ЕВАКУАЦИИ

                             или

             МОЯТ ЖИВОТ НА СЕЛО!

           Когато си помисля за годините на моето детство, един от най- необичайните моменти в него, е животът  ми на село.

За дете родено в центъра на столицата и никога не посещавало село, освен Княжево и Бояна, животът в село Петърч е една романтична авантюра и навява много хубави спомени, въпреки че  причината да заживеем в това китно  софийско село не беше никак романтична.

          Село Петърч е само на 23 км. от София, посока запад. Не знам как изглежда селото днес в началото на 21 век, но през 1943-1944 год., то беше неголямо, красиво село в подножието на западния дял на Балкана. Заобиколено от обширни ливади, прекрасно обработени ниви и просторни зеленчукови градини, поливани от  две малки рекички- Блатото и Герена, Петърч беше като сцена от идилиите на  писателя Петко Тодоров.

Къщи на два ката с градинки отпред и традиционната кочина и бунището отзад, приютяваха трудолюбивото население на това село от Община Костинброд. Към тази община спадаха и други малки селца като Маслово, Опицвет, Шияковци и др.

Село Петърч се намира между два сериозни пътни възела, международния път за Белград и Западна Европа, и Ломско шосе. Историческият “Ориент експрес” също профучава като стрела покрай малката гара на Петърч. Но има пътнически влакове които спираха на малката гаричка, намираща се на 3 км. от селото. От гарата до селото вървяхме пеша или с някой кабриолет или каруца. Много често наемахме    кабриолета на дедо Вено, за да отидем на гарата.       

     Днес село Петърч започва от самата гара, но разстоянието до центъра не се е променило.

През 1943 година в София и България започна да се чувства войната. Появиха се немски войници и офицери. По улиците на София полетяха черни Мерцедеси с немски номера. Елегантни офицери на Вермахта придружавани от красиви български госпожици защъкаха из софийските заведения, главно в ресторант “България” и едноименната кафе-сладкарница. Магазините се напълниха с немски детски играчки, а хляба, сиренето и месото станаха с купони. Баща ми с двама от по-малките му братя, ги прибраха и изпратиха на трудов лагер в Трънска клисура. В този лагер бяха изпратени арменци антифашисти, симпатизиращи на Съветска Армения и руснаци с белогвардейски произход. Трошеха камъни и строеха някакъв път.

  През 1943 година за първи път зазвучаха  зловещите сирени, предупреждаващи за въздушни нападения. В  почти всички жилищни кооперации с железобетонна конструкция, както и в някои обществени сгради, бяха устроени скривалища (бомбоубежища), където софиянци трябваше да се крият при въздушна тревога. В тези скривалища имаше кирки и лопати, дървени пейки за сядане, варели с вода, аптечки за оказване на “първа помощ” и пясък. Вероятно за гасене на възникнали пожари.

Нашето скривалище беше в съседната къща на ул. Пордим 1 и ъгъла с моята родна улица Братя Миладинови. Тук ще разкрия една “скоба”. Съгласно днешните политици от Северна Македония, тези известни поети, писатели  не били българи, а македонци. В Скопие видях техния паметник. Роден съм 1936 год. на улица “Братя Миладинови. Защо ли в онези далечни времена софийската община е решила да кръсти тази улица на името на някакви си “чужденци”?!?.  Но това е друга тема, която няма нищо общо със село Петърч.

При тревога,  двамата с  мама бягахме да се скрием в мазето на втората къща на нашия хазаин Стефан Даскалов. В новата къща живееха  синовете и дъщерите му, а той самият живееще в старата паянтова къща, на първия етаж. Нашето жилище беше на партера.

По време на тези първи бомбардировки през 1943 год. , бяха хвърлени  единични бомби в покрайнините на града и нямаше жертви и сериозни щети по къщите. Но “страх лозе пази”, народа се поизплаши и тръгна да се евакуира  от София. Спокойно, без паника, събрахме си багажа, както правехме когато отивахме на курорт, натоварихме го на една голяма каруца-платформа,  и заминахме за село Петърч.

Наехме стая в къщата на леля Цвета, съвсем близо до центъра на селото. Не повече от 50 метра от паметника на загиналите войници във войните, каквито паметници издигат почти всички села и градове за жертвите от това населено място, т.е за своите герои.

В същата къща се настани и семейството на чичо ми. Чичо, танти Виктория и братовчедите ми Агоп и Марияна  бяха в съседната стая, така че не бяхме сами. А семейството на другия ми чичо, също въдворен в лагера в Трънска клисура се настани в къщата от другата страна на улицата у дедо Вено.

