Фабрика на Лудостта

I Част

1

   “Всички са луди”, тази мисъл за първи път се роди в главата ми в един априлски следобед. Времето бе топло и слънчево. Започваше онази част от годината, в която хората решават, че вече не е нужно да седят по цял ден затворени у дома си пред печката. Всичко кипеше от живот, градът сякаш те канеше да излезеш и да и да му се порадваш. Аз, обаче, седях в офиса си, а този скапаняк продължаваше да бръщолеви.

-Господин Райт, слушате ли ме?- явно бе усетил, че съм се унесъл. Още от момента, в който влезе ми се стори противен. Беше от онези мазни типове, които нагло те преценяват през цялото време. Носеше син, раиран костюм, под който се подаваше яката на бяла риза. На ръката му невинно бе загатнато присъствието на златен „Ролекс”, който надничаше изпод ръкава. Носеше очила с големи лупи и рогови рамки, а косата му, сресана на една страна- лъщеше.- Вярвам, че сме ви предложили възможно най- добрата цена, а и ви съветвам да не забравяте, че на този етап друга алтернатива нямате.

   Колко надменно ми говореше само. Търсеше ми слабото място и се надяваше, че ще успее да ме изстиска. Забелязвайки краткото ми колебание, погледът му се настърви допълнително, мислеше си, че ме е победил. В този момент ми кипна.Не бях длъжен да понасям всичко това.

-Изчезвай- изкрещях- Напусни, веднага, глупако!

Хванах го неподготвен, викът ми направо го препарира. Винаги съм знаел, че дори и най- нахаканите типове остават поразени, когато ги изненадаш.

-Господин Райт, моля ви- запъна се той- дръжте се на полож…

-Не ме ли чу?! –тръгнах да се изправям. Честно, идеше ми да го фрасна- Напусни!

Мъжът явно се досети какво предстои. Започна припряно да тъпче листите си в едно малко куфарче и набързо се изнесе, като на излизане силно трясна вратата. Със сигурност го бе направил нарочно, завладя ме желание да го настигна и набързо да го вкарам в правия път, но се отказах- не си струваше.

   Останал сам, няколко пъти си поех дълбоко въздух и се отпуснах в стола си.Извадих един смачкан пакет цигари и си взех една. Сложих я в устата си, запалих я и жадно вдишах дима. Огледах се. Гладки, зеленикави стени. На една от тях бях окачил умален вариант на корабно платно- бе нещо като сувенир или мемориал, оставен от дядо ми. Когато сградата се строеше, специално поръчах прозорците да са огромни и сега през тях косо падаха лъчите на следобедното слънце. Пред мен се простираше голямо бюро от черешово дърво, на което имаше две статуетки и една снимка, на която позирах със Сара и новороденият ни син. До дясната ми ръка стоеше най-новият брой на вестника и чакаше одобрението ми, преди да бъде пуснат за печат. На полилеят висеше малък капан за сънища- тези странни талисмани винаги са ме привличали. Като изключим това, в стаята нямаше почти нищо.

   Пратеникът на онова копеле Дейвис, сигурно вече бе звъннал не шефа си и сега раболепно му разказваше какво се е случило при посещението му. На мен, обаче, не ми пукаше. Вярно цената беше добра, а още по-вярно беше, че друга алтернатива няма, но бях ли длъжен аз да слушам глупостите на този червей?

    Изгасих изгорелия фас в един порцеланов пепелник. Станах, взех куфарчето си, облякох сакото си и се запътих към врата. Работното ми време свършваше едва след два часа, но аз бях шефът, по дяволите, можех да правя каквото си искам. Шефовете винаги правят, каквото си поискат. На излизане едва не се сблъсках със секретарката си.

-Господин Райт – започна тя, изглеждаше напрегната. Синтия бе приятно, младо момиче, което назначих преди няколко месеца. Все още бе студентка, но се нуждаеше от някой друг долар, а и не бе нужно да си висшист, за да приготвяш кафе и да приемаш обаждания.- Току що позвъня Джонатан Дейвис, звучеше много раздразнен, каза, че преди малко сте изгонили…

-Не мога сега, Синтия- прекъснах я аз- Имам среща в „Дорсия” след трийсет минути и много бързам.

-Не можете ли поне да му се обадите? Каза, че иска лично да ви чуе.

-Ще се погрижа, не се тревожи- говорех така, сякаш някой бе опрял нажежено желязо в задника ми, въпреки, че срещата ми в „Дорсия” бе пълна измислица- Между другото днес можеш да си тръгнеш по-рано.

   Тя се опита да каже още нещо, но аз вече бях профучал покрай нея и се бях запътил към изхода. Когато отворих вратата ме блъсна гореща вълна, бе необикновено топъл ден, дори и за  Април. По тротоара пред мен вървяха няколко момчета, които обсъждаха предстоящото контролно по Английски. Тъмнокож мъж по шорти разхождаше разкошен ротвайлер. На пейката встрани от стъпалата пред фирмената сграда, седяха две възрастни жени и мудно си говореха за времето. Движението по улицата бе спокойно.

   Бодро закрачих напред и влезнах в Ягуара си, модел 1964та. Никога не съм бил голям автомобилен фен, но още от малък знаех, че някой ден трябва да се сдобия с тази кола. Рязко потеглих и се отправих към края на града. Щях да направя няколко бързи обиколки по околовръстното и да се прибера у дома.

2

   На влизане усетих сладникава миризма. Сара сигурно приготвяше някой от прословутите си сладкиши и в момента се бе усамотила в кухнята.Това бе нейната територия, нямах работа там.

   Реших да погледна Стиви. Влязох на пръсти в стаята му, а той кротко спеше, царски излегнат по гръб с вдигнати ръце. Сърцето ми се разтуптя. Като по- млад смятах, че това са измислици, но раждането на едно дете променя човек изцяло. За пръв път в живота се появява нещо, което обичаш повече от себе си. Изглеждаше почти като от друг свят, толкова чист и невинен. Почти не осъзнаваше, какво се случва от него и в същото време бе много по- нормален от повечето възрастни.

   Някъде в тялото ми се надигна смътно чувство на притеснение. Скоро щеше да порасне, а аз трябваше да бъда много внимателен. За нищо не света нямаше да допусна да го прихване всеобщата лудост.

   Реших да отида в хола и да изчакам Сара да приключи с готвенето. Стигнах до вратата, натиснах бравата, но се обърнах, върнах се при Стиви и го целунах по челото. Той леко се размърда но не се събуди.

   Вече бях в коридора и натисках  втора брава- този път тази към хола- когато телефонът, окачен на стената иззвъня. Върнах се няколко крачки назад, хванах слушалката и я откачих от вилката.

-Ало- постарах се, гласът ми да звучи твърдо, защото имах подозрения относно това, което предстоеше- Саймън Райт на телефона.

-Какво си мислиш, че правиш, Райт?! – очаквано, на другия край на линията беше Джонатан Дейвис. Предполагам, че бе звъннал отново в офиса ми и Синтия му е казала, че съм напуснал.-Да не мислиш, че можеш да ми попречиш с такива евтини номера?

-Не разбирам за какво говориш- направих се на ударен аз. Исках да го подразня малко.

- Много добре ме разбираш. Посредникът ми, ми съобщи, че най- безцеремонно си го изгонил от офисът си. Ако си мислиш, че така ще постигнеш нещо си се объркал. Няма да оставя тази работа без последствия.

-А-а това ли? Ами, не знам,просто така ми дойде отвътре… и сега като се замисля същото ми идва и в момента. Начукай си го, Джони! – провикнах се аз и затворих. „Луд човек” помислих си, и продължих към хола, за да изчакам Сара, която вероятно дори не подозираше, че съм си вкъщи.

3

   Поприказвахме си малко, вечеряхме и към единадесет и тридесет вече бяхме в леглото. Можех да чуя тихото и похъркване. Обичах този звук- бе някак наивен и по детски невинен, и винаги ми помагаше да заспя по- лесно. Но не и тази вечер. Сега се взирах в тъмнината, а с периферното си зрение долавях тъмните силуети на мебелите в стаята, осветени единствено от мекото сияние на луната. Нощно шкафче, на което имаше кана с вода, малко столче, пред тоалетката, която жена ми използваше за гримиране и голям двукрилен гардероб. Беше толкова тихо. Няма по- чудесен звук от тишината. Чуваха се единствено дишането на Сара и песента на щурците, долитаща през отворения прозорец. Пердето леко се вееше от навлизащия в стаята бриз.

   От няколко седмици съвсем целенасочено бях наблюдавал поведението не хората около мен. Не ги съдех, не коментирах, не си правех изводи. Просто кротко наблюдавах. И днес ситуацията му се изясни – по някакъв странен начин всички те бяха откачени. Малки, ходещи бомби със закъснител, които само чакаха подходящ момент да избухнат. А те никога не пропускаха момента. Избухването се изразяваше по най- различни начини: гняв, раздразнение, желание да изпъкнат, желание да се харесат, едва ли не нужда да се чувстват висши. Мислеха, че са центъра на вселената и всичко, което правят има смисъл.Гледаха винаги да са изрядни. Фанатично се придържаха към най- разнородни норми и стереотипи, колкото и закостенели и тесногръди да са те. Вярваха, че са морални, че защитават някакви велики ценности. Разбира се, придържаха се и към правилата. Без дори да им мине през ума, че най- вероятно този, който им ги налага е пълен кретен, или че свободата им е сведена до минимум. Дори напротив, считаха се за напълно свободни. Постоянни мини експлозии.

