Дъждът всъщност ми харесваше. Есен. Мокри листа. Алеите в парка миришат на гнилоч, влага и птичи изпражнения. В джоба на якето си имах патронче водка. Седнах на една пейка и го отворих. Първата половина свърши още с първата глътка. Определено много ми се пиеше. След два часа имах среща в клуб "Султан". Скапано име, нали? И музиката беше скапана, и хората също. Не че ми пукаше много за цялата обстановка, просто я отбелязвам.  Един приятел се връщаше от студентска бригада в Америка, та реши да почерпи във въпросната дискотека. Нямаше какво да правя, затова подгрявах настроението си с водката. Любимият ми алкохол! Не пия често, само когато ми е прекалено вкиснато. Дори тогава гледам да не пия, но не се получава. Въобще не се чувствах добре. Брат ми ми беше свил дебитната карта. Лошото е, че знаеше пин кода. Всичките ми пари! Не се разбирах със собствения си брат! Той редовно крадеше от мен, лъжеше ме за всичко и спъваше  всичките ми начинания. Сега не знаех дори къде да го търся. Беше си изключил телефона. Щеше да е неоткриваем, докато не му свършат парите. Чудесно се наредих!

Петьо се зададе по алеята. Беше отслабнал в Америка. Сигурно тежеше с десет килограма по-малко. Решихме да си купим голяма бутилка водка, за да сме в още по-добро настроение. От глътка на глътка, разговорът ни започваше да върви по-лесно, без недомлъвки и неизказани думи. Той съжаляваше, че е бил на бригада там. Сам казваше, че това си е робия. И тук си роб, но поне си в своята държава. Там разликата е, че си чуждестранен роб. Беше се влюбил в някаква украинка, която също работела в бригадата. Само че тя не подбирала много и той трябвало да се съревновава с още един куп идиоти. В крайна сметка успял да излезе на преден план, но това му струвало всичките събрани пари. Затова беше така отслабнал. Разказваше, че повечето американци били дебели копелета. Храната била пълен боклук. Тука само дето се оплакваме, че храната ни е лоша. Добро момче беше той. Не умееше нито да краде, нито пък да лъже кой знае колко успешно. Излъжеше ли за нещо, веднага си проличаваше по лицето му, че не говори истината. Такива хора са като открита карта. Не беше за него тая Америка. Вече допивахме бутилката и се чувствахме отлично. 

Пред входа на дискотеката ни посрещна огромната маймуна, която играеше ролята на охрана. Тоя тип веднага ми полази по нервите. Имаше отвратително тъпа физиономия, но и огромно самочувствие. Поиска ни личните карти. Мразех да си показвам личната карта за щяло и нещяло. Още по-гадно ми се стори да я показвам на такъв малоумник. Съмнявам се, че това подобие на човек умееше да чете. Толкова ли не ми личеше, че имам осемнадесет години. Казх му, че няма да му я покажа, но той ми отговори, че било задължително. Кипна ми. Изкрещях му в лицето дали не е задължително и да му избия  зъбите. Дясната ми ръка вече беше в джоба на якето ми и стискаше тежкия бокс, който винаги беше с мен. Само чаках копелето да ми посегне. Не ми посегна. И по-добре, все пак бях пиян и можеше да не успея да го уцеля. Влезнах без да си показвам картата. Тая водка ме правеше агресивен. Агресивен, но само към такива, назобани и тъпи копелета. Не можех да ги понасям. Мислеха си, че целият свят се върти около напомпаните им ръце. Май цялата мода е такава. Да си назобан и колкото се може по-прост, но същевременно да се изживяваш като хитър, умен и много вървежен. Жалки педали!

Обстановката вътре беше обичайната. Обичайните фешън педалчета, обичайните курви, обичайните сервитьорки и така нататък. Всичко беше обичайно и скучно. Настанихме се около една висока маса. Поръчахме си бира. И тя беше скапана. Нямаше големи бири, само някакви бебешки шишенца по 330 милилитра. Видях една позната сервитьорка. Беше добро момиче. Сега сервираше по къси шортички и сутиен. Добре ги обличат тия сервитьорки. Поне като ги карат да работят голи, да бяха ги съблекли до край, а така положението беше много шибано. Хем е гола, ама хем не. Чудя се, защо ли не съблекат и управителя на клуба така. Искам да видя тоя надут скапаняк да се разхожда между масите и сепаретата гол, на токчета, захапал домат, а от задника му да стърчи краставица. Щеше да е голяма атракция, сигурен съм в това. Как не са се сетили. И оборотът им щеше да нарасне. На една маса срещу нас, някакъв петдесетина годишен чичка натискаше доста младо русокосо девойче. Баровецът пиеше уиски, а момичето някакъв коктейл, който не можех да определя. Май беше "Секс на плажа", но не съм съвсем сигурен. Две полуразсъблечени, пияни кифли започнаха да танцуват встрани от останалите и да се търкат една в друга. Минах покрай тях. Запознахме се. Оказа се, че бяха и насмъркани.

След малко влезна някаква нова компания. Един от новите ме гледаше много лошо. Започнах да се радвам. Надявах се да се заяде. Изгледах го и му посочих с глава изхода. Той тръгна след мен. Имаше природно тъпа, селска физиономия, която с удоволствие бих разкрасил. Излязохме, а оня, понеже беше по-нисък от мен, се надигна на пръсти и ме пита почти на ухо: "Бате, имаш ли едно масе да изпушим? Че тука много слаб е купона." Налегна ме див смях. Експлоадирах. Казах му да си го начука и да не ме занимава. Върнах се обратно, а той подтичва след мен и ме гледа с недоумение. За едно беше прав, купонът наистина беше слаб. Върнах се при Петьо. Поръчахме си по още една бира. Той говореше с някакво момиче, или по-точно ù викаше в ухото, а тя се правеше, че го чува.

Към два и половина започнаха да пускат някаква отвратителна чалга. Чак взе да ми се повдига. Сред останалите, напротив, настъпи оживление. Въпреки че бях много пиян, се замислих за това, как всички заявяват, че мразят циганите, а в същото време си умират за тая циганска музика. Дори я превръщат в култ. Не мога да ги разбера. Има нещо сбъркано в нашия манталитет. Нещо жалко. Теглих една майна на всички и всичко, въпреки че едва ли някой ме чу. Строших бутилката в пода. Петьо едвам се държеше на краката си и почти заспиваше. Изведох го навън. Охраната ме гледаше агресивно, със същия малоумен поглед. Купих две кафета, за да се пооправим. Седнахме на една пейка в парка. Прохладният въздух избистряше мислите ми, караше ме да съжалявам, че си бях изгубил вечерта в тая дупка. След половин час бях напълно трезвен без каквито и да било признаци от употреба на алкохол. Най-после чалгата свърши.

Есенният парк беше така приятен на фона на целия град, на фона на всички нощни клубове, улици, магазини и квартали. Осветлението беше меко, леко оранжево. Алеите - покрити с разноцветни мокри листа. Тук-там се виждаха бездомни кучета, но и те изглеждаха някак си есенно и самотно. Тъжно. Петьо си извика такси, спеше му се. Разделихме се. Аз останах още малко на пейката. Започнах да се чувствам като поет. Подишах още малко, този влажен и зареждащ въздух, който няма как да усетиш през деня, когато колите са навсякъде. Погледах гарваните и бездомните кучета, голите дървета и алеите, станах и поех към дома.

Ходех бавно. Вече не мислех за нищо. В душата ми имаше спокойствие.

Бях забравил за всичко. Дори и за себе си.

© Калоян Бинев 09г.