Още не бях навършил 7 години и не ходех на училище. С Марияна си играехме на двора или ходехме да се разхождаме край рекичката Блатото, където по-голями момчета ловеха раци или някакви малки рибета.  На север от площада имаше широк път към черквата и гробищата. Те бяха на другата страна на рекичката. Там бяха и просторните ливади, където се пасяха говедата- крави, волове и телета. Явно овцете са ги пасли на друго място. Много ставаше интерсно и малко страшничко когато някоя крава пощръклееше. За нас, децата на града това си беше спектакъл.

   Край Блатото имаше много върби и  по-големите деца си дялкаха свирки. По - късно и аз опитвах, ама не ми се получаваше. То си е майсторлък.

През тази първа евакуация  през 1943 година, много малко добих представа за живота на село, и по-точно за живота на българския селянин. Това което виждах не разкри пред мен, нито романтиката, нито живота на село с всичките му радости, труда и нещастията които го дебнат. Тогава не бях чел нито “Градушка”, нито “На нивата”, а още по-малко “Гераците” и “Земя”. За Йовков  и Белчо, даже не бях чувал.

Майка ми  много се безпокоеше за здравето на баща ми. Той страдаше от стомах, но диагнозата му беше неуточнена. При храната която им даваха в лагера, стомахът му създаваше сериозни проблеми. На една от снимките от лагера ясно се вижда, че има силни болки и страда сериозно. Тя правеше всичко за да издейства освобождаването му. Някой я беше посъветвал да се отнесе към известния софийски адвокат Вергил Димов.  Той обещал да помогне, но месеци наред такова не настъпи.

  В Александровка болница, проф. Станишев, казал, че ще си отреже ръцето ако баща ми има язва.  И когато д-р Георги Капитанов- гл. лекар на Втора хирургия, Професора беше главен лекар на Първа,  извърши операцията, беше дал изрезаната гноясала с черни петна язва в стъкленица, за да я занесе баща ми на професора. Но проф. Станишев вече беше Министър на вътрешните работи.

       След операцията баща ми отново беше изпратен в  Трънска клисура.

       Дойде лятото, времето беше прекрасно. Чистият въздух, игрите и разходките по тучните петърчки ливади ми действаха добре, въпреки че с храната имаше доста проблеми. Но благодарение “златните ръце” на мама не оставахме гладни. Тя шиеше на съседки и приятелки на леля Цвета, нашата хазайка и жените се отблагодаряваха кой с каквото може. Месо, пресни яйца с оранжав жълтък, мляко или бучка домашно пресно сирене или  токущо бито масло. Да не говориме за  “туртетата” хлебни питки, парещи направо от пеща, чийто вкус не може даже да се опише и вкус който нашите деца, внуци, правнуци никога няма да усетят.

Дойде август, полската работа понамаля. Горещините бяха поносими тук на село. Дойде най-тъжния ден за българския народ. 28 август 1943 година почина Царят. Всичко живо плачеше. Леля Цвета, леля ми Виктория ревеха и оплакваха смърта на любимия Цар. България потъна в сълзи и дълбок траур. Цяла България беше умряла заедно с Царя си.

  Никога няма да забравя този паметен ден! Някъде към обяд или рано след обяд бях в стаята, когато чух неистов вик. “Кеворк”, беше гласът на майка ми. Изтичах навън и се хвърлих в прегръдките на баща си. Едвам ме издържа с моите постоянни 22-24 кг. Беше жълт като мъртвец и слаб като вейка. Но беше при нас! Отново бяхме тримата! Това беше най-радостният ден за семейството ни. Ден който никога не забравихме, ден който споменавахме до 1991 година, когати останах кръгъл сирак. Но за щастие този ден беше още много далеч.

Бомбардировките спряха и след някоя и друга седмица, родителите ми решиха, че е време да се прибираме в София.  Наближаваше сериозна промяна в живота ми.

На 15 септември 1943 година станах ученик в Френския колеж  “Св. Св. Кирил и Методий”, който се намираше на ул. Пиротска 9. Точно срещу магазина където се продаваха обувките произведени от обущарска работилница “Златен лъв”, фирмата на баща ми и по-голямия му брат.

Като всеки първолак, се вълнувах от новото, което с бурни темпове навлизаше в живота ми. Започвах да уча , да чета и пиша, и то едновремено на два езика- френски и български.

