(лятото и есента на 2019 г.)
Музиката се чуваше най-малко един километър в радиус. Сватбата беше започнала. „Дотук с надеждите за Мария.“, кисело отбеляза Монката, докато се бръснеше в огледалото, поне два пъти по-старо от него. Най-добре да идеше в града – все някой щеше да го закара дотам. Щеше да се помотае из кръчмите или да опита сладкишите в малката сладкарница, за радост на диабета, дебнещ из засада. Усещаше болка някъде в ъгъла на душата си (ако душите имат такъв). Поряза се, изруга и хвърли самобръсначката на пода.
Погледна се в огледалото – сивите му очи бяха потъмнели. Музиката ставаше все по-силна. А чувството за самота – по-тягостно. Гарванът го гледаше съчувствено отвън.
По стълбите нямаше никой и докторът с облекчение се измъкна. В двора обаче го чакаха няколко жени сватбарки в засада. Щом го видяха, нададоха весели възгласи:
– Ууу, докторче, как си се накиприл за сватбата! – огледаха го одобрително. – Ха дано и теб скоро оженим за някое хубаво наше момиче! Ха-ха!
– Аз н ...