Европът или пътуване към Прага и обратно

 Част I – Пътят към Прага.

Реших да напиша за това мое пътуване до Прага и обратно. Какво ли точно трябва да напиша? Ще карам по ред. Качих се на автобуса в Стара Загора. Служителката, която ми продаде билета беше изключително любезна с мен. При проверката, която дойде, за да направи преди потеглянето, ме предупреди да си сложа колана, като че ли бях някакво съкровище, което трябва да се съхрани. До София пътувах сама. На седалката до мен не беше седнал никой. Преминахме през Пловдив. На Пловдивската автогара слязох от автобуса, за да се раздвижа, но ми се зави свят. Качих се в автобуса и си примерих с глюкомера, който предвидливо си носих, кръвната захар. Ужас, беше доста ниска, трябваше да я кача поне до 5.7, за да се почувствам по-добре. Изядох дори и бонбоните, които си бях взела, но нямаше особен ефект. И ето ни в София. От там си взех Спрайт и студен чай, които имат високо съдържание на захар и след като изпих известно количество от живителната за мен течност се почувствах доста по-добре. В София автобусът се препълни. Качиха се много хора, които бързаха към Европа, всеки по пътя си, тръгнал за нещо по далечните земи. Не всички бяха като мен. Аз пътувах, за да опозная една далечна страна, за която само бях слушала. Повечето отиваха, за да търсят работа или се връщаха на работа.

И ето ни на Българо-Сръбската граница. Една върволица от коли и камиони на близо километър разстояние се е подредила и чака да премине. Колко ми заприлича тя на  редица от мравчици вървящи по своята пътека, тръгнали да търсят препитание. И във всички коли има деца. Да, в чужбина не е като при нас, там се грижат за децата и за тяхното добруване- независимо от каква националност са. Има строги закони. Детските, които се дават за едно дете, не са като при нас формални, а са достатъчни да се осигури за детето най-необходимото за съществуването му. Училището е задължително и ако детето закъснее дори и с един ден има строги санкции за родителите.

Българската граница. На два пилона се веят Българския трибагреник и знамето на европейския съюз. Колко тъжна гледка бе това за мен,  защото нашето си, Българското знаме бе прокъсано, така  както и родината ни.  Свалиха ни за проверка. Аз не бързах да мина. Наредих се последна на опашката и зачаках, защото преминех ли щях да се озова в ничия земя – земята между двете граници. Това пространство бе като тунел, който водеше от един свят в друг. По различен ли беше този свят или и той като нашия бе населен с трудещи се хора със своите си грижи и неволи. Там в тунела – преход  духаше странен вятър. Вятъра на промяната ли бе това, вятърът на новия живот, който очаква пътуващите? Разпуснах косата си исках максимално да се насладя на тази въздушна ласка, която ме докосваше и ми даваше това чувство на свобода, което птиците получават при своя полет.

Преминахме успешно и през Сръбската граница и пак на път – дълъг и тежък. В София до мен седна един мъж, който беше употребил алкохол, не ми стана особено приятно. Такъв дълъг път и до мъж – ужас. На последната седалка бяха седнали семейство с три деца и друг мъж. Децата, те започнаха да контактуват с мен почти веднага, някак си успявам в това. Децата са чисти същества и душите им са такива, докато някой възрастен не ги почерни. Обичам да се вглеждам в детските очи и да предизвиквам очите им да заблестяват с онзи чист поглед изпълнен със светлина- погледът на щастлив човек. Ах, колко малко е нужно на едно дете от очите му да се излее онази светлина на неприкрита радост и щастие. Помолих мъжът от задната седалка да седне на моето място, а аз седнах при децата. Двете момиченца, които бяха по-големи на 10 и 5 години веднага се залепиха за мен, даже се скараха, коя да е точно до мен по-голямата или по-малката. Момченцето беше малко, майката все още го кърмеше.  Нещо странно имаше в това семейство и това определено беше бащата. Уж, имали джип, уж работел и обясняваше на други двама мъже как да си намерят работа, а беше помъкнал трите си деца на този дълъг и изнурителен път. В последствие от изкопчените малко думи от жената стигнах до истината за това семейство. Третото дете-момчето явно беше родено в Германия, за там казаха, че пътуват те. От там идваха и всичките привилегии, за цялото семейство. Момиченцата вече ходеха на училище и трябвало спешно да се приберат, защото учебната година започвала след няколко дни. На въпроса ми “Къде живеят?“ жената се изтърва и каза, че живеят в квартира предоставена им от „соцеала“. Колко тъжно е това да използват децата си като стока! Но още по тъжно ми стана от отношението на мъжът към съпругата му. Той непрекъснато я хокаше за нещо, дори я удари няколко пъти по главата, а тя го гледаше с такава любов и изпитваше загриженост за неговото удобство. Момиченцата бяха добри и красиви деца. Но странното е, че и двете проплакваха в съня си и се държаха за слабините, а малкото на следващият ден си посочи корема и каза, че там има бебе. Голямото момиченце прояви интерес, когато си мерех кръвното и кръвната захар. Поиска ми то да ми измери захарта с глюкомера при което бащата ѝ удари няколко плесника. Помръкнаха детските очи и сълзи на болка и огорчение се стекоха по страните му. Толкова много ме заболя, все едно нож прободе сърцето ми. Прикрито попитах жената дали мъжът ѝ и друг път бие момиченцето. Тя отрече. Но не след дълго мъжът отново посегна на голямото момиченце- стана ми тъжно и се разплаках. Този мъж явно искаше да предотврати контакта на дъщеря си с мен, но защо? Посягаше ли той сексуално на децата си?  Ужас! Не смеех и да си го помисля, но нещо ми подсказваше, че съм права. И сега след като голямата вече беше пораснала до толкова, че не отговаряше на неговите извратени вкусове той я биеше. Детето се отдръпна за малко от мен, помръкнаха отново детските му очи. Бащата заспа. Аз приласках детето към мен то ме погледна и очите му отново заблестяха с онази светлина. Какво можех да направя за него? Не можах и не знаех как да го защитя от бащата насилник. На сбогуване го погалих и му прошепнах в ухото.       

     -    Моля те дете, учи и стани медицинска сестра, такава  каквато ми каза, че мечтаеш да станеш. И помагай, помагай на нуждаещите се хора. Обещай ми!

          Детето се усмихна. Очите му светнаха с оня блясък на неприкрито щастие и ми кимна с глава в знак на съгласие с мен. Помолих се на Бог да бди над тези две момиченца. Нека пораснат и да успеят да се реализират успешно в живота. Нека  ангел- пазител да бди над тях.

            Автобусът пристигна в Прага. Кръщелницата ми ме чакаше на автогарата. Казах довиждане на децата, а те ми помахаха в отговор.