В къщи,  родителите ми говореха само на арменски, но естествено  от  децата  на махалата бях научил да говоря български и нямах проблеми.  На 6 години говорех на два езика и четех на един- български. В момента в който се научих да чета и ми купиха първата книга, никакви други подаръци нямаха стойност за мен. Книги, книги и само книги. Това бяха подаръците които исках за рождени дни, Коледи и Нови години. И много бързо събрах една малка библиотечка. Дървеното сандъче от трудовия лагер в Трънска клисура, стана моето първо книгохранилище. Естествено, първите ми книги бяха приказки за деца. Но до ден днешен помня Първата малка книжка - приказка за едно куче на име Мурджо. Книгата се отваряше нестандартно, като фотоалбум.

Приказките на Ран Босиек, Ангел Каралийчев, Елин Пелин, Братя Грим, Андерсен и Шарл Перо и цялата българска и чужда детска литература, изчитах    на един дъх. Естествено книгообмена с приятелчетата от махалата  беше много активен.

Улисани в уроци, диктовки, учене наизус текстове на френски език, не разбрах кога мина първия срок. Дойде Нова година и  заминахме за Пловдив където щяхме да посрещнем Новата 1944 година у леля Елиз(братовчедка на майка ми).

Хапване, пийване, разходки из чаршията, мухабети в къщи, и времето мина неусетно. Изпратихме Стара, посрещнахме Новата, но празниците не свършиха. Арменскат коледа е на 6-ти Януари, а на 5-ти е Бъдни вечер. Леля и свако настояха да останем да отпразнуваме заедно и този празник. Кандисахме.

Отново голями приготовления, баклави кадаифи, сарми постни с лозов лист, ашуре и пилаф и т.н. Война, криза, купони, но у леля Елиз всичко имаше. Магазина на свако беше срещу пловдивските Хали, и той снабдяваше всичко от комшиите си, които му имаха уважението. Свако беше голям тежкар- чорбаджия.

За голямо  съжаление стана като в онази поговорка “играчка, играчка, а после плачка”.

На 10 Януари над София, Столицата на Царство България се изсипаха стотици тонове разрушителни и запалителни бомби. Американските летящи крепости превърнаха в развалини целият исторически център на София. Прекрасни, солидни и красиви, стилни сгради бяха превърнати в руини. Загинаха стотици невинни хора, хиляди останаха без покрив над главите.

Когато на 11 Януари, към 10 часа вечерта  пристигнахме в София, градът приличаше на  огромно тлеещо огнище. Вместо със свежият въздух на Витоша, дробовете ни се пълнеха с лютив, гъст дим смесен с прахуляк от разрушените до неузнаваемост къщи и обществени сгради. Градът беше потънал в непрогледна тъмнина и зловеща тишина като в изоставено гробище. Нямаше трамваи, нямаше файтони, по улиците нямаше даже бездомни котки и кучета.

  В София не можеше да се живее. Под угрозата за нови убийствени бомбардировки трябваше да се спасяваме.  Кой с каруца, кой с влак, кой натоварил багажа на някаква детска шейна, или просто вързал въже на пружина от креват, софиянци бягаха панически от града. Лица изкривени от ужас, облечени с кой кавото е намерил под развалините на къщата си, хората бягаха за да се спасят от  бомбардировките които носеха смърт и разруха.

След два - три дни, ние също  натоварихме багажа на една селска каруца и поехме пътя към познатото ни вече село Петърч. Така започна нашата втора екакуация.

През 40-те години зимите бяха тежки. Студени и с много сняг. Затоплянето на планетата не беше започнало и нямаше нужда от Министерство на Екологията, нито пък съществуваха разните  “Зелени партии”.  В България сезоните бяха ясно подчертани и знаехме, че зимата е студено и първите зелени къдрави салатки ще се появат около Великден. Никой не ходеше на плаж през февруари, защото Малък Сечко понякога беше по-лют от Големия си съименник. Старите хора казваха “ Атанас гелди, яз гелди”- “Дойде св. Атанас, дойде лятото”, ама това бяха само приказки, защото Атанасов ден тогава беше на 31 Януари и до лятото имаше още много вода да изтече в Перловската река.

Пристигнахме в познатото ни вече село в един студен ден.  Не валеше. Селските улици бяха затрупани със сняг и бяха станали почти непроходими.   Снегът беше ослепително бял, и никак не приличаше на софийския почернял от хилядите димящи комини.

В Петърч комините на селски къщи бяха наденали високи бели калпаци и от тях струяха тънки, сиви ленти пушак, разнасеян веднага от вятъра.  Улиците бяха пусти. Само тук там се виждаха следи от кучешки лапи. Цареше тишина, нарушавана рядко от мученето на крава или блеенето на подранило агне, последвано веднага от  кратък кучешки лай.