   И всичко това се случваше напълно несъзнателно. По дяволите, тези хора въобще не знаеха какво вършат… като марионетки са. Марионетки? Тази думичка ми се стори особено интересна. Щом са марионетки, значи някой им дърпаше конците. Но кой? Очевидно бе, че явен кукловод няма.

-Явен кукловод няма.. –прошепнах. Това, че говорех на глас ни най-малко не ме безпокоеше- Значи може би, всичко е комплексно, натрупва се.

  Сара леко се размърда и промърмори:

-Каза ли нещо, Сайм?- На сутринта дори нямаше да помни, че ми е говорела.

-Нищо, миличка- целунах я и я обгърнах с ръка.

Няколко минути по- късно, мозъкът ми се изключи заспах дълбоко.

4

   В съня си се движех по тъмен пуст коридор. Не се виждаше нищо освен белеещият се под, който сякаш излъчваше своя собствена светлина. Само мрак и една бяла ивица. Вървях бързо, но ми се струваше, че ходя от часове. Коридорът правеше множество завои, имаше разклонения и сякаш беше безкраен. Бях объркан. Мястото бе абсурдно, но тогава не го забелязвах дотолкова, че да осъзная, че това е сън. Дори напротив, изглеждаше напълно реално, може би дори по-реално от всичко, което бях виждал някога.

   Хрумна ми мисълта, че това е някакъв лабиринт и никога няма да се измъкна от него. Усетих първите тръпки на страха, ходенето ми премина в бяг. След кратко вече бях облян в пот, потта сякаш извираше от мен на потоци и погледнах към тялото си. В този момент се ужасих- тяло нямаше. Не виждах ръце, не виждах торса си- пълен мрак. Сякаш някой бе взел гумичка и просто ме бе изтрил. Когато вдигнах поглед осъзнах, че коридорът е свършил и се намирам в пуста стая. Очертанията на тялото ми се бяха върнали и сега държах в ръката си голям прожектор. Беше старомоден и грубоват като изработка. На една лентичка поставена встрани от дръжката имаше някакви букви. Не можах да ги разчета, за това се наведох към лъщящият под. „Светлината прониква дори в най- тъмния мрак.” Преди да осмисля прочетеното, подскочих като опарен.

   Чу се писък.

   Светкавично се обърнах към посоката на звука. В ъгъла превита на две се гърчеше млада, русокоса жена, може би дори момиче. Носеше бяла нощница, презрамките на която се бяха свлекли под раменете, краката и бяха боси. Някакъв медальон красеше шията и. Не успях да огледам добре лицето и, защото вниманието ми набързо бе погълнато от нещо друго. Около момичето, от нищото започнаха да се материализират високи човекоподобни фигури със странно издължени тела и крайници. Материята от която бяха изградени бе някак по- наситено- черна от тъмнината наоколо. Те бавно пристъпваха към безпомощното момиче. Опитах се да извикам нещо, но от устата ми излезе само тих хрип. Една от фигурите се обърна и ме прикова с поглед. Носеше бяла, безизразна маска без уста и с малки прорези за очи. В главата си чух заповеден глас „Не смей да помръднеш!”, след това създанието ми обърна гръб и продължи към целта си. Бяха многобройни и сега всички изпъваха ръце напред. Почти бяха стигнали до ъгъла, всичко това напомняше на някакъв странен ритуал. Жената вече крещеше с пълно гърло.

   Дори на сън, не бях човек, който търпи заповеди. Втурнах се напред и ги връхлетях в гръб. Опитах се да ги разбутам, но ръцете ми минаваха през тях, като при всеки контакт с „телата” им се пръскаше черна мъгла. За момент реших, че няма да се справя. После се сетих за прожекторът, който взе още държах в дясната си ръка. Намерих копчето за включване, натиснах го и насочих светлинния лъч към маскираните фигури. Звукът бе пронизителен. Стотици стонове отекнаха във въздуха, докато нападателите се превръщаха в дим и изчезваха. На земята падаха единствено белите им безчувствени маски. След като опасността премина, се приближих до момичето и го изправих на крака.

-Добре ли си?

Тя не отговори, но отговорът бе ясен. В момента тя изглеждаше напълно спокойна, уверена и прекрасна. По устните и имаше наситено червило. Очите и бяха тъмни и контрастираха с русата и коса. Нощницата седеше опъната по тялото и, загатвайки заоблените и форми. За момент дори се почувствах неловко. Човек рядко вижда такова момиче дори в сънищата си. Това, което се случи след малко ме парализира. Тя се приближи и ме целуна. Впи устни толкова силно в моите, че всъщност това трудно можеше да се нарече целувка, по-скоро се опитваше да ми изсмуче мозъка през гърлото. Когато се отлепи от мен бях замаян.

-Знаеш ли- нежно прошепна тя- Отдавна те чакам. Обичам те, Саймън!

   Останах безмълвен. Просто няма какво да отвърнеш на нещо такова. А и нямах време да отвърна, каквото и да било. В следващата секунда, лицето и се изкриви от яростна гримаса, хвана ме за раменете и здраво ме захапа за врата. Откъсна парче от плътта, изплю го на земята и се засмя с глас, приличащ повече на плач. Кръвта шуртеше от отворената рана като гейзер. Изкрещях, а светът около мен започна да се разкъсва. Сякаш се намирах в папиемаше и някой бе забил ножицата си в него и го разрязваше. Подът под краката ми изтъня и аз пропаднах през него в мрака.

5

   Когато се събудих още не се бе съмнало. По тялото ми бяха избили капчици студена пот. Целият се тресях. Знаех, че в такива случаи, човек не заспива отново… поне не лесно. Имах нужда от освежаване. Дръпнах горното чекмедже на нощното шкафче и извадих от там кутията си с цигари. „Скапани цигари”, помислих си. Така са направени, че винаги, когато излезеш от равновесие да посягаш към тях. Станах от леглото, обух едни чехли, и както бях само по боксерки се запътих към кухнята. Натиснах ключа и лампите светнаха. Стаята бе малка и практична, като всичко бе на една ръка разстояние. Сара сама я бе обзавела. От един висок рафт, над мивката взех бутилка още неотворено уиски.Махнах бандерола и отвинтих капачката. Напълних една прозрачна чаша догоре и си запалих цигара.

   Размишлявах върху съня си. Сигурно имаше някакъв смисъл. Фиксирах ума си върху няколко явни символа. Светлина-мрак, лица скрити зад маски, любов и омраза, спасение, смърт. Картините се въртяха в съзнанието ми отново и отново, но нямаше смисъл. Още беше нощ, а три чаши уиски и шест цигари по- късно, главата ми бе размътена. Съблякох бельото си, махнах чехлите и се намъкнах в банята. Пуснах душа- първо топла вода, после завъртях синьото кранче. Студената струя ме върна в реалността. Успях да се абстрахирам от всичко и си помислих, че сега най- накрая ще мога спокойно да си доспя. Наметнах се с един халат и се върнах в кухнята, където заварих Сара. Десният и крак, обут в розов пантоф леко потреперваше.

-Какво става, Сайм? – погледът и никак не ми се хареса. Изглеждаше нервна. – Събудих се преди два часа и теб те нямаше. Заспах отново, а като отворих очи все още те нямаше. Защо не спиш? Да не би нещо да те тормози?

-Всичко е наред, миличка- опитах се да я успокоя аз- Имах кошмар, не можах да заспя и реших да се освежа с един хладен душ.

-И половин бутилка уиски?-  попита тя.Хвана ме. Знаеше, че не пия без причина- цигарите бяха едно, но пиячката никога не ми се бе услаждала особено. Имах две опции: да и разкажа всичко, което ми минаваше през главата в последните 24 часа или да я излъжа. Избрах второто.

-Просто се чувствам напрегнат, това е- престорих се на леко засегнат аз- Заради работата е. Знаеш, че ме притискат да продам фирмата и не съм сигурен, дали ще успея да удържа.

-По дяволите, Саймън – …мамка му, последното, от което се нуждаех бе такава реакция.- Познавам те, защо ме занасяш? И преди си имал трудности във фирмата, но никога не си бил такъв. Прибираш се с часове по- рано, когато се появи, се държеше странно, не спиш, пиеш.

Беше ме хванала на тясно. Добрата стара Сара – много набито око имаше тази жена,признавам, умееше да усеща нещата и бе много схватлива. Това бе една от основните причини да се влюбя в нея преди четири години. Човек рядко намира такова проницателно момиче. Разбира се, не омаловажавам фактът, че бе красива. Кестенява, начупена коса, светли очи, едва ли не бледа кожа. От както се помня съм имал слабост към този тип жени. През всичките тези години бракът ни бе вървял учудващо гладко. Обичах я. Разбирахме се идеално, вярно нямахме много време един за друг, но когато ни се отдадеше някой момент, го използвахме пълноценно. Сега, обаче, трябваше да я срежа. Не ми понасяше идеята, да и разкажа всичко… а и като и гледах изражението напълно ми се отщя. Нямаше да разбере.

-Чуй ме добре – започнах аз. Гласът ми звучеше твърдо, въпреки, че вътрешно бях абсолютно спокоен- Не ти дължа обяснение и не искам да ми се бъркаш. Искам да..

