-         Чакай, чакай да ти разкажа една смешка...

Тия очи не мога да ги понеса тъжни...

Ама на теб май ти е хубаво че си тъжен... то понякога си е много хубаво даже... ми... изживей си го...

Вчера бяхме в завода ... Ух че мръсно, ужас! На стълбите слоеве мръсен жълтеникав прах, перилата в някакъв неопределено кален цвят, бил ли си там? И мирише на развалени яйца естествено. И има една спукана тръба, от която излиза отвратително смърдяща гореща бяла пара, ама това беше към 5 без 20, понеже се видя вече че закъсняваме за рейса и тичахме като луди през някакви релси, парчета старо желязо, жълтеникава стара трева и тая противна миризма, ооооххх, задъхах се отдавна не бях тичала така, в главата ми пълна лудница, боже! изпускам си рейса, няма кой да  ми вземе детето ииииииии като се препънах и полетях направо по лице паднах и смърди на сяра ...

-         Ааааааааааааааааа! Помощ! Не, още ми е рано, моля те, остави ме още малко… знам, ще се пържа, ама чакай малко де! Чуй! Днеска я видях! Сред пластовете кал и смрад бе впила корени, а нежните й ароматни цветченца наивно се перчеха в облаците пушек, а работници в омърляни гащеризони и с помътени пиянски очи минавайки се зазяпваха в нея и

даже се усмихваха лекичко... не ме взимай още, моля!

-         Абе момиче, дай ръка да станеш бе, кво пищиш сега! Удари ли се нещо, спокойно де!

Ох! Ама че глупачка! Ох... колегата ми подава ръка да стана – аз някъв черен и рогат дявол виждам насреща и реших, че ми е дошло вече времето да плащам...

Представи си само – много красив, нали Дяволът е все пак, ах, много много дяволски красив, широкоплещ и с тия невъзможно носталгични синьо-зелени очи, ама ... ти знаеш ли, твойте са точно такива, еехххххххх, нека се пържа тогава, чудо голямо! Та, приближава се тоя дяволски красив Signore Vincent della Satan и с нагла усмивчица прошепва: „Сметката, Signora!”. Дъхът му е огнен, а мойта прабаба е Ева все пак...така че... и аз му се усмихвам хитричко: Извинете, ако у вас феминизмът е на мода, аз не страдам от подобни скрупули чак до там, така че, моля, не ще ме обидите, можете да платите, така или иначе то никога не е ясно кой плаща последен...

-         На теб какъв ти е проблема?

-         Аз проблем нямам, не се тревожи... Мен като ми се яде ябълка просто се пресягам и си я късам право от дървото, не тичам първо да питам мама дали може...

-         А Вие, Signore, какво ще кажете по въпроса за ябълките?

-         Абе тия пари кога ще ги дават да му се не види, сина иска да ходи на екскурзия, ееееееееейййййййй, тия учителки се не находиха, само бръмбари вкарват в главите на децата – то не бе Сърбия, не бе Венеция, не бе Занзибар... и после малки им били заплатите! Тууууу, да му се не види! И аз му викам на моя, аз да не съм банкa, бе! Ма история, култура, умрел съм да вида Ромео и Жулиета баш къде са се таковали нали, ... голема култура, нема що! Бе махни ми се от главата, една ракия да пия като хората, стига ми опява и ти, ма! Ша ти дам една култура, е сега ша ти го...

-         Ма верно, така ли й каза, бе?

-         Ми побеснех, кво да праим! Ревнали за пари, за култура, а дъртата ги защитава, и нея я присърбяло, културна ша ми става, че влизаме в Европейския съюз, и като ревна па тя после:”Простак! За тоя простак ли си почерних младините!” Ей като ревнаха сички, не се трае...

-         И ти кво?

-         Ми кво, не издържах, братче, станах, треснах вратата и тръгнах къде ми очи видат... и ходих, ходих … а то беше вече късно, ама не беше много студено, топличко беше даже, и толко спокойно, нема кой да ти опява за култура, да те тормози, а ябълките цъфнали и се размерисало едно, фантазия!

-         Брей! Ти на поезия го изби бе, хахаха! На, глътни де!

Кажи, кажи, после кво напраи?

-         Ми кво, седнах до една ябълка да ми мирне главата малко, облегнах се и мислих, мислих и съм заспал... И по-едно време кат ме друса... изкарах си акъла...

-         Кой, бе? Сънува ли нещо, кво?

-         Не бе, мойта ме намерила и ме друса и реве на умирачка: „Пешо бе, Пешенце, ела си дома, бре, малееее кво доживех, до дърветата да спи, мъжо бре!

-         Спатия бе, тъпак! Абе кат не ти се играе, седни до тоа и му слушай измишльотините, що ни разваляш на нас кефа, а?

„Ей, Райне, Райнееееееее, тия сълзи Райне направо на сърце ми капат, душо! Ми помниш ли кат бехме млади, ни пари, ни култура, те така кат се гушнехме под ябълката и си бехме добре, а? Помниш ли?...” 

-         Мамооооооооо...

-         Да

-         Мамуууу...

-         Да, кажи де?

-         Мамооооооо, яде ми се ябълка, искам ябълка да ми обелиш... Мамуууу

-         Е сега ще обелим една ябълчица за детето. Е сега... ама ти слушка ли днеска госпожите, добричка ли беше? Ох... чакай, че гледай как се порязах сега, ужас! Е сега, чакай малко, че гледай колко кръв, е сега...

... „разкарай се най-после, докога ще плащам на тия проклети очи...”

-         А ти?... Докога ще въздишаш, съвсем простички са нещата. Или го има, или го няма... откъдето дошло, там отишло...

-         Я ела да си разделим ябълката...