Каруцата се движеше бавно,  преправяйки си път между преспите сняг. Подминахме площада и  добре познатата  къща на леля Цвета, и каруцата заскрибуца към западния край на селото. Пред  училището немски войник стоеше на пост, завихме на ляво и тръгнахме по пътя за Сливница. Движехме се бавно по безлюдните улички, съпровождани само от кучета,  чийто лай звучеше доста зловещо в заобикалящата ни бяла тишина.

Най-после, каруцарят подвикна на конете и те спряха  от лявата страна на пътя, пред плътно затворени високи порти.  Зад  портите се виждаше покрива на къща. От дясната страна на улицата имаше солидна, двуетажна къща със яка ограда от ковано желязо над  висок мозаичен цокъл.  Изглеждаше съвсем нова.  А на няколко крачки пред нас, се ширеше бяло поле  прорязано от едва очертан път затрупан от снегове.

Каруцарят скочи чевръсто от каруцата и заудря по портата. Чу се кучешки лай и след няколко минути, портата се открехна и видяхме небръснатото лице на мъж ни стар, ни млад, наметнат с дебел кожух и с опинци на краката. Изпод кожуха се подаваха крачолите на дебели шаячени панталони.

- А, ти ли си Коце, па влазай влазай, че е студено. И мъжът отвори широко портите, та каруцата да влезе в двора. Ние мълчахме и се споглеждахме многозначително, с тревога от неизвестноста, от необичайното за нас посрещане без “добър ден”, без “добре дошли”. Мълчахме. Очите ни шареха наляво, надясно и се мъчехме да опознаем мястото където се налагаше да живеем неизвестно колко дълго. Но всичко което виждахме беше един огромен двор, покрит с дебел слой сняг, една двуетажна къща в дясно със  снежна площадка отпред, вероятно малка градинка. Срещу къщата имаше неголяма сграда  с  варосани стени и навес под  който  се виждаше пещ и няколко дървени лопати с дълги дръжки, облегнати на стената до пеща. Зад малката сграда имаше друга странна сграда от плетени пръчки, чието предназначение щях да разбера след няколко месеца.

Хазаи на новата ни квартира(една средно голяма стая) бяха братята Георги и Заре Зареви. Чичо Гошо беше по-голямият брат, надхвърлил 50-те, слаб и висок, с загоряло от слънцето лице. Не помня как се казваше жена му. Имаха син Коце, който в момента беше войник и дъщеря Лила, която беше доста болнава. Мисля, че беше охтичава. Заре беше

доста по-млад и имаше дъщеря. Златка беше моя връстничка. Очакваха второ дете, което се роди по време на нашето пребиваване в тяхната къща. Мисля, че я кръстиха Марияна.

Заре основно се занимаваше с овцете и не се свърташе в къщи много, много. Имаха кошара  далеч от дома и често се налагаше Заре да преспива там. Докато чичо Гошо, както го наричах аз, се занимаваше с кърската работа, воловете и кравите които бяха в обора зад лятната кухня. Онази сграда под чийто навес беше пещта за хляб се оказа лятна кухня. Две семейства- едно домакинство. Голямият брат беше на голямо уважение и неговата дума беше закон. Въпреки, че Заре беше не особено лек характер, но никога не чухме да оспорва решенията и думите на по-възрастния си брат. Същото уважение към по-голямия брат, видях след много години, при семейството от които купих моята любима селска къща в Пановци, една от най-малките Вакарелски махали. Бях крайно изненадан от отношенията в семейството. Когато се пазарихме за тяхната стара семейна къща, решението на бай Ангел беше прието от всички братя и сестри без никакви коментари. Жената на Киро, по-малкият брат, мой връстник, целуваше ръка на девера си.  Такива бяха и отношенията между членовете на семейство Зареви в Петърч. Когато се сетя за тях, в главата ми нахлуват спомени и мисли свързани с произведенията на Елин Пелин, и най-вече с  “Гераците”. Как точно, с часовникарска прецизност, голямият български писател е описал   патриархалното семейство в българското  село.

Извинявам се за това малко лирическо отклонение от основната тема, но толкова силно съм впечатлен от прекрасните отношения в едно истинско българско селско семейство, че не можех да го подмина, без да изразя своя възторг.

За кревати щяха да  служат пружините от спалнята на родителите ми, на които селският дърводелец добави дървени крака закрепени с винтове и гайки. Имахме правоъгълна кухненска маса с три стола. Примус на газ и тенджери, чинии и чаши, вилици, лъжици и ножове. Имахме минимума необходим за нашия нов живот  на  село.

