Знаех, че това ще се случи. Дълбоко в себе си го знаех. То бе толкова надълбоко, че дори не успявах да го разпозная. Но бях убедена, че е там. И не след дълго щеше да се прояви.

---

Светлата утрин на този предречен ден бе изпълнена с аромат на пролетни цветя и песните на сладкопойни птици. Събуждането ми беше придружено отново с онова странно чувство, но този път, проявено някак по-силно. Сякаш бе завладяло цялото ми тяло. Беше проникнало в душата ми, течеше във вените ми, отброяваше ударите на сърцето ми, пълнеше дробовете ми, редеше мислите ми и контролираше движенията ми. И въпреки тази власт, която отразяваше, ме караше да се чувствам изпълнена с живот. Усмивката грееше на лицето ми, докато се наслаждавах на света пред мен. Исках да се впусна в него, да го опозная, да го разкрия и завладея. Душата ми преливаше от желания, които имаха нужда да се проявят колкото се може по-скоро. По този начин щях да се докосна възможно най-близо до смисъла на живеенето. А всъщност, именно това беше най-съкровеното ми желание от край време – още от най-ранното ми детство.
В онзи ден, подтиквана от това странно чувство, реших да се разходя навън. Исках първо да подишам чист въздух в парка, затова тръгнах натам. Не поканих никой с мен. Предпочитах да се наслаждавам на красотата сама. Мисля, че ми се отрази доста добре вървенето сред разпукалите се зелени дървета, чиито цветове съвсем скоро щяха да се превърнат в плод. Красивата гледка радваше очите ми и се запечатваше като хубав спомен в съзнанието ми. Песента на завърналите се птички ме изпълваше с радост и желание да запея с тях. Гласът ми се извиси сред високите дървета, гмурна се във водите на езерата, погали нежно благоуханните цветя и се сля с всеки елемент от пейзажа. В края на песента чувствата ми отново започнаха да се объркват. Вилнееха като разразила се пролетна буря, надпреварващи се да завладеят сърцето ми. Онова странно чувство постепенно губеше надмощие. По време на тази битка в мен, си помислих, че може би днешният ден не е нищо по-особено от вчерашния и едва ли щеше да се различава кой знае колко от утрешния. Изгубих ентусиазъм и се запътих към къщи, където щях да намеря покой, надявайки се докато стигна, тази ужасна буря да е отминала. На излизане от парка обаче, познатото чувство отново се завърна в гърдите ми. И то отведнъж. Толкова внезапно, че чак ме заболя. Краката ми се подкосиха и аз паднах върху студената земя под сянката на едно голямо дърво. Короната му започна да се върти в кръг над мен. Слънцето се процеждаше измежду клоните, осветявайки лицето ми и ту се показваше, ту се скриваше. Започнах да чувам странни гласове. Но не се уплаших. Те сякаш бяха приятелски настроени към мен, сякаш бях израснала с тях. Усмихнах се леко, но все още нямах сили да се изправя. За момент затворих очи. Имах чувството, че пътувам към някакъв далечен свят. Беше някак приятно. Секундите, за които се състоеше това пътуване, ми се сториха години. Тъкмо бях на прага да вляза в този непознат свят, когато чувството отново изчезна. Също така внезапно, както се и беше появило. Какво се случваше с мен?
В главата ми цареше пълна бъркотия. В сърцето ми също. Смесица от странни мисли и предположения, придружени със страхове, притеснения и донякъде - щастие. Проблемът бе, че не можех да си обясня на какво се дължи то. Единственото ми желание в този момент беше да се прибера колкото се може по-бързо у дома.
