Още при първата ни среща, преди няколко месеца, нещо силно ме беше учудило. Такава стройна, млада и хубава, усмихната и уважителна, а сякаш стои малко на ръба… Не си спомням точно защо беше влязла в книжарницата.

               Тази сутрин тъкмо изнасях рекламната табела навън, свеж и топъл се очертаваше пролетният ден, когато с усмивка ми поиска една цигара.

      - С удоволствие, но ми е единствена. Така ограничавам пушенето - отговорих ѝ аз.

       - Може да почерпя едно кафе.

            -   Благодаря за поканата, ще се поразходя малко и пак ще се върна – така ми отвърна тя.

   След половин час отново влезе в книжарницата, в ръката си държеше цигара. И ме помоли за обещаното кафе.

               И тогава започна да разказва за себе си. Половината неща така и не разбрах, скачаше от тема на тема. Имаше нещо силно в начина, по който намесваше Бог, но и някак плашещо за мен. Как мисли, че той не е доволен от праведността ѝ, от това как живее с приятеля си, който половин седмица е трезвен, а после пак толкова е в пиянски несвяст пропивайки парите, които са определени за месечния наем. Или как чува някакви странни бесове в себе си, когато отправя молитвата си пред иконите в близката църква. И колко много ѝ е било трудно, когато е работела като камериерка по дванадесет часа на ден за смешните четиристотин и осемдесет лева, както тя ги нарече. Сега чака една друга работа, на половин работен ден, но малко се съмнява, че ще може да се справи с нея. Но пък е така хубаво да си на държавна работа, с точно определени задължения и работно време. Все пак ще си подаде документите, само трябва да свали от интернет някакви формуляри и да ги попълни. Не, че има интернет, ама все на аванта ще се закачи някъде.

      Слушах я, дори не ѝ отговарях на редките въпроси, които ми задаваше. Защото беше ясно, на нея ѝ трябваше не събеседник, а слушател. Все пак не всеки така търпеливо можеше да понесе натоварването, която тя стоварва върху този отсреща, така Фани ми каза, когато ѝ правех компания  да изпуши цигарата, която преди половин час беше сигурна, че все някой ще я почерпи… Но когато започна да говори за това, че Той иска да ѝ каже, че трябва да си помисли дали да отиде в манастир и да стане послушница там, не се стърпях.

            - Най-важното нещо на света, това си ти самата. Така трябва да се чувстваш, ти си най-важната. Никой друг не може да ти се бърка във взимането на собствени решения.

   - Но ако не го послушам, няма ли да го обидя, Той ако ми обърне гръб- попита ме Фани.

   - Животът си е твой, ти си на върха, всичко останало е по-долу.

     Не знам точно дали ме разбра, какво исках да ѝ кажа.

     После ме попита нещо за мен, но си личеше, че мисълта ѝ е някъде другаде.

         След малко се разделихме. „ Обаждай се”, махнах ѝ с ръка, може би час беше стояла в книжарницата.

          Така си мина и този ден, в който освен пролетта, при мен дойде и една млада хубава жена, която аз нарекох Фани…

11.04.2018.                                                  Любомир Николов