Първият път, за който си спомням, че някой се е обръщал към мен с „ей, шоп-е”, беше през далечната осемдесет и пета година. Тогава бях на първата си ученическа бригада в едно Айтоско село, на име Лясково. Основното училище в Младост-2 таман се беше превърнало в гимназия „Алберт Айнщайн”, откъдето в началото на девети клас ни изпратиха на бригада за грозде в споменатото село.
Когато три години по-късно се озовах в Елховската кашимерия, обръщението "шоп-е" си беше нещо традиционно. След още две години вече бях студент във ВИАС, и „ей, шоп-е” чат-пат продължаваше да се чува... Не че ми правеше някакво впечатление, де... може би защото просто не знаех що е това шоп...
След като се дипломирах през май, деветдесет и четвърта, лятото изкарах на Приморско при едни приятели като помощник, първоначално правейки палачинки и в последствие разливайки питиета на импровизирания бар в една каравана. Безименното ни заведение, намиращо се точно срещу тогавашното лятно кино, и в съседство с кметството на Приморско, разбира се, беше известно като караваната на „шопите”, които правеха най-яките палачинки, и беше единственото място в радиус двайсет километра, където звучеше хард & хеви. Средата на септември се прибрах в София, защото трябваше да започна работа...
И така, вече работех като геодезист в едно предприятие, което се занимаваше с язовирни стени. Работата ми беше свързана с доста командировки из страната.
И тогава...
... съдбата ме срещна с истински шоп!!!
Казваше се Пачо.
И не просто Пачо, а Германеца.
А според Германеца - немците са изгустирана работа - не може да се наричат германци.
Защото истинският германец е от село Герман!!!
Истинският Германец изглеждаше по следния начин: як мъжага, бивш гребец, около един и осемдесет, мустаци, почти прерастващи в бакенбарди, захапка тип френски булдог, няколко липсващи предни зъба, и там ухания на бира, чесън, пот – в най-различни комбинации. Еспадрили с непознаваем за науката цвят, шушлякови къси гащи и раздърпан потник... Тони Дачева и оркестър „Кристал” бяха неговите идоли, а Драгана Миркович беше направо извънземна...
За него тайни нямаше в нито една област на живота... Еле пък в ебането, пиенето и шофьорлъка... Това геодезията, геологията, геометрията – е те тва са се пълни простотии... Както веднъж ми каза, седейки си в колата, докато аз наблизо, под лекия дъждец газех в една кал около триногата:
- Е-е-е-й, Мите, Митееее... да беше учил още три месеца, едно шофьорче кат мен да беше станал, ся нямаше да гнявиш в калта тука...
Eдна от поредните ми командировки беше към ТЕЦ „Мари ца-изток 2”, където с колегата Владо трябваше да измерим опорната мрежа на един сгуроотвал. Разбира се, шофьор ни се падна Германеца.
Аз тогава въобще и не подозирах с що за кретен ме среща съдбата... Довтаса с една бяла Лада Нива. Натоварихме апаратурата и багажа и се отправихме посока Гълъбово.
Вече пристигнали в района, където наблизо имахме среща с останалите от екипа, се отклонихме от шосето и продължихме по добре утъпкан черен път през едно поле. В далечината вече се виждаше въпросния сгуроотвал, когато пред нас, насред пътя се появи огромна локва, клоняща към миниатюрно блато.
Гледайки Германеца как е набримчил Нивата право към гьола, Владо му вика, по-добре да минем отстрани, че да не затънем. А това, да даваш акъл на шоп кво да прави, се оказа груба грешка. Защото, както нагледно ни бе демонстрирано, шопо че напраи точно обратното на това, което си му казал.
- Де бре де, я пъ ти! – вика Германеца - ся че я прегазим тая локва като бесна крава тèле.
С пълна газ се вряза точно през средата на гьола... Последва плясък, заля ни мощна вълна рядка кал. И... естествено затънахме.
Обаче.
Един Германец никога не губи самообладание!
- Ей ся че включим и преднио мост да видиш ка че издърпа – вика Германецо въодушевен. Сръга скоростните лостове и даде газ!!!
Е, не издърпá...
Окопахме се още по-зловещо в калта.
И така, седиме на полето, омазани до колене в кал, гледаме колата, чийто бял цвят остана само спомен от преди десетина минути, а Германеца чеше рошавата си кратуна и някак си съсредоточено се взира встрани от пътя. Проследих му погледа и видях обекта, привлякъл вниманието му - някаква купчина камъни.
- Ей ся че ви покажем как че се измъкнем...
Аз му викам:
- Абе дай да се обадим по радиостанцията на наште да дойдат с некоя УАЗ-ка да ни издърпат бе, че глей на кво се напраихме... Дрън, дрън, глас в пустиня...
На бърза ръка направи три тигела и домъкна цяла камара камъни...
- Абе, Пачооо... – почвам аз, ама се едно на камъните говоря...
- Чекай, бе – вика Пачо – стига лаял, трай малко дееба, ся че ти покажем как че стане работáта... нема на кой да се обаждаш...
Нагази в калта, отвори багажника, измъкна един чук, лост и някакъв платнен чувал (... хм???). Връчи ни ги, че да му ги подаваме като кажел.
Картинка!
Двамата с Владо, коскоджамите инженерини, седим там като плашила, аз държа чука, Владо лоста и чувала, и се чудим ся в кво ли още се забъркваме...
Не се чудихме дълго.
Герман-ският терминатор хлопна капака на багажника с такъв замах, че за малко да издуха предното стъкло, и с един скок се озова в калта. Придърпа камънаците и ги занарежда под гумите. Две ръце щръкнаха изпод колата и се чу:
- Чукоооо – подадох му чука. Нещо заблъска там.
- Лостооо – и Владо му подаде лоста...
Последва яко блъскане, стържене, путки майни, стринкини, лелини и кви ли още не...
Най-накрая изпод колата изпълзя нещо подобно на "The Mummy", позабърса се с платнения чувал (ха, ето за какво му трябвал), и без да му мигне окото се настани на шофьорската седалката. Свали стъклото, погледна ни гяволски, така както може да погледне само един истински Германец, даде една беззъба усмивка и рече:
- Момчета, глейте ся кво става...
Тия думи като ги чуя, инстинктивно се приготвям за някаква неприятност. А като се има предвид и кой ги изричаше... мале, мале... Като по сигнал с Владо панически се изнесохме на прилично разстояние. А Герман-ският тарикат включи на скорост и срита газта...
И като се разлетя една кал, и като затракаха тия ми ти камънаци от долу по колата, не е за разправяне... Екшън, майно льо юнашка... Резултатът беше плачевен. Освен че колата си остана все така затънала, ами потроши и нещо по генерацията отдолу, щото Нивата почна да реве бетер саранска мечка.
Германецът слезе от колата, псувайки бясно, навря се отново в калта и пак се почна:
- Чукоооо...
- Лостоооо...
- Еиййй... дейба мааму, упре у мосто...
Е в тоя момент вече нервите на Владо не издържаха, развика се на Герман-ския гении да престане с простотиите си и се обади по радиостанцията на колегите да дойдат да ни измъкнат от свинщината...
Та това беше първата ми среща с Пачо, истинският Германец, 100% натюрлих оригиналише шоп. За зло или за добро, не беше единствената. В последвалите ми пътувания с него, не веднъж ме е вкарвал в идиотски ситуации и подобаващи излагации... Е, за сметка на това пък, сега има какво да разказвам... Ае, наздраве!!
© Димитър Маринов Всички права запазени