Откъде идва вярата? Как се възпитава и може ли да се вмени на някого? Дали нещата, в които един вярва са верни и за друг? Вярно ли е, че когато порастнем, спираме да вярваме в приказки?

Моята вяра в човека досега не ме е подвеждала. Твърдо съм убедена, че всеки е способен както да твори чудеса, така и да сее ужаси. Приказките, интерпретирани с черния хумор на реалността рядко имат щастлив край. Никой никога не си взима поука. Грешките се повтарят, историите продължават.

Чудно, в каква ли приказка ми е отредено да съм героиня? Прилича ми на лош прочит на "Принцесата и граховото зърно" в първата ѝ част. Подгизнала и уморена от ледения дъжд на живота, аз намерих покрив, под който да се скрия докато си почина и реша накъде да поема. Но се оказа, че господарката на дома има планове за мен. И в момента се гърча, въртя и страдам на изключително неудобното легло от лъжи, което ми постлаха.

-Всичко изглежда наред. Кръвното, пулсът и дишането ви са в норма. По мое мнение умът ви сече като бръснач. На здравето ви биха завидяли дори двайсетгодишни девойки.

-Виждам, че ти не си сред тях. Какво те тормози, детето ми?

Емилия Чакърова действително бе в отлично здравословно състояние. Имах чувството, че може вече да чете и мисли. Моите, по-точно.

Отворих си устата и си поех дълбоко въздух. Но не посмях да ѝ отговоря веднага.

-Хайде де! С ченгел ли да ти вадя думите от устата?

-Не знам как да ви кажа... Твърде много странности ми се случват тук. Не мога да преценя как да постъпя от тук нататък.

-Какви по-точно странности? Не смей да ме лъжеш, чуваш ли! Веднага ще разбера.

-Ами според мен болестта ви не е точно болест...

-В смисъл?

-В смисъл, че... Имате малко мними симптоми. Искам да кажа, че може би наистина вярвате в това, че сте много болна. Но не е точно така.

-Лиза, отвън ме чака цяла тълпа подмазвачи, на която плащам луди пари. Поне ти не увъртай!

-Според мен се преструвате. През повечето време.

-А-ха-а...Сега на мен ще ми бъде трудно да ти обясня.

Тя затвори очи, скръсти ръце и въздъхна. След което ги отвори и пъстрата вихрушка в тях ме грабна, завъртя и изхвърли на съвсем непознат за мен бряг.

-Вероятно вече си чула част от историята ни. Мога да се обзаложа, че фактите са ти представени така, че да съжалиш разказвача. Да изпиташ не просто симпатия към него, но и да пожелаеш да му помогнеш. Права ли съм?

-Чух разни неща-да. Но като че има доста пропуски. И, няма да крия, ми се ще да видя цялата картина. Може би не ми влизаше в работата преди, но вече ме засяга лично. Какво се опитвате да постигнете със спектакъла, който разигравате?

-Сигурна ли си, че си готова за това? Да отвориш вратата, зад която те чака враждебна неизвестност?

-Нямам какво да губя.

-Добре. Смела си. Дръзка. И аз бях като теб някога. Знаеш ли, когато си на седемнайсет и живееш във време, в което хората се унифицират като играчки, произвеждани на конвейр, не мислиш какво би станало ако... Не и щом са те възпитали да си вярна на системата и да не излизаш при никакви обстоятелства от рамките ѝ.

Само дето дори най-добрите аналитици не могат да предвидят бъдещето при положение че то дойде с революция. Вече познаваш добре семейството ми. Виждаш как се разпада малко по малко всеки ден въпреки усилията ми да събера и залепя счупеното.

Отвращаваме те, нали? И ние се отвращаваме от себе си, но като че ли вече няма друг път. А някога бяхме пазители на морала и образец за обществото. Най-влиятелната фамилия. Индустриални революционери. Строители на бъдещето.

Опасно е да учиш децата си да вярват фанатично в идеите ти. Моят баща, един от първенците в страната ми, ме възпитаваше твърдо. Като единствено дете възлагаше големи надежди на мен. Но забрави да включи в сметките си променливата, проваляща всяко перфектно уравнение.

Аз се родих жена. Научиха ме да пресмятам рисковете и да взимам най-рационалните решения. Но нима можеш да програмираш емоцията? Да разгадаеш женското сърце?

В психоанализата ще ти кажат, че момичетата избират момчета, които да приличат на бащите им. Нищо вярно няма в това. Момичетата се хвърлят на врата на първия, който ги накара да се почувстват специални. Единствени.

Жените са нещо друго. Те избират партньор, който ще им даде сигурност и с когото да има голяма вероятност да прекарат остатъка от живота си.

Така трябваше да бъде. Откъде можех да предположа, че любовта на живота ми ще се окаже мъж, по-възрастен от мен с петнайсет години? Който не само, че нямаше смелостта, но дори и не прояви желание да ме погледне в очите след като му казах, че нося детето му?

Така е, глупаво е да забременееш докато все още си зависима от родителите си. Но те затова са родители- за да те спасяват в ситуации, от които сякаш няма изход.

Без значение колко си ги разочаровала, те винаги ще направят най-доброто за теб. Независимо дали си съгласна или не.

Бащата на първото ми дете отдавна е мъртъв. Застреляха го по време на промените, защото беше един от водачите на стария режим. По онова време на моя татко му се стори прекрасна идея да излезе от трудното положение като ме омъжи набързо. И каква по-добра кандидатура от един млад и обещаващ инженер от собствения му завод?

Всъщност кандидатурите бяха две. Но "избранникът" ми стана не онзи, който би го направил на драго сърце. А другият, който с удоволствие би предпочел да остане сам докрая на живота си, за да се отдаде на единствената си страст-машините. Това напомня ли ти на някого?

Колкото и да се стараят родителите, децата им повтарят грешките им. Дъщеря ми-моите, големият ми син-тези на баща си, а малкият...

Все едно-каквото съм сторила в живота си е било с ясното съзнание, че е за тяхно добро. Опитвах се, не знаеш колко много се опитвах... Но всичко е било напразно. Останаха ми две деца, които ме мразят. Вината е моя. Вместо да ги оставя да бъдат деца, когато му беше времето, аз изисквах от тях невъзможното. И сега бера плодовете на перфекционизма си.

Ще попиташ каква е твоята роля във всичко това. Дано ме разбереш. Не успях с тях. Не мога да им доверя най-ценното, което ми остана от моето семейство.

Ти ще си моето изкупление. Последният лъч надежда. Моля те, не ме предавай!

-Добре, но какво точно очаквате от мен?

-Да бъдеш трезвата ми мисъл. Когато наистина започна да губя разсъдъка си, ти ще знаеш достатъчно за всичко. И ще направиш правилните избори. Те ще включват Димитър и Атанас. Имаш огромен потенциал, Лиза. Казах ти го още в началото. Време е да започнеш да използваш целия си арсенал от оръжия.

Не вярвам в приказки. Не, те са или за наивници или за обиграни мошеници. Не съм принцеса и никога няма да бъда. Нямам представа как се играе тази игра. Но има един човек, когото мога да попитам.

Де да бях го послушала още първия път като ми каза да се махам! Стоя върху плаващи пясъци и бавно потъвам. А спасението ми, колкото и да е невероятно, е в собствените ми ръце. Просто трябва да ги протегна и да го сграбча. Само да видя накъде точно да ги протегна...