-Не ми дължиш обяснение ли? Та аз съм ти съпруга, за Бога- звучеше настървено, в очите и играеха пламъчета. Всъщност ми идеше да я целуна.- Заслужавам да знам.

-Тук не става дума за заслуги или права, Сара.- казах и ударих с юмрук по масата. Пресилен жест, признавам, но ми се струва, че подсъзнателно целях да се скараме, а може би дори и леко да я уплаша.- Случващото си е мой проблем и ще се справя сам. Ако искаш ми се цупи, не ме интересува.

-Никога не си ми говорил така…- Ето- засегнах я, но какво можех да направя? Не бе честно от нейна страна да ми държи сметка.

-Права си, но мисля, че съм си мълчал твърде дълго. Прекалено много неща ми се натрупват. Нещо трябва да се случи, още не знам точно какво, но ще разбера.

-И аз нямам право да участвам така ли? – гласът и потрепери.

-На този етап да. Дори смятам още утре да си взема кратка почивка.- Не знам, откъде ми хрумна това, но идеята ми се стори добра.- Заминавам за няколко дни във вилата на езерото „Кристъл”. Сам.- отсякох аз, демонстративно ударих още една глътка уиски от бутилката и напуснах стаята.

6

  Поспах си до късно, станах, закусих и изпих едно силно кафе, като си сипах няколко капки уиски, с две цигари. Сара бе на работа и не се засякохме. Тръгнах в късния следобед и пътувах вече няколко часа. Езерото „Кристъл” се намираше на около 500 километра от града. Пътят плавно криволичеше през гориста местност, като за цялото време се бях разминал само с няколко коли. Здраво настъпвах педала, звукът на мотора ме опияняваше. Замислих се, че Ягуарите неслучайно се казват така- ръмжеше като дива котка. Бях надул музиката максимално- китари, викове, много шум- всичко, от което се нуждае човек за да се отпусне и да се остави на вихъра. А аз имах нужда от успокояване. Мисълта, че не отивам просто случайно в старата вила не ме напускаше. Беше като пиявица, която бавно изсмукваше енергията ми.

   Отдалече забелязах, че на една отбивка стоеше момиче с вдигнат палец. Намалих малко, но просто, за да я огледам- никога не качвах стопаджии. Косата и се вееше от вятъра. Бе облечена с къси панталонки, бял потник с дълбоко деколте, който бе достатъчно къс, за да разкрива корема и, и обувки на висок ток. До едната и обувка бе поставен малък сак. Краката и бяха покрити с дълги черни чорапи с дантела. „Нищо чудно”, помислих си. Жените, които се движеха на стоп често прибягваха до тези трикове. Очакваха, че с предизвикателна визия ще предразположат някой глупав, зажаднял за забавления мъж да ги качи.

   Докато отминавах за секунда зърнах лицето и, и рязко набих спирачки. Гумите изсвистяха и се дигна страхотна пушилка. Момичето бавно тръгна към мен. Походката и бе самоуверена и някак странно грациозна.

-Помислих си, че няма да спрете- каза тя, когато смъкнах прозореца. Леко потропваше с пръсти по вратата. Усмихваше се.

-Никога не качвам стопаджии- запънах се аз. Бях объркан и нищо по- умно не ми хрумна. Приликата бе поразяваща. За миг ми се прииска да натисна газта и да отпраша. Вместо това и казах да се качва. Включих на скорост и потеглихме по тесния път.

- Името ми е Сюзън – представи се тя. Тъмните и очи, контрастиращи с русата коса се взираха в мен. Беше прекрасна. Човек може да види такова момиче единствено в сънищата си.

-Аз съм Саймън- отвърнах- Дори не ти казах, накъде пътувам.

-Това няма значение. Просто ме остави, където спреш ти- нямам определена цел.

-Търсиш си приключения, а? – намекът ми бе злобен, но като всеки друг мъж, когато се чувствах притеснен се държах остро.

-Нещо такова- засмя се тя. Дори да бе разбрала смисъла на това, което казах, по никакъв начин не го показа- А ти накъде пътуваш всъщност?

-Езерото „Кристъл”. На около стотина километра от тук е. Струва ми се, обаче, че…

-Може ли да запаля- прекъсна ме тя.Беше от онези момичета, които поставяха желанията си над всичко друго. Отвърнах и, че може и тъкмо се пресягах към жабката, да взема моята кутия, когато забелязах, че тя извади две тънки цигари, лапна ги и ги запали. Подаде ми едната. По нея имаше отпечатък от наситеното и червило.

-Откъде разбра, че пуша?- запитах.

-Познавам различните типове мъже.

-Нищо чудно- отвърнах. Мамка му, какъв съм задник.

-Виж какво, не е нужно да бъдеш груб. Може би си търся приключения, а може и да имам друга причина да се скитам сама. Във всеки случай не ме интересува, какво мислиш. Мога да сляза още сега, ако компанията ми ти е неприятна.

-Май уцелих болно място – забелязах. Бях започнал леко да се развеселявам.

-Не, просто ми е писнало от хора със стереотипи.

Бях изненадан, очаквах да започне да ми се обяснява. Харесваше ми, когато жените отстояват позицията си.

-Може би си права- отвърнах.- Извинявай, ако съм те засегнал.- Докато и говорех, бях забил погледа си в нея. „Толкова много..”

-Няма нищо, но моля те, гледай пътя- засмя се тя, прекъсвайки мисълта ми. Почувствах се глупаво.

   Поговорихме си още малко. Разказах и за нуждата ми от почивка, за празната вила и така нататък, а тя само кимаше, без да отговори нищо. Останахме мълчаливи известно време. Бяхме се прехвърлили на черен път и вече наближавахме езерото. Във въздуха витаеше фина мъгла, която пречупваше слънчевите лъчи. Завладяваше ме чувство за нереалност. Сякаш бяхме в някоя гора от приказките. Във всеки момент, очаквах на хоризонта да се появи малка захарна къщичка, а оттам да излезе блага старица, която да ни предложи почерпка.

  От време на време, крадешком хвърлях погледи към Сюзън. Краката и бяха кръстосани един върху друг, подсилвайки красотата на бедрата и. Гърдите и приятно се очертаваха под потника.Главата и бе вдигната и съсредоточено бе вперила поглед напред. Заля ме приятна топлина. Искаше ми се да отбия и да и разкъсам дрехите. „По дяволите, Саймън, женен мъж си!”, нахоках се вътрешно аз. И беше вярно. Въпреки малкият ни скандал все още обичах съпругата си, но момичето, седящо до мен бе просто като нарисувано. Беше ми трудно да се владея.

   Почти стигнахме до вилата, когато заваля един от онези пролетни порои. След двайсет минути сигурно щеше да спре, но ние се намирахме само на пет минути от езерото.

-Остана още малко и ми се струва, че пътешествието ти, току що стана по- интересно.

-Напротив.- отвърна спокойно тя.

-Обичаш дъжда, а?

-Не. Просто ти ще ме приютиш, докато престане да вали.- Говореше така, сякаш всичко и бе ясно от самото начало. Погледна ме предизвикателно.

-Откъде си толкова сигурна? Може би търся усамотение и не съм до толкова съвестен, че да помагам на непознати хора- опитах се да увъртам аз. Не спираше да ме трови. Сваляше самоувереността ми пласт по пласт.

-Умея да разпознавам хората, Саймън. Може обикновено да не си такъв, но ми се струва, че в този момент си готов да направиш много за мен.

 А-а-а. Беше ужасна. Продължаваше да ме гледа по същия начин. За нея всичко това бе игра, и на този етап убедително бе повела в резултата. Реших да не казвам нищо.

   Паркирах колата, пред малката, боядисана във бледо-жълто къща. Беше на два етажа като завършваше с полегат покрив, в ъгъла на който стърчеше ветропоказател. До входа се стигаше по тясна алея, налепена с камъни, а около нея имаше малка полянка.В предната част бе построена обширна веранда, на която имаше четири стола, масичка и барбекю. Изгледът към езерото бе идеален. Водата искреше и по повърхността шаваха леки вълнички. Някъде по средата се бе разгърнала дъга. Слънцето си бе проправило път през облаците и се отразяваше в хиляди посоки. Чувството за нереалност се засили.

-Не знам защо, но се оказва, че си права- казах аз, като паркирах колата пред портите- Нещо в мен ме спира да те изхвърля под дъжда, въпреки смътното усещане, че ще си спестя куп неприятности ако го направя.

Тя се усмихна и тръгна да слиза. Хванах я за ръката и я дръпнах към себе си.

-Ще се намокриш- съблякох тънкото си яке и, и го подадох- Наметни се.

7

   Отвътре къщата бе чиста и подредена. И нищо чудно, за какво иначе плащах по 700 долара месечно за поддръжка? Настанихме се около масата, постлана с бяла покривка, в обширния хол. Стените бяха боядисани в топъл кремав цвят, а мебелите бяха кафяви и удобни. Прозорците- малки и окичени с дантелени пердета, които от двете страни завършваха със оранжеви панделки. От полилея, естествено, висеше капан за сънища, чиито пера леко се поклащаха. На една поставка имаше голям плазмен телевизор, който, обаче, реших да не пускам. За мен не съществуваше нещо по- тъпо от телевизията. Тя беше за разни безмозъчни хора, нежелаещи да оползотворят времето си, а вместо това седяха с часове зомбирани пред екрана. Вече бе започнало да се смрачава.

