4.07.2012 г., 14:10 ч.

Флирт с чужденка 

  Проза » Разкази
1161 0 5
8 мин за четене

Лицата им, бледи и издължени, като маски от изоставен реквизит се открояваха под тъмнината на акациите. Неговото го различих отдалеч, познато още от детството, птиче лице, вечно напрегнато да се озърта във всички посоки, нейното ми се стори отегчено, безразлично, полуприкрито от чуплива, несресана коса. Седяха на пейка, един до друг, близо до зиданите чешми на парка и изглеждаха съвсем непознати. Приближих, той ме видя и се оживи, сякаш искрено се радваше на срещата ни в летния мрак.

- Ела да помагаш! - каза бодро и уверено - Хубаво момиче и послушно... ама нещо не ни знае езика!!

Той се изправи непохватно, сякаш посрещаше неочакван гост, аз спрях до пейката и неволно загледах момичето. Стоеше кротко, с безизразно лице, със заоблени рамене и къси длани, прилежно скръстени върху едрите бутове, там, където се белееше дантеления край на роклята ù. Имаше голяма уста, с червило, поставено без огледало, празен поглед и големи раздалечени гърди, вероятно изпотени като кичурите над слепоочията ù.

- Каква е по народност? - го попитах, а той все повече се разпалваше.

- „Йес”, „Йес”... ”Ноу”, „Ноу”... само това повтаря... знам ли я каква е... то тия думи всички ги знаят... ама гласчето ù едно тънко, хубавичко... ще си помисли човек, че цял живот само ягоди е яла??... Хе, хе... хе...!

- Откъде се появи? - го попитах, без да събера смелост да приседна до тайнствената непозната чужденка, изникнала съвсем необяснимо в лятната хладина, примамлива с  пищните форми, някак безразлично отпуснати върху пейката.

- От нищото изскочи...! - каза той с изкривена от учудване уста - Ей така... от тъмницата... и аз какво да направя... пейката ù соча... а тя, кима „Йес, йес” и сяда... като послушна ученичка... седнах и аз... ама като не знам как да я подхвана??

- Какво мислиш да я правиш? - го подпитвам с глухо любопитство, но погледът ми съвсем непринудено се спира върху момичето.

Той се снишава в някаква срамежливост. Сега си спомням как неусетно израснахме в един тих и спокоен квартал, почти в една улица, където се помнеха само кратките лета, между едни и същи неизменни детски лица, а ние двамата с него сред най- послушните.

- А?... Че какво мога да я правя?... И на мен ми се иска да опитам... нещо чуждичко... вносно, де... хе, хе, хе!!! - казва със самоуверена усмивка, а аз ги гледам отстрани, него и мълчаливата чужденка, той ми изглежда все така смален и незабележим като в ранното детство, а тя неразгадаема, похотлива, горда, сякаш очаква да я нарисуват в тъмницата.

Сядам до нея, в края на пейката, а тя ме поглежда с отчайващо безразличие. Аз я оглеждам безсрамно, все пак е една изскочила от нищото чужденка, която не разбира нито дума от нашия език и явно е с подозрителен морал, щом се е съгласила да сподели една пейка, посред най-гъстия мрак, с едни непознати чуждоземци, които я следят със светналия поглед на хищници и никой не може да знае какви са мислите им.

- Нищо особено не е! - му казвам, а не мога да отделя поглед от деколтето ù.

- Да! - тихо се съгласява той - Трътлеста е... има дебели прасци... и има тлъста гушка... ама гърдите ù са големи... и са хубави... виж ги... без сутиен са!!

Тя се извръща към него, поглежда го с досада и големите ù обици проблясват на светлината от уличните лампи.

- Чудя се как да ù кажем... че искам да се забавляваме?? - шепне той, а гласът му глъхне сякаш в трепетно очакване.

- Най-лесно ще бъде да я докоснеш... да речем по рамото...! - казвам аз в някакъв унес, без съвсем да съм сигурен дали това е правилният начин.

Той се пресяга с плаха, бяла, несигурна ръка и докосва рамото ù. Тя сякаш се усмихва поощряващо, с устни, които се страхуват да се разтегнат в окуражаваща усмивка. Всъщност, така ли е, или ми се сторило? Колко е приятно да си седнал под прохладната тъмнина на смълчания парк, да разглеждаш необезпокояван едно послушно, момичешко тяло и съвсем реално да мечтаеш за предстояща близост с него?

- Нищо не казва...! - прошепва той, сякаш току-що е докоснал реликва - Нито „Йес”... нито „Ноу”... което ще рече... няма проблеми?

Поглеждам към нея. Струва ми се, че иска нещо да каже и като че ли сенки, подобни на облаци, преминават през лицето ù? Странна е тази чужденка. Всички ли са като нея, разхождат се без страх из тъмните улици, заседяват се по пейките с разни непознати и мълчат, колкото и да не знаят езика?

- Докоснах я! - казва той, сякаш мен ме е нямало досега - И... ето го... нищо...!

Тя поглежда с неприязън към мен, сигурно не ме иска, приема ме като натрапник в техните отношения? Може би е правилно да стана от пейката и да си отида в тъмното, но не се решавам, надявам се и аз.