Когато с усилия се изправих на крака и се огледах наоколо, изпитах радост от това, че няма хора, които можеха да станат свидетели на необяснимата за мен случка преди малко. Заедно с изправянето обаче, ме прониза остра болка в лявата страна на главата, някъде зад ухото ми. Сложих ръката си там, опипвайки мястото и когато я вдигнах пред мен, с ужас видях стряскащата кръв по нея. Беше прясна и топла, попиваща се в бледата ми кожа. Мирисът й се разнасяше наоколо, навлизайки дълбоко в ноздрите ми. Направо ги изгаряше. Не понасях кръвта. Още от малка не можех да я търпя нито за секунда. Когато видех дори една единствена капка, започвах да крещя с цяло гърло, а когато вече останех без глас, в случай, че никой не успееше да ме успокои навреме, изпадах в шок. И после трудно се съвземах. Учудващо за мен обаче, в онзи момент нито започнах да крещя, нито изпаднах в шок. Заплаках. Но плачът ми не бе предизвикан от болката, въпреки че и тя бе на лице. Всъщност, дори самата аз не знаех защо от очите ми се изливат солени сълзи. Може би защото исках просто да изкарам всички тези ужасни чувства и мисли от мен. А и точно в този момент имах отчаяна нужда от някое рамо, на което да положа глава и да поплача. Без обаче да съм длъжна да давам обяснения за каквото и да било, защото преди всичко трябваше да разясня случващото се пред себе си. Затова просто исках да се прибера у дома. Да се затворя в стаята си, поставяйки преграда между мен и този объркан свят.
Тръгнах бавно към улицата, където свършваше парка. Притеснявах се как ще реагират на вида ми всички онези хора, които щях да срещна по пътя за дома. Погледнах пак ръката си, колкото и усилия да ми костваше, и с изненада установих, че е съвършено чиста. Нямаше никаква кръв по нея. Опипах главата си, но дори и след това, кръв нямаше. Отново си зададох същия въпрос „Какво, за бога, се случва с мен?“ . Поклатих глава и продължих напред. Озовах се на края на тротоара, където започваше шосето, по което в този момент имаше огромен наплив на коли. А пешеходна пътека от край време нямаше. Погледнах надясно и видях една стара жена, подпираща се на бастун на няколко метра от мен. Готвеше се да пресича улицата, затова отидох при нея да й помогна.
- Хванете се за ръката ми, ще Ви помогна да пресечете – обърнах се към нея. Тя ме погледна с благодарност. Вкопчи се в дясната ми ръка и тръгнахме напред. Когато се озовахме някъде по средата на платното, аз сложих лявата си длан върху китката й, за да я придържам по-добре, но тогава тя изписка със старческия си глас. Отдръпнах се стреснато от нея. Тя сочеше окървавената ми ръка и всъщност, цялата ми лява страна от тялото. Едва тогава забелязах, че кръвта по мен е толкова много, че чак е стигнала до лакътя ми. А болка изобщо нямаше. Докато разглеждах окаяното си тяло и колите свистяха с опасна скорост покрай мен, чух пронизителен вик. А после го последва още един. И след него друг. Обърнах се към жената, но нея я нямаше. Огледах се и съзрях струпалата се тълпа малко по-напред. Колите спираха край мен и от тях наскачаха хора, които наобикаляха нещо. Приближих се до тях, за да видя обекта на тяхното внимание и погледът ми се спря върху трупът на жената, която до скоро държах за ръка. Този път и от моето гърло се чу сподавен вик. Тялото й бе размазано, навсякъде имаше кръв, включително и тази, течаща от мен. Един човек ме помисли за пострадала в катастрофата и ми се притече на помощ, но в същия този момент, две женски ръце го хванаха за раменете, възпирайки го да ме достигне. Чух как тя казва:
- Искаш да помогнеш на тази убийца? – и всички погледи се обърнаха към нея, след това и към мен, когато тя ме посочи. – Видях много добре как това момиче отиде до бедната старица и я накара да пресече улицата. А после я бутна пред онази кола – и този път тя посочи потрошената червена и изглежда, скъпа кола, малко по-далеч от трупа. Няколко души се втурнаха към мен, сграбчвайки тялото ми с грубите си ръце. Започнах да се гърча, опитвайки се да избягам. Аз просто исках да се прибера вкъщи, а ето къде се намирах сега. Исках да помогна и ето как се отнасяха сега с мен. В момента аз имах нужда от помощ, но кого го интересуваше? Та нали бях извършила убийство?!