-Сигурно си гладна?- запитах.

Тя мило се усмихна. Игривата нотка бе изчезнала от гласа и погледа и.

-Не бих отказала нещо за хапване.

Отидох в килера и извадих две консерви със скариди, един пакет макарони, и доматен сос. Докато приготвях вечерята, се чудех, за какъв дявол ми беше да я каня тук. Имах едно неопределено предчувствие, което човъркаше ума ми. Не беше нито добро, нито лошо- просто усещането, че всичко това няма да остане без последствия.

  Слязох в мазето и извадих една бутилка вино от импровизираната изба. Върнах се в кухнята, сипах храната в две чинии, напълних две чаши, поставих всичко на един месингов поднос и го отнесох в хола.

   Сюзън се бе излегнала на дивана и бе завила надигнатите си колене с тъмно-синьо одеяло. „Колко сладко”, помислих си. Изглеждаше като малко дете, което се страхува от дъжда.

-Вечерята е сервирана, госпожице – казах духовито аз-  Скромното ни меню за тази вечер включва скариди с макарони и доматен сос, плюс чаша от най- доброто ни вино. Надявам се, че нямате възражения?

-Всичко е идеално, Саймън… Благодаря ти.- за първи път изглеждаше донякъде смутена. Така бе дори по- сладка.

-Няма защо.- отвърнах- Не бих оставил самотно момиче, да се лута през нощта, независимо с или без дъжд.

-Ти си бил истински джентълмен- отбеляза тя.

   Докато се хранехме основно говорех аз. Задаваше ми въпроси и аз отговарях. Семейство, работа, някоя и друга забавна случка- все общи неща. Когато приключихме, отсервирах, измих съдовете и, и казах, че смятам да си лягам.

-Толкова рано?

-Ела- казах, като не обърнах внимание на въпроса и- Ще те заведа до стаята ти.

Качихме се на втория етаж. Опитах се да включа лампата в коридора, но нищо не стана- крушката явно беше изгоряла. Хванах я за ръка и пипнешком стигнахме до стаята за гости.

-Можеш да легнеш тук. В шкафовете има чисти чаршафи и завивки- заобяснявах аз- Аз съм точно отсреща, ако имаш нужда от нещо просто почукай.

-Добре, Саймън. И още веднъж- благодаря ти!

-Стига.- отвърнах с усмивка- Мразя да ме молят и да ми благодарят. Обичам нещата да са опростени.Лека нощ.

Тя отвърна на пожеланието ми и затвори вратата. Аз от своя страна се вмъкнах в спалнята си. Оправих си леглото, загасих светлините и легнах, въпреки че не ми се спеше. Причината да се оттегля толкова рано бе, че исках да си изясня нещо. В главата ми бе започнал да се заформя план и трябваше да го подредя и структурирам.

   Бях наблюдавал Сара, бях наблюдавал пратеникът на Дейвис, както и държанието на самия Дейвис. И тези наблюдения потвърдиха досегашното ми мнение. Всички са луди. Имаше нещо странно в държанието на хората, в реакциите им, в начина по- който действаха и мотивите им. И щом всичко това се случваше несъзнателно, значи по някакъв начин им е било втълпявано през годините. Училище, семейство, професия, медия, йерархия. Това бяха елементите на разрушаването на здравия разум. Това бяха малките семенца, посявани в умовете на всяко човешко същество, които раждаха изкривени, гротескни плодове.

    В мазето, в един малък, обкован с желязо сандък имаше военни принадлежности отмъкнати от дядо ми след Виетнамската война. Той бил пенсиониран, след като бил ранен от попаднал в окопите снаряд. Винаги е имал страст към оръжията и битките, затова няколко дни преди да го изпратят обратно в САЩ, се измъкнал от болничната палатка, промъкнал се в склада за боеприпаси и си взел малко сувенири. В лагера било пълен хаос, затова никой не забелязал. Той просто навил всичко в ленен плат и го скрил на дъното на мешката си.

   Комплектът включваше, един полуавтоматичен „Валтер”, три гранати и няколко пръчки динамит.

8

   Събудих се от отварянето на вратата. Ако преди съм изпитвал чувство на нереалност, това бе кулминацията. Пред мен стоеше Сюзън.Беше боса. Русите и коси бяха разпуснати, а бялата и нощница се опъваше по тялото и. Нямаше съмнение- тя беше момичето от съня ми.

-Имам чувството, че те познавам, Саймън- прошепна тя, като бавно се приближаваше до леглото ми. Лунната светлина придаваше на лицето и призрачен вид.-  Може би и ти ме познаваш.Затова ме качи. Срещали сме се някъде и преди.

Бях шокиран и останах безмълвен. Нямаше какво друго да направя освен да изчакам да видя, какво ще се случи. Тя се приближи съвсем, дръпна одеялото и скочи върху мен. Вдигна глава нагоре и тихо се засмя, сетне ме погледна в очите.

-Винаги съм чакала някой като теб. Мисля, че те обичам!

Наведе се и ме целуна. Обгърнах кръста и с ръце и я притиснах до себе си. Устните и бяха меки и топли, а езикът и се движеше в синхрон с моя. Сякаш го бяхме правили хиляди пъти преди това. Просто всичко беше, някак си, толкова правилно. Леко се надигнах, прекарах ръце по лицето и- кожата и бе пламнала. Надигнах се още малко, нежно я побутнах напред, тя се отпусна и се озовах върху нея. Хванах нощницата и под гърдите, дръпнах рязко и платът се скъса. Беше гола.

9

   Когато отворих очи видях, че нея я няма. Беше си тръгнала така внезапно, както се бе появила. Смъкнах се на долния етаж, където всички врати бяха отворени и огледах стаите една по една. Тайничко се надявах, че Сюзън е някъде там и ме чака. Но това бяха глупости и аз го знаех. Обикновено, ако момичето, с което си преспал, не лежи до теб на сутринта, значи най- вероятно си е заминало.

   Когато влезнах в хола, на малката масичка заварих закуска, приготвена от наличните във вилата продукти, както и чаша, още димящо кафе, с две тънки цигари. До чашата се мъдреше малко жълто листче. Вдигнах го, като вътрешно се укорих за леко потреперващата ми ръка. „Ще се видим отново.”, гласеше посланието. Не е ли забавно? В живота ти влиза някой, дава ти нещо, за което не си смеел дори да мечтаеш, а накрая те оставя с едно празно обещание. Мисля, че обещанията са като онези дребни мушички. Живеят ден- два, сетне умират. Смачках бележката и я хвърлих през стаята. Все ми беше на акъла, как ще тръгне да ме търси, при положение, че дори не ме познаваше.

   Седнах на кожения диван и се нахвърлих върху храната. Биваше си я тази Сюзън. Ако не бяха закуската и малката хартийка, сигурно щях да реша, че срещата ни е била просто сън. След като излапах всичко се заех с кафето и цигарите. Сигурно сте чували тези думи от стотици пушачи, но истината си е истина- в живота има малко неща, по- хубави от топло кафе с цигара.

   Реших, че ще ми се отрази добре да глътна малко чист въздух. Излязох на верандата, като се забавлявах със скърцащия звук, който издаваха старите дъски под тежестта ми, и се настаних на единия от столовете. Езерото беше спокойно. На хоризонта се виждаше малка рибарска лодка, а някъде в далечината се провикна гмуркач. Короните на дърветата плавно се поклащаха като корабни мачти от лекия вятър. В интерес на истината се чувствах прекрасно. Вече се бях абстрахирал от мислите за момичето, което твърдеше, че ме обича. Наоколо бе толкова красиво, че човек би трябвало да изпитва срам, ако не чувства добре.

   Тъкмо бях извадил запалка и се канех да си запаля още една цигара, когато в началото на алеята се появи широка кола без покрив. Спря пред верандата. От нея излезе приятно изглеждащ мъж, облечен в избледнели дънки, бяла тениска и късо кожено яке. Косата му грижливо бе сресана и всеки косъм си бе на мястото. Когато се приближи ми се ухили.

-Здравей, Саймън.

-Здравей- промърморих. Въобще не ми се занимаваше с този тип.

-Как си, приятелю?

-Не те познавам и не си ми приятел- срязах го аз. Нещо в излъчването му не ми хареса. Беше прекалено самонадеян.- Мога ли да разбера, откъде знаеш името ми?

-Обиждаш ме, Сайми.. – звучеше някак снизходително. С този тон направо си подритваше здравната книжка.

-Не съм ти никакъв Сайми- прекъснах го.

-О, извинявай! – каза с лека нотка на подигравателност.

-Мамка му! Престани да ми говориш по този начин!- Станах, бутнах шумно стола си назад и се надвесих над него. Мъжът не трепна.

-Спокойно, шефе. Не искам да се бием.

-Кажи ми кой си.- бях достатъчно раздразнен, че само при един грешен ход от негова страна да го цапардосам.- Как ме намери и какво искаш?

-Искам да участвам.

-Моля?! – сякаш ме бе зашлевил.

-Чу ме добре- отговори кротичко мъжът.- Ти не ме познаваш, но аз познавам теб. Работя във фирмата ти от две години. И те наблюдавах, Саймън. Докато ти гледаше другите, аз гледах теб. И в погледа ти разпознавах себе си. Знам какво изпитваш и искам да ти помогна.