Жените заведоха мама да й покажат лятната кухня, която можехме да ползваме без ограничения. Това беше едно огромно помещение с готварска печка, маса и столова. Шкаф за храни, а останалото не си спомням. Помещението беше светло с големи прозорци, които гледаха към двора. Подът беше набита земя и периодично се мажеше със  смес от глина и вода.

Хазаите ни бяха добронамерени, съчувстваха  ни и се стремяха да ни помагат, съзнавайки колко  сме далеч от техния бит и начин на живот, и не на последно място от езика който те говореха- шопски екстра категория.  След 2-3 месеца така щях да усвоя този цветущ шопски, че родната ми майка трудно щеше да ме разбира. Това е било първият знак, че ми се удават чуждите езици, но тогава не съм го съзнавал.

Настанихме се криво ляво, запалихме малката печка с дърва и някакси се стоплиха и душите ни.

След няколко дни, баща ми беше отишъл до София и връщайки се доведе баба и дядо-родителите на мама. Това беше голяма изненада, защото  те формално бяха членове на семейството на вуйчо. Оказа се , че вуйчо и съпругата му  се евакуират в село Чуковец, Радомирско и нямат възможност да вземат баба и дядо със себе си. Искали да ги оставят сами в разрушената София.

Татко беше прекрасен човек, отнасяше се съвсем синовно към родителите на майка ми, и никога  с нищо не показа, че те не са неговите родители. Отнасяше се с топлота и уважение към тях.  Няма да  е преувеличено ако кажа, че се отнасяше към тях  по-добре от родният им син. Като имам пред вид, че и материално зависеха изцяло от моите родители, благородството на баща ми нямаше граници.

Въпреки теснотията, аз бях щастлив, че дядо и баба са с нас. Пет души в една стая,  наистина е трудно  за вярване, но е факт. Беше война, екакуация и бяхме щастливи, че сме живи и заедно.

Днес, 77 години след онези събития, е трудно да се повярва, особено от младото поколение, като моите внуци, които на 20 години  живеят  всеки в отделен апартамент, а не с родителите си. O, tempore, o mores!

Но аз бях много щастлив, че баба и дядо са с нас, много ги обичах. И в София, в мирно време, до края на живота им живях с тях в една стая. Нямаше друга възможност, но това никак не ми тежеше. Трябва да спра, не виждам клавиатурата. Извинете!

Отминаха страховете и януарските празници. Свикнахме с обстановката и лека полека започнахме да се приспособяваме към новите условия на живот. Даже си купихме прасенце за отглеждане. Това стана по съвет на чичо Гошо, който намери място на нашето прасенце в тяхната кочина и пое изхранването му. Аз бях много щастлив и често ходех да го наблюдавам как расте и се угоява. Бяха ни казали, че ще надхвърли 200 кг до зимата.

Някъде в началото на февруари разбрахме , че децата ходят на училище. Занятията се провеждаха по домовете, където стопаните имаха по-голями, подходящи за целта помещения. Днес у едни, утре у други, така учителката г-жа Милева учеше  децата от отделенията,  които бяха прекъснали учебните занятия поради факта, че училищната сграда беше превърната в казарма за германските войници.

Златка, дъщерята на хазаите беше моя връстница и ходеше на тези уроци по домовете. И мен ме записаха. Аз имах ученическа чанта с презрамки, но исках като всички деруги деца да си нося буквара и тетрадките в торбе през рамо и, не исках да нося обувки. Всички деца ходеха с опинци и аз исках да ходя с цървули от нещавена свинска кожа. Пълна интеграция. След силно настояване и малко плач, ми купиха опинци( това е шопска дума за цървули) и  с торбето през рамо и обут с новите  опинци започнах своето образование при петърчската учителка г-жа Милева. Тя беше дъщеря на селския кръчмар бай Миле, т.е дъщеря на един от селските “ аристократи”. Такива са кметът, попът, даскала и кръчмарят. В нашата група учел и синът на учителката,  Орлин, но това разбрах  точно след 23 години, когато с Орлин станахме колеги във Всесъюзната Академия по външна търговия в Москва. Учехме английски в една и съща група. Заедно бяхме започнали образованието си и заедно го завършихме. По-късно той работи в търговското представителство на НРБ в Индия, беше търговски представител в Дубаи, генерален директор на КОРЕКОМ и преди 4-5 години ракът сложи край на кариерата му. Беше много умен, способен и дипломатичен. Освен това в компания беше много остроумен, забавен и харизматичен. Бяхме близки приятели. Мир на праха му!

