Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 33

Ерион се усмихна широко, а смехът му отекна като далечен гръм докато се обръщаше към Езерил:

— Ти носиш духа ми. Слаб засега, но истински. Мислиш ли, че можеш да завихриш буря срещу мен? Или да полетиш натам, където дори бурите се боят да идат? Да стигнеш Космоса?

Езерил, задъхан, с раздрано лице и глас, пресипнал от жажда и напрежение, отвърна с неочаквана твърдост:

— Ако бурята си ти, значи съм длъжен да бъда гръмът ѝ. Защото аз не съм ничий слуга.

Смехът на Ерион се разля по небето — тътнещ, див, но жизнерадостен:

— Прекрасно! Добър отговор, момче! Въздухът не служи на никого. Дишаме го всички, но той е свободен. Може би в теб има повече, отколкото предполагат другарите ти.

Докато говореше, Ерион внезапно млъкна. Очите му помръкнаха, сякаш облаци прехвърчаха през тях. Завъртя се бавно — и погледът му падна върху полумъртвото тяло на Аустер Луминар.

Вятърът около могъщия мъж се завихри, косата му потрепери като че ли от ново дихание.

Ерион протегна ръка и прошепна, с тон, различен от досегашния му гръм — този път като молитва:

— О, усещам го. Един от моите е вече на прага на смъртта. И все пак още не е дошло времето бурята му да стихне. Не, още не.

Той коленичи до Аустер и наклони глава, вдишвайки дълбоко, а после издиша в устните му — порив, който не бе просто въздух, а самата същност на бурята. Гърдите на Аустер се надигнаха рязко, тялото му се изви, а в очите му проблесна светлина — сянка на Ерион, но белязана със собствената му индивидуалност.

— Но запомни — каза Първичният въздух, изправяйки се над двамата. — Всеки дар от мен е призвание. Станеш ли веднъж буря, вече никога няма да намериш покой.

И тогава, когато вихърът около тях достигна апогея си, Иренвейл — все още сияеща в Светлината, която бе създала от Баланса — извика към Ерион:

— Ти не си дошъл да спасиш. Дошъл си да изпитваш!

Ерион се засмя, струята му отнесе кръвта и пепелта от лицата на всички.

— Момиче… въздухът винаги изпитва. Вдишваме го, за да живеем. Издишваме го, за да не умрем. Така е устроена Вселената.

Езерил стоеше на колене, още кървящ, ръцете му трепереха, а в гърдите му се блъскаше не вдишаният въздух, а самият вихър на съществуването. Очите му се впиха в Ерион, чиято фигура се извисяваше над всички — не просто човек, а олицетворение на ураган.

— Какво… си ти? — прошепна ефирният повелител, но в гласа му се долавяше повече предизвикателство, отколкото страх.

Ерион се засмя още по-гръмовно и този смях отекна така, като че  небето бе самото му гърло:

 — Аз съм дъхът, който пълни дробовете ти. Шепотът, който споделя тайната в ухото на врага. Вихърът, който събаря царства, и полъхът, милващ лицето на любимата ти. Аз съм въздухът, момче. И ако питаш за име — наричат ме Ерион. Първичният.

Езерил стисна юмруци.
— Значи си бог.

— Бог? — повтори Ерион и тонът му този път беше пронизващ, див, като свирепо бедствие. — Не, аз съм нещо по-древно от боговете. Те идват и си отиват. Дойдох тук много, преди на някого от вас да му хрумне идеята да дава имена на предметите, съществата и действията им. Бях първият вик на Вселената. И първият ѝ стон на наслада. Но, както виждам, ще се наложи да бъда и последният дъх на Живота и първата целувка на Смъртта. Защото тук си имаме двама пакостници, които вечно не могат да си поделят играчките. 

Ерион стрелна Таласия и Тарелин гневно, след което се обърна отново към своя смъртен син и последовател. Само вятърът свистеше между тях, а Езерил усещаше как дробовете му се пълнят насила така, сякаш въздухът отказваше да му се подчини.

— Тогава защо… — обади се младият въздушник със задавен глас. — Защо тогава аз? Защо въобще би избрал мен? Аз съм никой. Един войник, едно дете на бурята, захвърлено в битка, която не разбирам. Защо усещам, че ме гледаш…  като че ме белязваш?

Ерион пристъпи напред, въздухът около него вибрираше и се наведе, така че лицата им да се срещнат. Очите му — бездънни, сиви като опустошителен ураган — се впиха в Езериловите.