Замислих се, дали да не го смачкам. Извисявах се десетина сантиметра над него и бях сигурно двайсет килограма по- тежък, така че нямаше да ми е трудно. Реших, обаче, да сваля картите. Ако ми създадеше неприятности, най- малкото можех да го уволня.

-Добре, не смятам да увъртам. С какво,обаче, един градски тарикат, като теб, да може да ми помогне?

-А-а-а! Значи наистина кроиш нещо? – беше развеселен и превъзбудено пристъпваше от крак на крак- До последно си мислех, че се заблуждавам, но реших да рискувам… положението не търпи отлагане.

-Хайде стига. Не съм те питал за историята на живота ти. С какво можеш да ми бъдеш полезен?

-Ами с всичко- едва криеше ентусиазма си- Имам идеи, имам пари, хората ме познават… а имам и един таен гараж с една много специална кола- в очите му грейнаха пламъчета- Но зависи, какво си намислил, Саймън.

-За сега нищо конкретно. Какво ще кажеш, понеделник като дойдеш на работа да ти отделя малко време? Да обменим мисли и опит, нали знаеш? – леко се усмихнах. Не знаех, защо му се доверявам, но интуицията рядко ме подвеждаше.- Пък и не е сигурно, че не говорим за съвсем различни неща.

-Така е, така е…- процеди замислено мъжът.- Добре, Саймън- ще се срещнем.

Тогава се обърна и тръгна към колата си.

-Хей!- провикнах се- не ми каза името си.

-Майкъл Кан- отвърна. Сетне опря ръката си на вратата на кабриото и с един подскок се озова на шофьорското място, даде на скорост, обърна и изчезна.

„Какво се случва, по дяволите?” Нещо се заформяше, още не бях напълно сигурен какво точно, но вече имах бегла представа. Знаех само, че през последните няколко дни се бяха случили много неща, а аз не бях човек, който вярва в съвпаденията.

10

  Няколко часа се разхождах, после тичах, поплувах в езерото и в късния следобед ми хрумна прекрасна идея. Отворих една нова кутия цигари, взех почти пълната бутилка вино от снощи и налях течността в една висока чаша. Беше като приказка- седиш си на верандата, гледаш как залязващото слънце нежно гали водата, пушиш си и малко по малко се напиваш. Разбира, се тази приказка не беше много подходяща за подрастващи, но все пак бе добра. След известно време отворих още една бутилка. И защо не? Заслужавах малко удоволствие.

   Бях преполовил втората бутилка, когато усетих, че съм се прецакал. Когато зверски се нафиркаш често се случва. Затворих се в главата си и дълго не излязох оттам. Срещнах се лице в лице с нещата по крайно неприятен начин. Вече се бе стъмнило, но в мислите ми, мракът бе по- наситен. Да, сър! Това шибано мислене винаги създаваше проблеми, а най- лошото бе, че самото то никога не ги разрешаваше.

   Когато започнах да стигам до дъното на подсъзнанието си, приятната ми приказка бавно, но сигурно се трансформираше в кошмар.Почувствах се нестабилен, сякаш се намирах на някаква тънка граница. Ужасът си проправи път до съзнанието ми, когато осъзнах, че нямам какво да губя. Да, да знам какво бихте ми казали: „Саймън, ти си женен мъж, имаш шестмесечен син и фирма, която трябва да опазиш!”. И точно там беше проблемът- не ми пукаше. Това ме наведе на мисълта, че може би, в крайна сметка аз съм лудият? Или напротив? А може би всички сме луди, но някои по-малко от други? Луд, по- луд. Ха-ха, да се пръснеш от кеф! Лудата лудост- Ха-ха! „На границата си, момчето ми, внимавай”. Хрумна ми налудничава песничка:

                „Под листата на стария кестен,

                  аз предадох теб, ти предаде мен.

                  Под листата на стария кестен,

                  побъркан беше ти, побъркан бях и аз”

„Мамка му-у! Преебах се здраво!”. Струваше ми се, че трябва да взема малкия сандък и...” Стига, Саймън овладей се!”. А дали бях достатъчно луд, за да осъществя намеренията си? „Стига-а! Отвлечи си вниманието, концентрирай се върх...”

-Върху нищо няма да се концентрирам, мамка му! – Господи, а сега крещях сам на себе си.

-Добре, стига толкова!- Ето пак!

                 „Под листата на стария кестен,

                  аз предадох теб, ти предаде мен.

                  Под листата на стария кестен,

                  Побъркан беше ти, побъркан бях и аз”

Шибаната мелодия не ме напускаше. Ослушах се. Дърветата сякаш стенеха под ужаса на разнебитените ми нерви. „Да, да, да-а! Ха-ха-ха… „ДА”! Каква прекрасна думичка!”

Да. Щях да взема малкото, сладко сандъче, оставено от милият ми добър дядо и щях да се позабавлявам. Да, да, да. Щях да се видя и с онова копеле, което днес дойде при мен и може би той също щеше да се включи в забавлението. Да!

-Да, да! А-ха-ха, не знаех, че си такава шегаджийка, Да!

„А дали изобщо бе идвал някой,Саймън?”

-Да, да, да! Несъмнено, приятелю!

Мамка му,трябваше да спра да си говоря сам. Ох, не се чувствах добре…  „Може би ми трябва малка почивка. Да-а-а-а, да!”

11

   По всичко личеше, че кратко след това съм изпаднал в безсъзнание. На сутринта се намерих легнал на верандата, бях подпрял главата си с ръка и по пръстите си усещах лепкави лиги. От страни сигурно съм изглеждал абсурдно, но сега това нямаше значение. По важното бе- че отново се чувствах напълно нормален. „Всичко е било от пиячката”, казах си. И да, за пръскащата болка в главата ми пак тя бе виновницата. На най- горното стъпало бе кацнало врабче. Подскачаше наляво- надясно и  наблюдавайки го се ухилих. Животните винаги ме развеселяваха. Бяха толкова елементарни, а в същото време  съсредоточени, интересни и… нормални. С мъка се надигнах, като се стараех да не повърна. Завлякох се в кухнята и си приготвих силно кафе.

   Още, обаче, бях на мнение, че ще взема сандъчето. Просто сега не възприемах нещата като забавление, а по- скоро като мисия. Вярвах, че системата, изградена от обществото беше сбъркана. Бе като фабрика, която бълваше малки, безмозъчни роботи, които действаха по запаметена програма. Винаги едно и също, отново и отново, напълно несъзнателно. Не беше вярно, че не ми пука, за това, което мога да загубя. Не бях някой психопат- пукаше ми, но имаше и нещо друго. Бях готов да жертвам и себе си и него. Да се жертвам в името на едно послание. Разбира се, щях да оставя Сара и Стиви извън цялата каша- не исках нищо лошо да им се случи, но ако целите ми изискваха това да ги оставя, щях да го направя. Това е- кратко и ясно. Когато човек има кауза, трябва да направи някои жертви.

   Оправих си багажа,взех сандъка с боеприпасите, качих го в багажника на Ягуара и тръгнах да се прибирам. Денят беше Неделя, а още утре щях да задвижа плана си и много скоро щях да изпращам послание след послание.

II Част

1

   Един месец по- късно, водещите вестници в страната (два, от които мои) бяха избълвали няколко сензационни заглавия. Планът ни бе сработил идеално и сега смело крачехме към кулминацията.

   Беше единайсет часа преди обяд. На вратата се почука и в офиса ми влезе Синтия.

-Господин Райт- започна тя, като не ме поглеждаше в очите. Мисля, че от известно време се страхуваше от мен. Когато човек започне да върши някои неща, излъчването му се променя и тя явно го усещаше - В чакалнята седи един мъж, който твърди, че е от главното полицейско управление. Искал да говори с вас.

-Пусни го да влезе, Синтия- предразполагащо се усмихнах аз, но напразно.

-Веднага- каза тя и припряно се изнесе.

   Мъжът, който влезе, бе същинска акула. Бе среден на ръст, но необикновено широкоплещест. Носеше сив костюм, черни лъснати обувки, а разгърдената му риза не бе пристегната от вратовръзка. Бе късо подстриган, с леко набола брада, очевидно крив нос, над който две изпитателни очи, съсредоточено се взираха в моите.

-Добър ден, г-н Райт. – каза той дружелюбно- Аз съм инспектор Брайън Левис от главното полицейско управление. Бих искал да ви задам няколко въпроса.

-Разбира се, г-н Левис. Седнете, настанете се удобно.- бях спокоен. Този тип нямаше нищо срещу мен.- Каква ще бъде темата на разговора ни?

-Нима не се досещате?- повдигна вежди полицаят- Става въпрос за изчезването на един от служителите ви. Майкъл Кан.

-С какво мога да ви бъда полезен?- отговорих, игнорирайки въпроса му. С този мъж шега не биваше, наистина. По очите ми разбирах, че умът му е остър като бръснач. „Ех, да бях имал един като теб в малката си група”, помислих си.

-От кога познавате въпросният Майкъл Кан?

-От около две години- излъгах- Тогава го назначих в един от ниските клонове на фирмата си.

-Кога го видяхте последно?- запита Левис. Тук трябваше да бъда много внимателен. Реално го бях виждал много скоро, а всъщност знаех и къде точно се намира. След превъзпитаването на онова семейство му бях наредил да се покрие за малко.

-Преди месец. Разговаряхме в офиса ми.

-Мога ли да знам, какво сте обсъждали?