- Как ли правят секс...? - се зачудва той и я гледа право в очите... - Дали го правят като нашите жени, или са по-други?? Тая ми изглежда доста студеничка... няма да е някаква палава?? Ама така, като ти падне от нищото, какво да ù подбираш?? Нали??

Отново я поглеждам, наистина излъчва студенина, макар да ми се струва, че дълбоко в помътнелите ù зеници бляскат искрици.

- Виж как ни гледа? - подхващам аз, а той веднага устремява поглед право в очите ми - Като да сме и направили нещо лошо... Дръпнат, лош поглед... един вид идвам аз тук на тая пейка... ама съм много повече от вас...!!!

Говоря, а тя е пред мен, изпива с очи думите ми направо  от устата, като глухоняма, после оглежда тъмния парк с досада, не на място приглажда кичур коса, прилича на нервна жена, която е изпуснала влака, но не смее да се отдалечи от гарата в отчаяна разходка.

- Да! – съгласява се той - Да ù се чуди човек защо така лошо гледа... и на какво отгоре?... Виж я??? Едра, като добиче... студена, студена, като... като... груба, като шкурка, направо като шкурка стърже... а иначе важна?? Чужденка съм, ви казвам... затова... съм такава... Ама, нашите, колкото и да ги плюеш... са по-хубави, по-хубави са, ти казвам!!!

Подухва вечерникът, нощна прохлада се вие около най-ниските клони, там, където сивее дневният прахоляк. Момичето ни гледа спокойно и  с някаква тъга. Какво ли е започнала да мисли за нас? Дали намеренията за близост могат да се прочетат в очите? Предвидими ли са мъжките мисли?

- Докоснах я... ти ме видя, нали... докоснах я! - ми припомни той - И? Какво... нищо!!

- Нищо! - потвърждавам аз - Нищо!

- Може да иска пари?? - предполага с хитрите присвити очички той.

- Те не са като нашите! - правя извод аз - Те не го правят за пари... задоволени са!

И все я гледам, сякаш се надявам да прочета правилната посока в безизразните ù очи. А тя? Тя е непредвидима, неразбираема, като човек, който са спуснали на морското дъно или  предмет, който са издигнали с надуваем балон.

- Покажи ù пари! - предлагам аз - Най-сигурно е така... с пари е най-сигурно!

Той ме поглежда само за миг, съгласява се, повдига се на една страна и бърка в задния джоб. Вади едра банкнота и я показва с доволно лице. Тя я поглежда предпазливо, чертите ù омекват, отпуска се с приведено лице и аз необяснимо защо си представям тези черти, налегнати от неочаквана тъга.

- Аа? Пари? Не се вижда тя на какво прилича? И пари трябва да даваме... за тоя дроб, дето внимание не ни обръща... пари ще даваме??? - продължава да реди той и прибира парите - Вместо да се погледне на какво прилича и да се зарадва на вниманието...?

Изправя се гневен, да следи за всякакви движения  около себе си.

Тя заприличва все повече на балон, спукан от непредвидимите течения. Усмихва се, в мига, преди да е заплакала най-неочаквано, с почти обезобразена от напрягане устна и се чува как ни крещи:

- Мръсници... нежност нямало в мен???... Студена съм била?? Аз?? Аз, студена??? - казва на чист български, докато плаче неудържимо -  Дебела?? Дебела съм била? Шкурка съм била? Ах, мръсници... Че като съм дебела, нямам ли нужда от нежност... от внимание... от... от... добра дума??

- За пари било??... A, а нежността, отношението към жената?? Къде остава то бе, простаци? Пари съм искала? Защо пък да не искам? Че кой няма нужда от пари?? Коя жена няма нужда от пари??? Кой мъж било или жена не се нуждае?? Дебела, била... че дебелите да не живеят и да не искат пари, а?? Искате ли така?? - продължава с по- уверен глас, но сълзите я задушават, задъхва се.

- Мръсници... мръсници! - се чува все по-отчетливо гласът ù, загрубял от гняв.

Ах, какъв неподозиран чист, български глас? Няма и следа от тънкото гласче, с което е отговаряла в началото.

Изправя се и сега се вижда колко е висока и доста несъразмерна. Гледа с дълбока омраза към него, а той е извърнал смутено глава. Сигурно е погледнала и мен, но аз предвидливо крия погледа си от нейния. Тръгва с тежко дишане, а ние чуваме токчетата ù, в началото отчетливи при тръгването, после шумът отслабва, но гласът продължава да отеква в мрака:

- Мръсници... живи мръсници са това!!! На нищо да няма право жената... Нищо да не иска и нищо да не чака!!

© Светослав Дончев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря за посещението и за коментара, Жанет...поздрав!!
  • И на мен едно вътрешно гласче ми казваше - ще видите вие на края каква чужденка съм аз, ама...
    Но начинът по който описваш мислите и действията на героите си е неповторим просто. С две думи, хареса ми
    Имам още доста за наваксване, така че... до скоро, Дончев
    Поздравчета!
  • Хубав разказ! Браво!
  • В покупко-продажният свят принизени до скотове питаме: "- Как ли правят секс...?", Колко ли модни дрешки имат? и това са въпросите,с които живуркат поколенията , но никой не пита какво тегло носи душата.
  • Хубав разказ, но предвидим!
Предложения
: ??:??