— Защото в теб има нещо, което рядко съм срещал за милионите си години владичество над етера. Ти не търсиш власт. Не жадуваш да подчиниш бурята. Ти се боиш от нея — и затова тя те признава. Само онзи, който проумее страха си, може да управлява вихъра. Другите… стават негови жертви.

Езерил преглътна, гневът и съмнението се бореха в него.
— Ако това е вярно… защо се чувствам като пленник? Все едно твоят въздух ме души, а не ме издига.

Ерион се изправи, гласът му прозвуча като мълния, разсичаща небето.
— Защото въздухът не принадлежи на никого! Той е вечният скитник. Той не се задържа, не се покорява. Ако искаш да си мой наследник, трябва да разбереш това: ти няма да бъдеш господар на бурята. Ти ще бъдеш самата буря. А бурята никога не намира покой.

— Да бъда буря… — Езерил прошепна така, сякаш изречените думите бяха нож, забит в гърдите му. — Това означава да изгубя себе си.

Ерион го изгледа с усмивка, в която имаше и жестокост, и уважение.
— Не. Това означава да се намериш. Себе си — истинския, скъсал всякакви окови. Но цената е висока. Ще забравиш как звучи тишината. Никога повече няма да чуваш само собствения си дъх — винаги ще чуваш моя. Винаги ще усещаш небето над себе си, викащо те да се зарееш в него.

Езерил прехапа устна, очите му блеснаха със сълзи — не от слабост, а от осъзнаване.
— Ако приема… какво ще стане с мен?

Ерион протегна ръка, торнадо се завихри около дланта му.
— Ще станеш дъх и вихър. Ще живееш в окото на всеки тайфун и в шепота на всеки полъх. Ще носиш моето клеймо и ще бъдеш вечно неспокоен. Но и никой няма да може да те окове. Изборът е твой.

Езерил се втренчи в протегнатата ръка. Вятърът го блъскаше в гърдите, шибаше косата в лицето му, изгаряше го отвътре. Той знаеше, че ако я поеме, вече няма връщане назад.

— А ако откажа? — попита накрая.

Ерион се засмя, този път тихо, почти нежно.
— Тогава ще бъдеш просто човек. И ще дишаш моя въздух, докато живееш. Но никога няма да разбереш какво е да бъдеш самото дихание.

Докато Езерил стоеше лице в лице с Първичния Въздух, наоколо хаосът не утихваше.

Иренвейл бе коленичила до Вирон. Кръвта по гърдите му напояваше дрехите, но очите му още бяха отворени — блестящи с непоколебимост, сякаш антистихийността не искаше да угасне дори когато плътта изнемогваше. Тя държеше ръката му, а около тях пулсираха остатъците от Светлината, която преди миг тя бе извикала. Пламъкът, вълната, камъкът и въздухът още танцуваха по кожата ѝ като следи от нещо невъзможно, и за първи път Иренвейл не усещаше теглото на Баланса като бреме, а като благословия.

Кателана стоеше на палубата, обгърната от сянката на Таласия. Огънят в дланите ѝ трептеше колебливо — не заради липса на сила, а защото за пръв път се сблъскваше със съмнение. Виждаше Тарелин, своя идол и прародител, но също и неговата жестокост. А пред нея стоеше Първата вода, която я бе призовала да се поучи. Две вражески армии се унищожаваха взаимно в сърцето ѝ и Кателана се чувстваше като разчленявана от инквизиторите на  Ледената канцелария, престъпница.

Тиарен Марин се  бореше още с Каелигн Пирос. Двубоят им отдавна бе раздрал палубите и въздуха около тях. Каелигн, с кървавото си око и дива ярост, изглеждаше непобедим. Но Тиарен бе онзи, който никога не отстъпваше. И макар всеки удар да го изтощаваше, решимостта му се каляваше. Той знаеше, че тази битка не е само негова: тя е изпитание на вярата, на смелостта и на способността му да устои дори срещу потомък на Първичния огън.

Белариен, пренесена от ръката на Гаела, стоеше с високо вдигната глава в свещената каменна долина на Земния континент. Под ходилата ѝ, но отразяващ се в кухината на собственото ѝ сърце  туптеше пулсът на планетата — дълбок, тежък, вечен. Тя усещаше, че вече не е сама: Земята я беше приела, и дъхът на Гаела течеше през вените ѝ. И макар да не разбираше напълно какво означава това, Белариен знаеше, че повече никога няма да бъде пленница или подчинена някому.

