Философия между лехите

ФИЛОСОФИЯ МЕЖДУ ЛЕХИТЕ

     Ангел изправи гръб, подпря се на мотиката сред лехата и се заслуша в нежната мелодия на цигулката. Тя идваше от отворения прозорец на съседската къща, спускаше се меко и сякаш докосваше всяко стръкче тревичкаи листенце. Нежността на музиката проникваше в чувствителната му душа.

     - Ангеле, ти какво се заплесна? - викна жена му. - Хайде размърдай се, че работата нас чака.

     - Спри малко да отдъхнем. Чуй каква музика звучи. Класика.

     - Я стига се превъзнася. Погледни тук колко трева си оставил непрекопанакрай стъблата. Работа ли сме дошли да вършим или да слушаме концерт? Ами че, копай и си слушай класиката, кой ти пречи?

     - Така не мога да изпитам удоволствие, не мога да се потопя в нея.

     - Ама и ти си един...

     Ангел с примирение се залови за копанта, без да разбере какъв точно е. Знаеше, че сега жена му ще говори дълго и нищо няма да я спре, докато съсипе напълно доброто му настроение.

     - Свири си момчето - продължава да мърмори Сия. - Изкарва си прехраната със свирня, по най-лекия начин, докато ние се трепем от тъмно до тъмно с мотиките.

     Единственият начин да спре мърморенето на жена си бе да започне да философства, което винаги я объркваше и стъписваше.

     - Не виждаш ли, че момчето има талант. Чуй само какви звуци изтръгва от
цигулката. Не си права, че това е най-лесният начин за преживяване. Нищо не
се дава даром. Обикновеният цигулар плаща малко, а талантливият плаща
десетократно.                                                                                                                                     

      - Чак толкова не са платили. Нали и те са фукари като нас - казва Сия. 

     - Плащането за което говоря е друго. Става дума за страданията които преживяваме.

     -  Ами че ние с тебе тогава трябва направо да сме велики, ако се съди по  това, колко се трепем.

     -  Не схвана всичко добре. Страдат само великите, гениалните, свестните хора - обикновените хора като нас само скърбят и се мъчат. Който не разбира смисъла на страданията, роптае срещу тях, оплаква се постоянно. Величието на мъдрите, гениалните е в това, че те не загубват присъствието на духа си и в най-трудните моменти и творят, извайват бисерите на труда си от страданието. И тези бисери стават достояние на човечеството, докато нашите мъки дават домати, краставици и тикви, с които да напълним собствените си търбуси. И като ги заситим оставаме глухи за музиката.

     -  Слушай. Ти май нещо слънчаса. Я хващай мотиката, докато от тази музика не си се побъркал съвсем.

     Ударите на мотиките отекнаха в твърдата земя. Те също бяха музика, но от друг, обикновен свят, звуци от красивата мелодия на живота.