Направих кратка пауза. Мамка му! Това бе невинна грешка, но със събеседник като Левис можеше да ми струва скъпо.

-Искаше повишение- изтърсих.

-Сигурен ли сте, Райт? – очите му блеснаха. Да, преценката ми за него се оказа правилна. Същинска акула.

-Намеквате ли нещо? Дойде тук, заобяснява ми, колко усърдно работел, колко идеи имал, колко се нуждаел от повече пари. Такива работи. – Усетих, че говоря твърде бързо, но не можах да се овладея.

-Сякаш се напрегнахте- забеляза- А дали не пропускате да ми споменете за някоя ваша по- нататъшна среща?

Ужас. Дали знаеше нещо или просто блъфираше? Опитах се да преценя изражението му, но мъжът остана непроницаем като бетон. Реших да рискувам. Постарах се да звуча непринудено.

-Нищо не пропускам, г-н Левис. Не ми ли вярвате?

-Да кажем, че ви вярвам. Между другото, знаете ли, че вашият служител е заподозрян в отвличане и изтезаване на мъж и жена, заедно с десетгодишната им дъщеря? Упоил ги докато спят и ги закарал в някакъв склад.- Разбира се, че знаех, нали идеята бе моя. Аз, обаче явно не бях под подозрение, защото в такъв случай срещата ми с инспектора щеше да протече при съвсем различни условия.

-Не, нямах представа. Но вие звучите така, сякаш сте сигурни във вината му.

Той игнорира забележката ми и продължи:

-Можете ли да се сетите за нещо допълнително около г-н Кан?

2

   Когато Майкъл влезе в офиса ми, този път бе много по- представително облечен, а косата му бе все така изрядна.

-Здравей, Саймън.

Отвърнах на поздрава му и се ръкувахме. Без да иска разрешение се настани на мекия стол от другата страна на бюрото от черешово дърво.

-Кажи ми сега, какво те накара да ме потърсиш.

-Мислех си, че съм ти обяснил- ухили се той. Не използваше никакви официалности, никакви преструвки. Това ми харесваше- Не харесвам обществото, в което живея и искам да направя нещо по въпроса. Познавам хората, те ме харесват, но никога на са ме разбирали. Аз пък ги разбирам и не ги харесвам. Но нямам никакъв план, ако това питаш, Саймън. Разчитам на теб.

И той пак се усмихна. Усмивката му бе някак много миловидна. Можех да си представя как се чувстват жените около него. Светла коса, светла кожа, тъмни очи и открито лице с приятни черти. В гимназията положително не са му давали мира.

-Харесваш ми, Майк. Слушай сега. Имам пистолет, имам малко експлозиви, а мога и да се снабдя с карабина. Имам и два вестника с огромен тираж, така че мога да раздухам цялата работа…

-А, забравих да ти кажа за колата- прекъсна ме мъжът- В една гориста местност извън града има малък гараж. В него си почива едно черно бронирано „Камаро”. Вложил съм адски много пари в него. Тунинговано е максимално, а двигателят е убиец. Идеалната кола за бързо измъкване от напечена ситуация.- очите му грееха.

-Още нещо?

-Всъщност да- сключи вежди и ме прониза с поглед. Бе концентриран.- В багажника има няколко коктейла „Молотов”, един револвер… и една жилетка опасана с експлозиви, с прикачен към нея детонатор с копче. И моля те, не ме питай откъде съм я взел и за какво ми е.

-Не ме интересува, спокойно. До тук добре. Всичко, освен може би жилетката, може да влезе в употреба.

-Какъв е плана, Саймън?

Не отговорих веднага. От едно чекмедже извадих половин бутилка уиски, сипах му в чаша, а аз отпих направо от гърлото. Запалих си цигара, вдишах дима с наслада и го изкарах на кръгчета.

-Първо ще ударим училище- казах простичко. Той се опули.

-Май не те чух правилно?

-Напротив.

-Саймън, приятелю, ти си бил по- откачен, отколкото си мислех.

-Нали искаше да чуеш плана ми?- запитах.- Е, това е началото. За сега не ти трябва да знаеш повече.

-Но това е училище, за Бога!- беше се ядосал. Мислеше си, че отивам твърде далеч.

-Я се стегни!- креснах му аз.- Да не мислиш, че се каня да вдигна четиристотин дечица във въздуха? Това противоречи на цялата идея.

-Добре. Продължавай- каза Майк с видимо облекчение.

-След седмица започва пролетната ваканция. В първия почивен ден, сградата ще бъде изпразнена от всички ученици, но част от учителите и ръководството ще бъдат там. Страхувам се, че за тях няма какво да се направи.

Майкъл поседя, замислено известно време, после вдигна погледа си към мен.

-В това има повече смисъл. Дори ми харесва. – В гласът му се прокрадна нотка на въодушевление.- Разбирам мотивите ти, но не схващам какво точно ще постигнем с това?

-Ще изпратим послание. Това е всичко.

-Но как ще стигне до хората? Ще решат, че това е просто поредния атентат от страна на някой психопат.

-Остави аз да се тревожа за това- отвърнах. От този момент стана ясно, че аз командвам. Той не знаеше почти нищо, но бе готов да ме последва.- С мен ли си?

-С теб съм.

-Добре. – бях доволен, въпреки първоначалното ми впечатление явно бе сериозен.- От сега нататък никакви срещи тук, никакви разговори- нищо. Ще ти дам един специален телефон, който винаги ще носиш и винаги ще вдигаш. Това е засега.

3

   Инспектор Брайън Левис продължаваше да ме изучава с поглед и чакаше отговора ми.

-Съжалявам, но не ми хрумва нищо. Ако нещо изникне ще ви се обадя. – Тънък намек, който, надявах се, той щеше да разбере и да ме освободи от присъствието си.

-Ами- тръгна да се надига, но не ме изпускаше от поглед. Дебнеше ме, чакаше реакция.- Благодаря ви, г-н Райт, струва ми се, че това е всичко. Засега.

Засега!- Боже Господи, тия тъпи ченгета.

-Засега и завинаги- намигнах му аз. Очевидно не знаеше нищо. Респектът ми към него рязко спадна.

-Може би. Довиждане, г-н Райт- каза инспекторът, хвърли ми една усмивка и напусна.

     Беше станало дванайсет часа и реших да се отбия в един близък ресторант за обяд. Щях да имам нужда от енергия. Следобед щях да се срещна лично с Джонатан Дейвис. Удържах да не му продам фирмата до този момент, но днес щях да приема. Фирмата и вестниците, които тя притежаваше бяха изиграли своята роля и вече не ми бяха потребни. Издадохме няколко сензационни статии, отразяващи „атентатите”, които бях организирал, по желания от мен начин. И това бе всичко. Онова копеле Дейвис, обаче, не го знаеше и хубавичко щях да се позабавлявам с него.

4

   Ресторантът, в който седнах бе приятно затъмнен. Дървени маси, червени удобни столове и хубава музика. По това време на деня бе почти празен.

   Келнерът застана до мен. Бе висок и  спретнат, но фалшивата усмивка, която си бе лепнал ме подразни. Хората масово се преструват. Истината винаги остава заключена някъде далеч

-Какво ще обичате- попита. Личеше си, че фразата му е омръзнала до болка.

Без да се замислям си поръчах скариди с макарони и доматен сос плюс чаша хубаво червено вино. Това ме подсети за Сюзън.

   Тя ми звънна два дни, след като с Майк се видяхме и уговорихме нещата. Беше късно вечерта, а аз кротичко си се наливах в кухнята. Много бях започнал да пия, мамка му. За мен алкохолът бе нещо като бягство, даваше ми нужният покой. Това, което мислех да извърша не бе лесно поносимо. С мъка се замъкнах до телефона и вдигнах слушалката.

-Ало- казах провлачено.

-Здравей, Саймън- познах гласа и веднага и в този момент почти изтрезнях.

-Не те очаквах.

-Нима не прочете бележката ми?

-Прочетох я, но не повярвах. Тръгна си твърде внезапно.- прозвучах леко злобно.

-Не ме съди, Саймън- каза тя спокойно. Чувствах усмивката в гласа и. – Не бе възможно да остана. Имам си причини.

-Разбира се- казах подигравателно. Бях се разпалил.- Да не си луда, че да останеш с мъжа, на когото подари най- добрата вечер в живота и заяви, че обичаш? Глупости. Просто така ти е било по- лесно.

-О, Саймън!- бе развеселена- Ще престанеш ли да драматизираш?

-Ужасна си! – така си беше! Това момиче  правеше, каквото си поиска.- За теб всичко това е игра нали?

-Не ти отива да си слаб, Саймън. Престани.

Ох, ох, ох- много ме тровеше. Но ми харесваше.

-Добре, какво искаш?

-Искам да те видя.

-О нима? – възкликнах престорено въодушевено аз.

-Да. Кога и къде ти е удобно? – Очевидно и през ум не и минаваше, че може да откажа и бе права. Държеше ме здраво в капан от емоции.

-Петък вечер. Предполагам, че щом знаеш телефонния ми номер, значи знаеш и къде живея. Прав ли съм?

-Напълно.

-Ами, добре тогава. Петък вечер у дома. – казах и затворих.

    Стига толкова спомени, обяда приключи, трябваше да се връщам в офиса си и да си поиграя с Дейвис.