    Така мина зимата, дойде пролетта, природата живна и с нея и селяните се захванаха с работата на полето. А работа колкото искаш, от сутрин до вечер не подгъваха крак. Българският селянин беше изключително трудолюбив и обожаваше земята си. Не жалеше ни сили, ни време за да я облагородява, да оре, да сади и сее, да жъне и вършее, да ходи на паша с животните. И всичко с двете си ръце, нямаше ни трактори, ни комбайни, ни доилни апарати. Белчо и Ганчо, двата вола бяха транспортното средство  и двигателната сила. На тях се падаше честта да орат, да теглят каруцата натоварена със златните житни снопове, и те вършееха когато вършачката беше заета от други или беше повредена.

Аз участвах активно в селскостопанската работа. Ходех с хазаите на жътва, излежавах се под дивата круша, която растеше  по средата на голямата нива край Герена. Под сянката на тази круша, жътварите почиваха, там си оставяха храната,  с която щяхме да обядваме, там бяха стомните с вода за пиене. Тази дива круша беше центъра на вселената за тези които поливаха с потта си земята, която ги хранеше. Имах чудесна снимка на тази нива  направена по време на жътва, с Белчо и Ганчо, със Златка, майка й и чичо Гошо. Дълги години я пазех като изключително скъп спомен от онези години, но изчезна някъде.

Но за сметка на това, имам прекрасен спомен от моите “жътварски” години, когато по пладне седяхме под дивата круша и обядвахме вкусничко с пресно, почти топло  турте и бъркани яйца. Туртето е питка-хляб, а бърканите яйца бяха нещо като сегашния Миш-Маш, само че, приготвени с истински яйца, чийто жълтък не е жълт, а тъмно оранжав, и доматите и чушките са от градината и ароматът им се носи във въздуха на километри. И всичко това в тъй наречените ПОХЛУПЦИ, дървена купа с плътно затварящ се дървен капак. Вкусотия невероятна. Водата в стомните се запазваше студена и пивка, Божествен елексир!

Някъде в края на лятото или в началото на есента ни се случи нещастие. Нашият прасчо се разболя тежко. Валеже силен дъжд, прахоляка на улицата се беше превърнал с гъста кал, а ме изпратиха да повикам ветеринарния доктор. Той живееше на центъра. Газих кал до колене, докато под  дъжда стигна до ветеринарната лечебница. Но за жалост прасчо си отиде от този свят, без да вземем на съвеста си неговата кончина. Опитът ни да се правим на свиневъди се провали.

      Бeше месец август. Камък се пукаше от жега. Из селото се разчу, че на площада да изложени телата на трима убити  шумкари. (в онези години така наричаха партизаните, бъдещият “елит ” на нацията.) Цялото село се изреди да ги види, но никой не се задържаше повече от минута край набързо скованите ковчези. Бяха двама мъже и една жена. С изпокъсани дрехи, восъчно жълти лица, накацани от мухи, полупокрити с чували, тримата лежаха в ковчезите си на площада пред паметника на Героите петърчани, дали живота си за Отечеството в няколко войни. Гледката беше ужасяваща! При тази жега, вонята се носеше из цялото село. Не знам кой беше решил, че тези убити партизани трябва да бъдат изложени на сред селото, на мегдана, но при всички случаи беше античовешки акт.

Село Петърч е известно с прословутото си зеле. Сега всяка година там се провежда “Празник на зелето”. Откъдето и да докарат зеле на софийския пазар, циганите които го продават, винаги го рекламират като “зеле от Петърч”. Сигурно е много хубаво. Спор няма. Но аз искам да ви кажа, че не само зелето е вкусно в това китно село. В Петърч имаше много зеленчукови градини, които произвеждаха домати, краставички, селски пипер, червена и зелена капия, тиквички, голями тикви и “морави”, както в Петърч наричаха патлъджаните. Въобще цялата гама зеленчуци произвеждани от трудолюбивите петърчани бяха изключително вкусни. И всичките бяха “био”, за наторяване се използваше само оборски тор, никакви химикали-нито като торове, нито за растителна защита. Всичко беше чисто екологично, ароматично и супер вкусно. Вкусът на краставиците, наричани ЛАНГИ  и на “руските краставички” от зеленчуковата градина на края на селото, както наричаха тогава корнишоните, е незабравим.

