което може да направи от убиеца херувим). А когато един случай е „нещастен“, той променя изцяло своята същност. Защо беше загинал и той ? Как така се бе появил, за да убие Сара, която си е мислила, че е бременна, но не е била? А после и той самият да загине? Сякаш факта на неговата смърт, сам по себе си изглеждаше по-несправедлив и от убийството, което той беше извършил. Всяка вечер в новинарските емисии на телевизията се съобщаваха потресаващи факти за загинали хора от катастрофи или терористични атентати, но Майк никога не си бе представял, че подобно нещо ще му се случи и на него. Беше се страхувал да не му се случи. И беше свикнал да мисли, че страха за живота на човека, когото обича, е бариера срещу смъртта. Какво толкова бе извършил, та съдбата да го наказва така? Какво лошо бе извършила Сара? Ами бебето? Какво беше това призрачно бебе, чийто баща си мислеше че е той и с мисълта за което бе живял известно, макар и твърде кратко време? Боже! Имаше ли изобщо Господ? Със замъгленото си от ужас съзнание Майкъл разбираше, че някакъв освирепял демон се надига от дълбините на овъглената му от двойното нещастие душа, който напираше да я обсеби изцяло, ако не го прогонеше. Трябваше да го прогони! И това можеше да стане само там, само в небето. Беше се добрал до летището, където в хангара го чакаше неговия самолет. За да уреди формалностите по излитането, бе успял да си придаде приличен вид. Когато седна на мястото на пилота, в съзнанието му се озъби грозната мисъл, че дори и да се разбие, това нямаше да навреди на Сара, защото нея... нея вече я нямаше. И тогава, без да иска, съвсем откровено по-скоро почувства, отколкото си позволи да помисли, че може би имаше нещо хубаво в нямането на Сара, колкото и абсурдно и ужасяващо да изглеждаше това. Имаше някаква потресаваща свобода в тази новонастъпила, страшна по своето естество фактология! Значи, ако се случеше нещо и с него, ако и той самият загинеше, Сара нямаше как да страда затова. Нямаше как да разбере. Значи, ако нямаш близки - няма на кого да липсваш. В подобен случай смъртта би се ограничила само до своята същност - да прекрати един живот. Това би била смърт без странични ефекти. Праволинейна и почтена в известен смисъл! А каква беше другата, която оставяше нещастни и опечалени хора след себе си, която преобръщаше съдбите им? Може би щеше да потърси отговора поне за себе си в някоя следваща новела, ако изобщо можеше да има такава след всичко, което се беше случило.
И така във фаталните часове след смъртта на съпругата си, той, Майкъл Джеферсън бе излетял в нощното небе над Маями.
- Да вървим! - гласът на Теа го върна към новата, необяснима за него реалност, в която, неизвестно как бе попаднал.
- Къде?
- Да те представя на Деветимата.
- Деветимата? Това ми харесва. Просто, Деветимата... Но щом ще ме представяш на тях, сигурно са важни за Еос?
- Важни са. Това са деветимата учители, които всички наричаме просто Деветимата.
- Дано поне един от тези деветима учители да знае къде на картата се намира Еос.
* * *
© Галя Борисова Всички права запазени