Гласът на разума
В детската градина се стремеше да седне до стената – за да има нещо зад гърба си, а после да гледа безразлично наоколо си с целия си вид внушаващ: „Мен ме няма! Мен ме няма!“
Успяваше често, но се случваше да отслаби вниманието си, да свали напрежението на внушението и да го грабнат безцеремонните и самонадеяни хлапета. Няколко пъти пострада – веднъж, когато го пуснаха с чаршаф вместо парашут от втория етаж, друг път когато се опитаха да го изстрелят до Марс, слагайки го във варел, варела върху едната страна на люлката, а няколко малчугани заедно скочиха от другата, после при игра на хокей в празната заличка с изчистения паркет /той беше шайбата/…
Но, общо взето, премина почти безопасно през този период. Пострада малко – тъй, два пъти чупи ръце, веднъж носа, веднъж беше ожулен…
По-опасно стана в училище – тогава и гласът на разума трудно го отклоняваше от някои пуберски мераци. А и предпазливостта невинаги го скриваше от разбеснелите се хлапаци. Обаче, успя да стигне до гимназията с няколко общо взето повърхностни повреди по физиономията и крайниците…
После се заредиха рисковете – упражнения по физкултура /падане от лоста, обръщане с „козата“, разбит нос - три пъти, при волейбол, няколко снайперски попадения в топките/, веднъж успя да запали кабинета при химия /и след това всички опити там бяха прекратени/, порязвания при лабораторни по биология /същото последствие/…
Следването беше по-леко. Ходеше на лекции /два пъти го биха, задето не избяга с групата/, не посещаваше сбирки на колегите си, веднъж отнесе як тупаник в лицето, задето се беше загледал мечтателно в колежка…
После животът си вървеше спокойно – на работа, у дома, на работа, у дома…
Никакви жени – никакви проблеми. Никакви опити да изпъкне – спокоен трудов живот. Никакъв алкохол – почти мирен ден /е, няколко пъти щеше да отнесе бой от разни пияндурници, на два пъти не успя да се скрие, та го шиха/…
Общо взето – успя да се укрие от света…
И беше благодарен на вписаното в него умение да мимикрира, да изчезва, да слуша гласа на разума…
Накрая, разбира се, умря…
Което за лошия свят мина мимоходом – и това можа да направи почти неусетно за околните…
А на третия ден го забравиха…
Както би пожелал гласът на разума му…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Коновски Всички права запазени