5

   Джонатан Дейвис  бе дълъг съсухрен старец. Много богат и влиятелен, но с единия крак в гроба. Влезе без придружител и се настани на стола пред мен. Напълно бяла коса, сини очи, правилен нос, кръгли очила. Излъчваше сила. Бе кажи- речи пътник, но магнетизмът му бе неоспорим. Приличаше на суров човек, който пипа твърдо и нямаше как да е другояче. Пари като неговите не се правеха от хора със слаб характер.

-Изглеждаш добре, Джони – направих му комплимент аз, а той ме стрелна с поглед.

-Предпочитам да говорим на Вие и ако…

-Искаш ли нещо за пиене?- Направих се на ударен.

-Не, благодаря. Но не ме прекъсвай докато…

-Какво? Дай малко по- високо, Джони, не те разбирам.- Дъртакът беше шокиран. Бе от хората, които очакват навсякъде да ги посрещат с цветя и лаврови венци. Успя да се свести и процеди през зъби:

-Нямам време за губене, нищожество. Не съм човек, който можеш да пързаляш.

-Така ли ? – Не мислех така. Вече твърде много не ми пукаше.

-Да, така. Хайде сега по същество- аз ти предлагам цена, ти вадиш малък формуляр и подписваш.

Точно така щеше да стане, но не бях приключил с него.

-Едно не разбирам, Джони. За какво са ти глупавите ми вестници? Та ти едва се държиш изправен.

-Не се тревожи за мен, Райт, знам какво правя. И не смей да ми говориш по този начин. Тъпча буболечки като теб откакто се помня.

-Ти си просто още един умиращ крал, Джони.- думата „Джони” определено го дразнеше.- На два метра метра под земята всички сме равни.

-Благодаря за мъдрите думи, учителю! – изсмя се той.- Хайде сега да престанем с този цирк и..

-Млъкни и ме остави да довърша, дъртако!- Очите му едва не изскочиха. Трябва да призная, че това ми достави голямо удоволствие.- Кажи ми, Джони защо ти е било цял живот да ги трупаш тия пари? За да си стоиш затворен в скапания си дворец и от време на време да излизаш, за да погълнеш някоя малка рибка? Да ходиш, понякога, в скъпарски ресторанти и да вадиш тлъсти пачки? С всичките си милиони чувстваш ли се сега съвършено човешко същество? Повдига ми се от хора като теб. Какво си направил с всичките си милиони? С какво си помогнал на заобикалящите те хора? Цял живот трупаш за себе си още, а за другите- огризки. Ти си шибан егоист, от тебе полза няма. А вместо да си благодарен на обществото, което те храни, ти се разхождаш насам-натам и се оглеждаш с презрение. Всички сме низши, нали?

Млъкнах. Извадих глупавия формуляр, подписах се, подадох му го и  го заплюх в лицето.

-Само това заслужаваш, Джони. Хайде да те няма.

Целия се разтрепери, лицето му се напълни с кръв и сякаш щеше да експлодира. Извади от джоба на сакото си носна кърпа и си избърса лицето. Взе документа, като на излизане бълваше заплахи. Трябва да призная, че бих се постреснал, ако възнамерявах да живея още дълго. С помощта на Майкъл бяхме ударили училището, бяхме се позанимавали с едно семейство,бях се погаврил с йерархията, бях се отказал от работата си, а грандиозният финал тепърва предстоеше.

6

   Три седмици преди да продам фирмата, в Петък вечер, си седях сам у дома и чаках появяването на Сюзън.

   Когато се прибрах от езерото „Кристъл” бе започнало да се здрачава. Стивън кротко спеше в малкото си легълце, а Сара ме чакаше в хола. Когато се появих, тя се изправи и ме прегърна.

-Липсваше ми, Саймън.

-И ти на мен, мила- Това бе много грозна лъжа, всъщност за тези три дни дори не се бях сетил за нея.

-Успя ли да си починеш?- запита ме тя.

-Като нов съм.- отвърнах с усмивка.- Ти как си? Стиви не ти е създавал много грижи, нали?

-Добре съм. Не, държеше се прекрасно. Вчера сутринта имаше колики, но днес всичко е наред.

Останахме да си говорим до късно през нощта. Днес тя бе необикновено красива. Косата и свободно падаше по раменете, очите и грееха, бе облечена в тесни дънки и прилепнал по тялото потник с тънки презрамки. Очевидно се радваше да ме види. Аз също изглеждах щастлив, но това бе просто поза. Сърцето ми се късаше от това, което трябваше да направя.

-Миличка, трябва да те помоля за нещо.- започнах бавно

-Да не би да ти е лошо, Саймън? Изведнъж пребледня. –Много усещаше нещата, признавам.

-Не ми е лошо, но не съм и добре. Искам двамата със Стиви да заминете при сестра ти за няколко седмици.

Щастливото и изражение моментално се трансформира в тъга. Много тъпо копеле съм, но нямаше как. Не можех да допусна те да са наоколо, когато започнат фойерверките.

-Защо ми го причиняваш?- очите и се насълзиха.

-Нямам избор. Не ме разбирай погрешно- обичам те и винаги ще е така. Скоро, обаче, ще започнат да настъпват промени и не искам да си свидетел, на това, което ще се случи.

-Ако ме гониш, кажи направо?

-Господи, как ти хрумна това? Никога не бих направил нещо подобно!- и за да потвърдя думите си, се наведох към нея и я целунах- Искам да ми се довериш, правя го за ваше добро.

Тя не каза нищо. Гледаше ме в очите и мълчеше, затова продължих, като се стараех да звуча ведро:

-Няма да усетиш, кога ще мине това време. Ще си вземеш кратка почивка, и когато дойда да ви прибера, всичко ще е по старому. – Поредната скапана лъжа.

   На следващия ден, тя замина заедно със Стиви, без да ми задава въпроси. При раздялата я прегърнах силно, целунах я и и казах, че я обичам. И това бе самата истина, в този момент я обичах повече от когато и да било. Насладих се максимално на тази целувка, тъй като бе последната ни.

   И ето ме сега- сам, пушещ, пиещ и замислен. На вратата се позвъня и станах да отворя.

7

-Мислех, че имаш семейство? – попита ме тя, след като се настанихме в хола. Бях се излегнал на дивана, а тя седеше сгушена в ръцете ми. Усещах аромата на косата и. Лекия парфюм, с който бе напръскала врата си. Топлината на тялото и. Обичах я, наистина.

-Имам. Изпратих ги на малка почивка, докато нещата се стабилизират.

-Не ти вярвам. Според мен вече си ги отписал. – звучеше така, сякаш имаше пълното основание да мисли така.

-Може и така да е. Направих го заради теб.- Лъжите се сипеха една след друга, а тази бе най- плоската от всички. Нямаше как да мине пред Сюзън, но се изстреля от устата ми автоматично. Явно бях започнал да привиквам към лъжите.

-Или ме лъжеш, или се самозалъгваш. Може да и да имам отчасти пръст в решението ти, но основната причина е друга.

-И ти я знаеш, нали?

-Защо мислиш така?- звучеше озадачена, но според мен се преструваше.

-Защото „съвпаденията” станаха твърде много, Сюзън. Сънувам момиче, на следващия ден го срещам. Обичам го, обича ме и то. Тръгва си. На следващия ден, някакъв градски красавец ме намира в средата на нищото, и иска да участва в нещо, което до този момент не е ясно и на мен самия. Във вилата намирам оръжия, мъжът също е добре запасен. В рамките на само няколко дни, един медиен магнат ме спуква от натиск, да му продам вестниците си, сетне цяла седмица- нищо. След това изграждам плана си, а съпругата ми най- услужливо ми се маха от пътя, без да задава въпроси, на които не мога да и отговоря.- бях много разпален, думите се лееха от устата ми- И така всичко от самосебе си се нарежда, така че планът ми да започне да действа. А най- накрая момичето, което ме обича се връща. Каква е твоята роля, миличка?

Тя се поразмърда, извърна глава и ме целуна. Не отговори веднага. Гледаше ме в очите, а образът ми се отразяваше в зениците и. Една черна бездна, която накрая щеше да ме погълне.

-Ти си човек с мисия. Моята роля е да се уверя, че ще я изпълниш докрай.

-Само това?- почувствах се засегнат.

-Не ставай глупав. Казах ти че те обичам и наистина е така.

-Тогава, какво се случва?

-Не знам, Саймън, аз съм просто една пионка. Също като теб. Наречи го съдба ако искаш.

   Не ми се говореше повече. Цялата ситуация бе дяволски странна, но не ми се и мислеше. Станах, вдигнах я на ръце и я занесох до спалнята. Разсъблякохме се взаимно и ето- тя стоеше гола пред мен. Перфектната жена. Богинята. Каза ми, че ме иска. За пореден път, наяве и насън ми каза, че ме обича. Не знаех дали е така, но в този момент и повярвах с цялото си сърце. Остави ме да правя с нея, каквото поискам. Ухаеше така, както, сигурно, ухаят ангелите. Тя бе моята мечта, и моят кошмар. Ин и Ян, Ад и Рай. Изпивах я с устни. Хапеше и дращеше, стенеше и се смееше.

-Съдба. – отроних замислено. Лежахме един до друг и дишахме тежко. Пълната луна осветяваше стаята, не чувах нито звук. Тя бе толкова красива. Бях делил това легло със Сара толкова много време, но сега бе много- по правилно. Като завръщане у дома. Ако някога съм искал нещо от живота, значи вече го имах. Мисля, че винаги съм искал само нея.- С какво може да ми попречи съдбата, да се откажа от всичко и да остана с теб?