Тази зеленчукова градина беше много голяма, простираше се на стотици метри, от двете страни на пътя за Костинброд. Беше на края на селото. Вода за поливане вадеха направо от реката- Блатото, с водно колело с малки кофички, които загребваха вода от реката. Колелото въртеше дръгливо конче, което по цели дни се въртеше около един  дървен  кол забит в земята. Кофичките изливаха водното си съдържание във вада, от която по други вадички, водата стигаше до всички лехи посадени с зеленчуци. Механизация и автоматизация на селското стопанство.

Благодатна беше земята на Петърч и околните села. Малко по на северозапад беше Градец, едно друго китно селце в подножието на Стара планина. Там ходехме за мед.  През втората половина на месец Юни, пчеларите вадеха новата реколта. Наемахме кабриолета на дедо Вено, впрегнат в белия Симеон и червената кобила(нейното име не си спомням), тръгвахме към село Градец. Пчеларят центрофугираше пред нас меда, напълваше ни една тенекия от сирене с пресен мед и цяла зима имахме  чист, много вкусен мед за закуска. Така за една година с баща ми изяждахме около 22-25 кг. Мед. А знаете, че медът е здраве.

Готови пари свършват много бързо.  Семейството се нуждаеше от доходи. Баща ми и по-голямия му брат наеха едно магазинче съвсем близо до мегдана на селото. Точно до портата на леля Цветината къща. Там имаше една хубава къща на 2 или 3 етажа, не си спомням точно. Къщата беше солидна, боядисана в жълто и отдолу имаше 3 магазина. В средата беше най-голямият и него беше наел един сладкар и беше открил сладкарница. Не си спомням дали имаше маси, вероятно хората за си купували пасти за вкъщи. Но сладкаря познавах много добре, защото в София сладкарницата му беше много близо до дома ни, Беше на ул.Цар Симеон, между ул. Софроний Врачански и ул. Антим 1-ви.

В наетия магазин двамата братя откриха обущарска работилница. На село, в онези времена хората ходеха с цървули от свинска нещавена кожа. Не си спомням да е имало гумени цървули, а  да носят обувки беше научна фантастика. Но работата потръгна покрай евакуиралите се софиянци. Всички имаха нужда от поправка на обувки. На кой подметка да се смени, на кой “железцата” са се износили, или токовете на дамските обувки имаха нужда от подмяна. Лека полека работата потръгна. На петърчани им беше много трудно да запомнят името на баща ми- Кеворк, и бяха го прекръстили на Никифор. А чичо ми, който се казваше Гъхмес, много рядко име сред арменците, нямате представа какви невероятни варианти му измисляха, даже и Петмес.

В Костинброд имаше голяма фабрика за олио, сапуни и други  стоки. Тя принадлежеше на семейство Чилови, а  собственика- директор беше Никола Чилов.

Новината за обущарска работлница е Петърч беше стигнала и до семейството на фабриканта и те станаха редовни клиенти на  фирмата “Златен лъв”. От уста на уста работата се разрасна и понякога се налагаше баща ми да ходи до Скопие за материали. Поради липса на гьон, станал дефицитен материал заради войната, той се заменяше с изкуствен гьон наречен фибър.  Приличаше на пресован картон, но беше с добри качества и заменяше успешно естествения гьон.

Покрай Чилови, вече нямахме проблеми със снабдяването със сапуни, олио и другите висококачествени продукти произвеждани от фабриката на Никола Чилов. Даже след национализацията през 1948 год. Най-хубавото олио на българския пазар беше марка “НИВА”, олиото на Чилов. Мисля, че след приватизацията 1990 год, , тези стари заводи, закупи фирма “Олинеза” която и до днес произвежда олио, майонеза и др.

В историята на София има още една черна дата- 30 Март 1944 година. Втората мащабна бомбардировка над Столицата на Царство България. Тя беше извършена през нощта. Над София надвиснаха хиляди светещи балони и цялият град светеше като ден. Ние гледахме от балкончето на къщата намираща се на 23 км. от София. Небето на града светеше сякаш беше в 12 часа на обяд. Тътена от избухващите бомби се чуваше, сякаш падаха на метри от нас. Англо-американските летящи крепости извършиха една чудовищно унищожителна операция над Столицата, без да има каквито и да било военни обекти. Само жилищни домове, училища, университети и административни сгради. Естествено и хиляди невини хора, не напуснали града по една или друга причина. Жертвите бяха много.

Не искам да политизирам детските си спомени, но не ме упреквайте ако го направя.