Болката започна да пулсира в главата ми. Отново чувах гласове, но те бяха ужасни, въпреки че ми казваха да се успокоя. Колко лесно бе да повярваш на изпаднал в паника човек, викащ и сипещ обиди. А твоят глас да остане нечут, изгубен нейде в зелената гора, в която се разхождах само преди по-малко от час. Усетих силен удар в стомаха си и се свлякох безсилна на асфалта. Последното нещо, което видях преди да изпадна в безсъзнание, бяха грозните, полудели от гняв лица на ония, скупчили се около мен, осветени от топлите лъчи на пролетното слънце.

---

Не знам колко време е минало от този инцидент. Отдавна вече спрях да обръщам внимание на времето. Не знам и колко дни са последвали онзи ужасяващ предречен ден, в който онова странно чувство ме доведе до тук. Отказах се да ги броя. Но аз така и не се прибрах вкъщи. Никога повече.
Сега тук е моят дом. Поне Грег казва така – моят психотерапевт. Казва също и че е моят най-добър приятел и трябва да му имам вяра. Затова му споделям всичките си чувства и малкото мисли, които минават през главата ми. Хиляди пъти съм му разказвала тази история и всеки път той кима с глава и записва нещо в стария си тефтер с избелели корици. Измина вероятно година, и все още няма признаци да ме изкарат от тук. Държат ме като в затвор, само че тук стените са искрящо бели и всичко е толкова чисто. Служителите ходят с изгладени престилки и постоянно слагат малки зелени хапчета в чашите ми с вода. На останалите пациенти хапчетата са в друг цвят – червен, син, розов, виолетов, но най-често бял. Моите ми напомнят на зелената гора, в която се разхождах онзи ден. Споменът е все още толкова кристален в ума ми. Напоследък спрях да чувам гласовете. Появяват се веднъж на 3 дни, докато преди изобщо не излизаха от главата ми. Когато се появят, ми разказват за света, на който принадлежах преди. За семейството и близките ми, за зеления парк, който сега е покрит с дебел слой сняг, за яркото слънце, което сега е скрито зад сиви облаци, за широкото шосе, което вече е затворено поради шока, който настъпи у всички след инцидента. Понякога ми липсват. Всички тези неща… и гласовете. Защото те са единствената ми връзка с познатия свят, от който бях част едно време. Затова мисля от сега нататък да им се подчинявам напълно, с цел да ги задържа при мен, въпреки че Грег е на друго мнение. Гласовете ми казват да не пия хапчетата, иначе ще изчезнат и никога повече няма да се върнат. Не мога да го допусна. Имам нужда да знам как са родителите ми, брат ми… и всички останали. Тук се чувствам толкова самотна, нищо че съм заобиколена от всякакви проблемни хора. Затова сега мисля да се оттегля в стаята си и да ги чакам там, защото те се появяват само, когато край мен цари тишина. А тук шумът е нетърпим, а и мразя, когато погледите на всички са приковани в мен.
- Къде отиваш? – пита ме новата руса служителка с престилка. Не й запомних името.
- Отивам в стаята си, тук е много шумно – отвръщам.
- Но тук сме само аз и ти – поглежда ме недоумяващо тя.
- Добре, тогава искам да си полегна. Страх ме е, че кръвта от раната ми ще потече пак – и посочвам мястото зад лявото си ухо. Тя поклаща глава, въздишайки.
- Ето, скъпа, вземи си хапчетата и се наспи хубаво. Не изглеждаш добре – слага ги в ръката ми и аз усмихнато продължавам напред. Откакто съм тук само това чувам – критики и съжаления по отношение на външния ми вид. Когато влизам в стаята си, изхвърлям хапчетата в малкото бяло кошче до вратата. Защо тук всичко трябва да е толкова бяло? Вече забравих красотата на преливащите цветове в природата.
Сядам на леглото си и чакам. Те всеки момент трябва да дойдат.