А Орвион, далеч оттук, в земите на Керелин, усещаше как вълните на Стихийната война се разрастват. Светът му нашепваше, че Първите вече не са сенки от предания, а активни играчи на сцената. Той държеше пергаментите в ръце, но мисълта му бе при учениците му — млади, непокорни, и вече въвлечени в игра, по-древна от самото време.

Иренвейл усети как в кръвта ѝ замъждука чужд ритъм — не нейният, не на Тарелин или Таласия или Ерион, а на нещо далечно, но познато. Пулсът на земята, който туптеше в съзнанието на Белариен. Тя затвори очи и за миг сякаш се озова в каменна долина, където пукнатини дишаха живот и тежестта на светове.

Белариен отвърна на това усещане с трепет. Вътре в нея прозвуча гласът на Иренвейл — без думи, единствено като светла увереност, като лъч, който пронизва скалата. Тя отвърна с отломки спомени: детството в Монт`Талонис, милувките на покойните ѝ баща и майка, и болката от загубата им, пречупена в сила.

На палубата, Кателана вдигна ръка и пламъкът в дланта ѝ заигра необяснимо. В този миг тя не мислеше за Тарелин, нито за Таласия, а за едно друго присъствие. Сърцето ѝ пламна от решителност, която не бе само нейна. Видя Белариен сред камъни и Иренвейл сред светлина. И си спомни, че огънят не трябва да гори сам, за да е истински силен.

А Езерил, макар и съсредоточен в сблъсъка с Ерион, изведнъж почувства как въздухът около него носи не само вихрите на Първичния, а и нещо друго: меката топлина на пламъка на Кателана, тежестта на земята на Белариен, водната балансираща гъвкавост на Иренвейл. За миг, толкова кратък, че би могъл да е само сън, четиримата стояха заедно в общ кръг от светлина и сянка.

Не говореха. Не се виждаха ясно. Но знаеха — че вече не са сами. Че са части от едно и също цяло, пробуждащо се от забрава, за да изправи лице пред Първите.

Внезапно времето замря. Като че се разтвори в Небитието.

Иренвейл усети как тялото ѝ се отлепя от палубата на „Сирената“ и се озовава в празнота — не тъмна, а изпълнена с мека сияйност, която не бе нито ден, нито нощ. Там я чакаха другите.

Белариен седеше на скален престол, косите ѝ — черни като обсидиан, около нея пулсираха планини, пещери и сънливата тежест на камъните. В очите ѝ имаше твърдост, но и копнеж.
Кателана изникна като вихър от пламъци — в горяща мантия, косите ѝ се извиваха като огнени езици, а по кожата ѝ танцуваха златисти искри.
Езерил бе самият въздух — около него се виеха покорени бури, криле от мъгла и светкавици очертаваха очите му. Лицето му бе напрегнато, но в погледа му гореше тиха решимост.
А Вирон застана в центъра. Около него нямаше елемент, а празнота. Черна сфера, която всмукваше и пламък, и вятър, и камък, и вода. Но тази празнота не беше мрак — беше чистота. Беше воля, която не руши, а пречиства.

Петимата образуваха кръг. Между тях изригнаха нишки от светлина — червена от Кателана, синя от Иренвейл, зелено-кафява от Белариен, сребристо-бяла от Езерил, и безцветна, прозрачна от Вирон. Нишките се вплетоха в едно. И от сърцето на кръга пламна Петата стихия — Светлината. Тя не беше сама по себе си  нито огън, нито вода, нито земя, нито въздух, нито празнота. Беше всичко заедно — сияние, което караше дъха да спре.

Видението трая само миг.

И после всеки се върна там, където беше: Иренвейл — на палубата с ръце, все още излъчващи светлина, Белариен — в континента на Земята, Кателана — в сянката на Таласия, Езерил — лице в лице с Първичния въздух, а Вирон — на колене, с кръв по устните, но със стиснати юмруци, сякаш бе готов да разцепи самото небе.

Морето се разбесня от мощния енергиен тласък, изригнал след  краткото духовно единение на петимата. Пламъците на Тарелин се разкъсаха във въздуха, сякаш самото му тяло бе пронизано от невидим удар. Огнените му къдрици запламтяха демонично, а очите му — рубини в пепел — се присвиха до пламтящи цепнатини.
— Светлината… — изръмжа той. — Те я докоснаха. Заедно. Те съумяха да я събудят!