-Няма да го направиш. Аз съм просто едно непознато момиче. Дори не знаеш, дали Сюзън е истинското ми име. Не познаваш лошите ми страни, та ти дори не познаваш и добрите. Всичките ми навици и особености…

-Нищо от това няма значение!- чувствах се безсилен.- Ти си моята мисия, Сюзън. Искам само теб.

По дяволите! Гласът ми трепереше. Една сълза се търкулна по бузата ми. Това става, когато непобедимата сила се сблъска с непреодолима преграда. Разруха, разпадане, безнадеждност. Дим и огледала.

-Ти трябва да умреш, Саймън.

-Знам. Не ми пука. Моля те, само да останеш с мен до края.

Прозвуча като последното желание на осъдения на смърт. Една последна молба, преди да падне мракът. Колелото се бе завъртяло и сега се намирах в най- долната му точка. Не изпитвах страх, не се самосъжалявах. В крайна сметка това, което трябваше, щеше да се случи. Животът винаги нарежда нещата по правилния начин. В това нямаше никаква трагедия. В един момент, човек просто трябва да се пусне по течението и да види, докъде ще го отведе.

-Обещавам.- прошепна.

Сплете пръсти в моите и се сгушихме един в друг. Когато се събудих на сутринта, тя все още бе в прегръдките ми.

Епилог

   Сега вървя по зелена настилка. Хората пищят. Завесата се вдига за кратко, а скоро ще падне отново. По пода има тънка бяла линия- линията между живота и смъртта. Вървя бавно. Тялото ми е опасано с жилетка, натъпкана с експлозиви. Към нея има прикрепен детонатор с копче, а най забавното е, че вече съм натиснал копчето. Едно леко трепване на палеца ми и всичко щеше да хвръкне във въздуха. Още с влизането си, съм предупредил, че ако по каквато и да била причина, махна пръста си от копчето отлитаме към небитието. В другата си ръка държа револвер. Майкъл върви зад мен с карабина в ръцете си и сто куршума в пълнителя. Хубаво момче излезе този Майк. Камерите проследяват всяка наша крачка. Всичко се излъчва на живо. Оставям всички да напуснат студиото освен операторите- не смятам да наранявам невинни хора. Продължавам да вървя, а път назад няма. Настанявам се на мястото на водещия, а светлините блестят в лицето ми.

-Добър вечер, уважаеми зрители. Спите ли? Всъщност въпросът ми е излишен- вие винаги спите. Независимо дали работите, тичате, шофирате, говорите, правите секс, крещите, молите се, смеете се или плачете. Целият ви живот е един сън в очакване на смъртта. Е, време е за една студена чаша в лицето. Вярно, кофти начин да те събудят, но понякога друг вариант няма.

   Някои от вас сигурно знаят кой съм. Името ми е Саймън Райт, приятно ми е да се запознаем. Може да не ви харесва да ме виждате, но обещавам, че познанството ни ще е кратко. Четете ли вестници? Тези, които ще отговорят положително, знаят че в последните седмици се случиха някои неща. Едно училище бе взривено, а едно семейство бе отвлечено и оставено с трайни травми. Аз направих всичко това. Ще ви разкажа защо.

   Осъзнах, че над хората властва лудостта. Начинът, по който реагират, начинът, по който се чувстват, начинът, по който живеят. Просто всичко е толкова несъзнателно, а когато човек не съзнава какво върши, той е побъркан. Всичко, което направих и ще направя е опит да противодействам на тази лудост. Всичко си има смисъл. Отправянето на едно послание. Вярвам, че светлината прониква дори в най- тъмния мрак

   Лудостта на всеки индивид започва кратко след раждането. Преди това всичко е наред. Ражда се едно неопетнено човешко същество. Скимти, плаче и спи, и това е прекрасно. После в още крехката му същност започва една груба намеса, несъзнателна, но разрушителна. Появяват се мама и тати. Мама и тати имат определени изисквания и идеали, родени от същата тази лудост. Мама и тати не губят и капчица време, при първата възможност вкарват детето си в машината, отнемат божественото и го наблъскват в един калъп. Натрапват на възприемчивата психика на новороденото своите разбирания. Всяват страх, дават заповеди. Налагат наказания, изискват пълно подчинение. Неволно тъпчат главата му със стереотипи и погрешни тълкования, а всичко това трябва да бъде възприето като непоклатима истина. Резултатът? Появяват се първите чаркове от трансформацията на човекът в робот.

   Но, моля ви, не ме разбирайте погрешно, те не го правят нарочно.  Аз обичам своите родители, без тях не бих оцелял и ден. Редом с всичко това са ми дали необходимото за да живея и за това съм им безкрайно благодарен. Дали са ми любов и подкрепа, а това е безценно. Родителите са нещо свещено и вярвам в това с цялата си душа.

   Какво идва след това, драги зрители… впрочем спите ли? Отговорът е ясен- идва училището. Втория отдел на фабриката на лудостта. Трансформацията вече е започнала, но надежда все още има. Този втори отдел цели да изкорени и последното стръкче надежда. „Надежда тука всяка оставете!” Ха-ха! Детето отива на първия учебен ден и системата го грабва от вратата. Нареждат го в една стая заедно с другите индивиди, подлежащи на по- нататъшна обработка. Като в малък склад са, а през вратата влиза, контролиращият реда, надзирателят, човекът, който трябва да се увери, че пълната метаморфоза ще протече по установения ред. Най- често това е миловидната учителка (или учител), която е готова да направи всичко за „ваше добро”. Добро е един крехък човек да бъде поставен под напрежение. Добро е да бъде научен да се подчинява, да приема всичко на готово, без дори да го поставя под съмнение. Добро е да изпитва постоянен страх от провал. Добро е да мисли, че всичко е фатално, да трепери, да се страхува. Добро е да се научи да се сравнява и да дебне удобен момент да изпъкне. Добро е и да мълчи и мнението му да не се зачита. Добро е да свиква още от малък, че си има определено място и ако се опита да го надскочи, ще бъде незабавно свален на земята, затова всеки опит за бунт е безсмислен. Добро е и допълнителното налагане на стереотипи,норми, „морал”, и илюзия за добро и лошо, свеждащи свободата до минимум. Прекрасно е, нали?

   Вече усещате накъде бия, нали? Тук вече изхождам и от личния си опит, но това, което ще кажа е общовалидно. Вече си имаме един пълноправен робот, произведен във фабриката на лудостта. И ,разбира се, роботът се препраща към следващото ниво. Работата дами и господа! Чудесните ни професии, без които не можем! Там този… „човек” се запознава по- обстойно с йерархията. Той е низшият и трябва да се съобразява. Поставят му се задачи, които трябва да изпълнява. Трябва да е изряден и отново всичко е толкова фатално. Нещо като свобода вече не присъства. Свободата е просто илюзия- като мираж в пустиня. Мислиш си, че имаш избор, но всъщност си още в склада, а манипулацията продължава. Ха-ха, нека чуя вашето несъгласие,  драги зрители… между другото, спите ли? Работещият човек бива тъпкан през цялото време, той е незначителен, просто една зъбчатка в цялата машина. Налага му се да навежда глава и да търпи. И това се възприема като напълно нормално. Работникът дори е благодарен! Можете ли да си представите? Изкарва пари, кара кола и има къща… от какво повече може да се нуждае един човек?

   А след години, когато дългът му към обществото е изпълнен, бива захвърлен, като непотребен боклук. Подхвърлят му се остатъци и не го търсят за нищо. Роботът осъзнава някои неща и бавно се възвръща към човешката си същност, но вече е твърде късно. Идва смъртта. А смъртта е избавление, тя е краят на цялата тази лудост, единственият подарък, който получава. Прах при прахта, пепел при пепелта. Adios amigos, беше ми приятно.

   Да не би да заспахте? Все тая! Тази част от малката ми изповед така или иначе най- вероятно няма да достигне до вас, но въпреки това ще я избълвам. Няма да отнемам още много от скъпоценното ви време, обещавам.

   Смисълът на всичко това е, че силата е във вас. Във всеки един от вас. Скъсайте оковите, разперете криле и полетете. Замислете се. Щастливи ли сте? Посрещате ли всеки нов ден с радост? Наслаждавате ли се на живота? Обичате ли истински? Будни ли сте? Взрете се в себе си, стигнете до най- затънтеното кътче на душата си, хубавичко потърсете, и ако отговорът е отрицателен направете нещо по въпроса. Силата е във вас, вие сте ключът.

   Разбира се, ще се налага да правите жертви. Аз самият жертвах много- всичкия си труд, изоставих семейството си, нараних невинни хора, но това бе единственият начин. Съжалявам. Но не изпитвам страх, не изпитвайте и вие! Всеки един от вас, поотделно, трябва да бъде промяната, която иска да види в света. А последствия ще има, фабриката няма просто така да затвори врати и да ви остави да си идете. Ключът към всичко е да няма страх.

   Винаги съм вярвал, че всичко е заради любовта. Сара, Стивън, Сюзън, Майкъл, обичам ви! Обичам и всички вас, драги зрители! И сега и след смъртта. Любовта е безсмъртна.

                 Млъквам. Тишината е пълна. Така и трябва да бъде-

              в тишината се ражда магията. Тук няма никаква трагедия.

                                Отмествам пръста си от копчето.