I част 
Наричаха ги герданите. Странно и нетипично име за трите огромни вълкодава. Първата среща с тях оставяше дълбока следа в съзнанието на човека. Грамадни жилести овчарки,с карвясали очи, целите черни , само с по един бял гердан на шията,рунтави завити на кравай опашки. Колчем ги видеше някой – човек или звяр – тръпки го побиваха от тях, не семееха ни едните, ни другите да припарят  до саята. Надушеха ли вълк гонеха го  дорде го не удавят, чак извън пределите на Лясково – та от там ги знаеха и другоселци. Преди време когато един каракачанин минал през нашенско предложил цяла дюзия златни чанове  за тях, но Расим дума не давал да се издума. За какво са му чанове и злато – неговата корава душа не ще музика и чанове – кучетата бяха душата му. Дали защото само пред тях успяваше да се открие и да се смири никой не знае, но се знаеше ,че този суров и буен човек даваше открито обичта си само на тях – герданите. Решеше гъстата им козина, милваше ги като деца и само тогава  топлината изпълваше очите му и смекчаваше суровите му черти. Както казват лясковци – душа даваше за тях и............. я даде. Може би злощастният край на прочутите гердани донесе и неговия край.
Горд човек беше Расим, твърд като камък ,с буен нрав,който не рядко се взривяваше като барута в пушката му. Кипнеше ли дивото във него никой от домашните  не смееше да се мерне пред очите му. Често пъти забягваше в гората с авери – пиеха, крадяха овце от стадата на другите   и устройваха угощение за тяхна сметка и ,разни такива хрумки на хайманите на селото. Но гората не привличаше Расим само заради зулумите ,той бродеше из нея защото я обичаше. Тя го привличаше със невидими потайни нишки , примамваше го и му говореше. Подухне ли лек пролетен ветрец – тя му запяваше нежна песен , льохне ли летния бриз – сякаш с нежна ласка изтриваше потта от челото му,заиграе ли есенникът – тя го съветваше, а завие ли студеният северняк ,  като строга майка го мъмреше за поразиите които е извършил. И той виновно скланяше глава пред величието на майката природа.
Като поотраснаха с двамата му братя и баща им се поразболя реши да раздели и стоката, и имота между синовете си та да нямат крамоли помежду си. За да се не гледат на криво хвърлиха чоп. На Расим се падна имота на Габерък. За първи път почувствал се собственик на нещо свое  той се стегна , строи челядта си, измазаха колибата, направиха сръга за овцете,позкърпиха кошарите. Поизмени се животът на Расим – по рядко забягваше в гората, вече аверите идваха при него. Занизаха се дните, овцете наедряха, агнетата растяхя , но Расим все не беше доволен, все нещо го глождеше от вътре. Една мисъл не му даваше мира –меракът за хубаво куче. Купуваше и продаваше, вземаше и разменяше , но все не можеше да случи на куче да му напълни окото. Тази нощ повече от всякога не можеше да заспи. Чул бе че баша на съседното село Чукуркьой ще продава кучета от новото си кучило и искаше да купи едно. Прочути бяха кучетата на Таушан ага, не само че пазеха  къщите и стадата му , но и със злия си нрав. А и каматни бяха пущините – огромни бели песове ,на сиви и черни петна, вирнали рунтави опашки, а лапите им като дланта на човек. Час па час Расим поглеждаше към луната , чакйки с нетърпение да се съмне. Въртеше се на коравия миндер и псуваше на ум. Не дочака зората,стана по тъмно още преди да се пропели първи петли. Изсули се тихо от колибата, нарами малка торба с прогюма за изпът и изкара малка кадифена торбичка от пазвата си. Отвори я и се загледа в нея – това бяха единствените скътани пари в къщи, с които смяташе да купи куче. Преболял ги беше. Въздъхна и прибра кесийката в пояса. 
/Следва продължение/