Таласия замръзна насред холограмната си платформа. Морето около нея извисяваше хиляди водни колони, но лицето ѝ бе неочаквано бледо. Тя наблюдаваше Иренвейл с нескрито възхищение.
— Великолепно… — прошепна. — Дете да пробие до Петата? Това е невъзможно. Или поне беше допреди… вас. Допреди теб, искрородна.

Гаела, която държеше Белариен в шепите си, на хиляди километри от тях погледна нагоре. В тревисто-зелените ѝ очи проблесна както възхищение, така и дълбока скръб. Тя, чувайки диалога край вулканичния остров, каза повече на себе си, отколкото на тях: — Ако Вселената го поиска, всичко е възможно. — Тежкият ѝ глас се разнесе като далечно земетресение. — Те са нашето бъдеще. И бъдещето никога не пита дали е време. То просто идва.

А Ерион… Ерион се разсмя. Гласът му беше като целувката на южняка след дълга и мразовита зима, като дъгата, озаряваща небесата след порой. Той свали качулката от косата си, бялата му блестяща коса се разпиля във въздуха, а набразденото му от бойни белези  лице се озари от диво удоволствие.
— Ха! Най-сетне! Откога го чакам!  — изрева той. — Казвах ли ви, че без мен играта ви ще е безумно скучна? А сега… сега си имаме обрат! Невиждан, нечуван, немислим! Не съм се забавлявал така от…Великата война насам.

А стихийниците…

Иренвейл се свлече на колене, дланите ѝ още светеха, но в очите ѝ се четеше неразбиране.
— Какво направих? — прошепна. — Аз… видях ни. Всички. Но там, където бяхме… Това място… То не съществува наистина. То е… между времето, пространството и самото съществуване. 

Вирон я подкрепи с ръце. Макар едва да се държеше от кръвозагубата, погледът му бе твърд, почти суров.
— Не е невъзможно, ако волята го изисква. Ти не се изгуби в елементите, Иренвейл. Ти ги подчини на Баланса. Това е истинската сила.

Кателана, обгърната в пламъци, гледаше с широко отворени очи сцената. По лицето ѝ проблясваше не обичайната гордост, а смес от страх и възхита.
— Светлина… — прошепна тя. — А аз мислех, че само пламъкът е достатъчен, за да внесе Баланс.

Белариен, все още във владенията на Гаела, усети как става част от една нерушима връзка. Верига, чиито звена се вкопчват едно в друго и последното захваща първото, за да оформят съвършения кръг. Без начало и без край. Земята под краката ѝ отговори, сякаш в знак на съгласие. В сърцето и се роди слаба надежда.
— Тя ни събра. Всички нас. — очите ѝ заблестяха с неочаквана решимост. — Може би това е началото… на нещо по-голямо от континентите ни.

Езерил стоеше неподвижно, вятърът се въртеше около него. Погледът му се впи в Ерион — и за пръв път въздушният стихийник почувства колко дребен е пред Първия. Но не и безполезен.
— Ако това е игра… — прошепна той, — аз ще я изиграя майсторски.

Вихърът около Ерион се виеше в небето, изписвайки древни руни, които никой смъртен не бе виждал от Великата война насам. Езерил стоеше в сърцевината му, с коса, развята от ветровете, и с поглед, вперен право в Първия. Сякаш за миг се изгуби всяка следа от обичайния му шегаджийски нрав. Усмивката му беше истинска, но този път не подигравателна — тя бе усмивка на човек, който най-после е намерил своя дом.

— Аз съм твоят избраник, — прошепна той, а гласът му бе като глас на буря. — И ти си моето небе. 

Ерион избухна в звънък смях, от който морето и облаците сякаш запяха и прегърна младия въздушник в яка, сърдечна прегръдка, като че бе от плът и кръв, а не изтъкан от стихия. В този миг дъхът на Езерил се сля с дъха на самия вятър.

На километри оттам, в Библиотеката на Керелин, Орвион стоеше пред сияещата комуникационна сфера. Погледът му бе прикован в лицето на въздушника. За миг старият хармониарх, винаги строг и премерен, позволи на изражението му да се смекчи.

— Така било значи… — прошепна той. — Ветре, ти избра своя вятърничавец. Нека тогава безумството му бъде и нашето спасение.

Пръстите му, леко треперещи, докоснаха повърхността на сферата. В очите му се четеше не само тревога, но и надежда. Защото щом  Езерил наистина бе приет от родния си Първичен въздух, то светът вече беше получил още едно рамо, на което да се крепи…