За мен е кощунство, за мен е подигравка с паметта на десетките български “орли” загинали защитавайки родното небе, небето над своята Родина, с издигането на паметник на загиналите американски летци, изпратени да унищожат един прекрасен европейски град. Знам много добре, че днес проамерикански настроените българи ще кажат “на война като на война”, че те са изпълнявали заповедта на командирите си, не са имали избор, изпълнявали са войнския си дълг. Всичко това го разбирам, и техните майки са били почернени, и те са герои на своя народ, ноо... Американците издигнаха ли паметник на Списаревски и бойните му другари , загинали в битка с врага? Не, и никога няма да го направят, защото биха осквернили паметта на своите герои. А ние?????

През 1944 год. Властите бяха наредили всички радиоапарати да бъдат запечатане с червен восък на определена станция-Радио София, и никой нямаше право да слуша други радиостанции.  Тогава ние имахме голям хубав радиоапарат “Блаупункт”, с 10 бутона за програмиране на определени станции. Беше удобно и много технически революционно, вместо да търсиш станцията с потенциометъра,тя се програмираше към дадено копче(бутон) и щом го натиснеш, автоматически се включваше програмираната предварително станции. Освен това нововъведение нашият радиоапарт имаше още една особеност. Главният бутон за включване а радиото беше на две степени. При натискане на бутона светваха светлините на апарата , но без звук. Трябваше да натиснете още веднъж същия бутон за да се чуе звука. Това се оказа много полезно при една случка която можеше да се окаже много неприятна. След малко ще ви разкажа за нея.

Татко обичаше да слуша радио Лондон , който даваше правдива информация за бойните действия по фронтовете, докато Радио София криеше истината за поражението на германската армия на източния фронт. Именно за това властите в България бяха издали заповед за запечатването на радиоапаратите. Как ставаше това. Идваше упълномощен радиотехник, нагласяваше радиоапарата на Радио София и с тънък канап и червен восък зафисирваше копчето на потенциометъра за да не може то да се върти. При опит за търсене на друга станция канапа щеше да се скъса или да се счупи печатът на червения восък, което беше наказуемо. Но Човекът е умен и хитър, той винаги ще намери изход, за да заобиколи забраните. Копчето на потенциометъра е закрепено неподвижно върху оста  му с малко винтче. С малка отверка това винтче се въртеше назад за да се освободи копчето и да може оста да се върти без участието на копчето. Запечатаното копче слагаха  да лежи на кутийка кибрит пред радиоапарата, а потенциометъра избираше желаната станция въртейки направо оста. И хората си слушаха желаните станции, въпреки забраната.

Беше след 10 септември 1944 год. Червената армия вече беше влезла в България. Дали я беше окупирала или  освободила, вие си решете, аз бях  само на 7 години и половина и не ги разбирах тези работи. Късно вечерта, може би към 21 часа, на вратата ни някой започна да чука много силно. Баща ми отвори. Двама съветски офицери, явно пияни, искаха да слушат радио. Татко им каза, че радиото е повредено, но те настояваха да слушат радио. Татко ги покани вътре, натисна  главното копче и радиоапарата светна без да се чува звук. Започна да върти копчето на потенциометъра(печата с червен восък вече беше премахнат) но радиото оставаше безмълвно.  Така пияните червеноармейци се убедиха, че радиото ни е повредено и си тръгнаха. Германската радиотехника ни беше спасила от тези пияни досадници.

Наближаваше края на евакуацията ни в село Петърч. В София бяха започнали разчистването на развалините. Лека  полека софиянци се връщаха по домовете си и живота на Столицата бавно тръгваше по нов път. На всяка крачка имаше лозунги “СМЪРТ НА ФАШИЗМА, СВОБОДА НА НАРОДА!” И друг един “ВСИЧКО ЗА ФРОНТА, ВСИЧКО ЗА ПОБЕДАТА!”

България беше станала съюзник на Съветския съюз и генерал Владимир Стойчев поведе Първа българската армия, към Драва и Страцин, като част от Трети Украински фронт под командването на Маршал Толбухин.

По улиците на София, вече често се срещаха въоръжени мъже и жени, облечени с голф,винтяга и туристически обувки или плячкосани ботуши, с лента на ръкава на която пишеше “ОФ”.

Вероятно, към средата на Октомври 1944 г. Се завърнахме в София.

Училищното свидетелство от  село Петърч беше признато. Вече бях ученик в 2-ро отделение на мъжкия френския колеж “Св. Св. Кирил и Методий”

В колежа беше забранено да се говори на български, а аз говорех на чист, живописен шопски и моята учителка по български език, г-жа Фурнаджиева, съпруга на извесния български писател Никола Фурнаджиев, направо изпадна в ужас когато чу моя “български език”!

Нане и Вуте можеха да се гордеят със своя “ талантлив” ученик!