Кръвта на Винка- Глава XI

„Знам яз веке на дека да одам. Буйна река само требва да преброда!“ Това си мислеше сега тая мома. Усмивка имаше по лицето на Силимарина, а не бе се явявала отдавана. Вдъхна надежда тая странна жена на това лутащо се в себе си момиче. И макар и да не знаеше защо я изпраща там, сигурна беше, че ще е за добро.

   Вървеше Силма по баира надолу. Слънцето следваше пътя ѝ, а гарвановите ѝ коси блестяха под него и поглъщаха топлината му. Вече наближаваше реката. Ама в тая си част, тя много въртопи имаше. Водата сега буйстваше най-много, щото и снеговете се бяха стопили сравнително скоро. Хубаво трябваше да премисли девойката от къде и как ще мине. Няколко пъти се разходи по и обратно на течението ѝ. Изборът не бе много голям, а със сигурност преминаването нямаше да е лесно.

   Хвърли накрая Силимарина вързопа в тревата и започна да се приготвя. Спря се на по-високо място. Трябваше първо да се спусне през нещо като провлачена долчинка, за да стъпи в първата кал на реката долу. Свали престилката и саята. Нави ръкавите на кошулата Силма почти до рамо. Събу цървулите, после и вълнените чорапи от краката си и ги сложи във вързопа. Огледа се. Стегна хубаво колана на кръста, като втъкна в него всичко ценно и накрая нави отгоре си широко парче вълнен плат, с червен цвят, което приличаше на пояс. Върза го отпред си, като втъкна във възела дървената лъжичка, до която се събуди сутринта.

- До̀бро!- възкликна тя и сложи ръце на кръста, като провери всичко по и под него- Глазовете тука са по-големи и яз видам върховете им. Гледам на дека ке ста̀па и ако ми е наречено от Оногова горе- и погледна към небето- ке прегазим реката! Айде, Силме! Собери се!- викна последно тя на себе си и тръгна.

   Нарами на гръд вързопа, като го стегна на гърба отзад, за да може да слезе с лице по долчинката. Седна Силма на земята и изхлузи тялото си надолу. И до тук лесната част. Сега вече трябваше да влезе вътре и да се сбори със силата на течението ѝ. Натопи краката няколко пъти, за да посвикне. Водата се усещаше направо ледена. Пое си въздух, леко стисна зъби и стъпа вътре. Първо с левия, а после и с десния крак. До тук сякаш добре. Протегна ръка към първия камък, за да го хване и да го използва като котва. Получи се. Прехвърли и единия крак. Но когато тръгна да прекрачва с втория, първия хлътна. Силма не го очакваше и ръцете ѝ се изпързаляха от камъка. Цялата сега се загуби под водата. А тя дивееше с голяма сила отгоре, но с ще по-страшна отдолу. Засили я с тласък към друг камък. Тя инстинктивно сложи ръце на главата си. Щото удареше ли я, жива нямаше да излезе от там. В неравната борба по между им, единият крак изскочи над водата, но срещна удар сякаш със скала. Това обърна тялото на девойката и сякаш ѝ се стори, че през водата вижда някой. И този някой се беше надвесил и гледаше. Започна Силма да рита с все сила във водата. Сега дори удареният крак не я болеше. И без да иска, закопча краката си в глезен и пета около един камък под нея и протегна ръце нагоре. И едната успя да изкара. И това беше достатъчно. Този, който тя видя из под водата, се оказа истински. Дръпна я заведнъж и я изкара от другата страна на реката.

   Цялата посиняла беше. Червенееше само левият крак, защото от него течеше кръв. Въздух все още трудно си поемаше, но усети топлината му в дробовете си. Изминаха повече от пет минути, докато успее да каже нещо. А той стоеше до нея и не я пипаше.

    - Кой?... Си... Кой си ти?- с дъх на пресекулки накрая изрече Силимарина.

    - Враг не съм ти!- тихо и кротко отговори той.

    - Кат за изпървом, яз тава го видам! Оти веке дал да ме беше на реката!- вече по-равномерно заговори Силма.

    - А ти коя си?- рече непознатият.

   - Яз сум керка на Горка!... Уфф.. Тъй де, дъщеря съм на Горка! Последната къща из баира на изго̀реното село. А ти кой си, пак да те запитам?

   - На Брезалията сино̀ му. Калоян се викам!- изправи се той. Подаде ѝ ръка и тя да стане, ала малко позалитна- Улава си малко, тъй да знаеш!

    - Е, та, оти?- сопна се леко обидена Силимарина.

    - Тъй се не гази рѐка, моме! Кой по нея те прати? С кой акъл?

    - Е с тоя!- ядосана вече му върна тя и изкара лъжичката от червения възел. Тя се беше счупила в дръжката, явно в сблъсъска с реката, но и двете ѝ части се бяха запазили.

    - И кой ти я на тебе даде?- запита леко усъмнен Калоян.

    - Денка Енина!- натърти Силма, а той се ококори- Из отминалата нок.

    - Оти тъй не рече из начало, бре моме?- грабна той лъжичката и заби поглед в сините ѝ очи.

    - Та що? Колко ти е важно?

    - Не на мене, моме! А на тебе ти е по! Денка ключ ти е дала. С него само тебе да пуснем до... за момент замълча Калоян... И никой друг! Ти си тая декато чекаме явно!

    - Чекате мене?- отстъпа крачка назад Силимарина- Мене точно?

    - Е, та явно да! Мислиш тя нас не ни предупреди?

    - Та от дека да знам!- Калоян се усмихна.

    - Давай да го вържеме тоя крак, да ти не кръвта изтича и да те вода.

    - Ке ме водаш там, декато тя ти е кажала?

    - Ке те водам при майстора! У къщата на Митака Брезалиев!

    - Тъй да бъде!- кротна се Силма. Яз по тебе идам!- развърза торбата и извади една бяла кърпа. Ама преди да я използва му рече: Бегай малко по-далече! Тъй... за малко!- стана ѝ неудобно.

    - Е, та оти?- учуди се Калоян, Силимарина се изчерви.

    - Морам да я мочам раната! (трябва да напикая раната) За да мине бръже!- Калоян се ухили и мръдна десетина метра напред. Силма направи каквото е нужно и върза крака си. Мястото на олющената кожа много болеше. Като горяща жива рана си беше. Когато завърши превръзката, докоцука до Калоян.

    - По̀дпри се на мене!- рече той.

    - Яз можам и сама!- отсече Силимарина.

    - Е! Па как ти искаш, така!- без възражения върна Калоян и тръгнаха. Трудно и беше, мъчно. Ама как да го покаже, слабост е? И петдесет метра не минаха, кога тя се свлече на земята. Той отиде при нея.

    - Силна си! Горда си!- и стовари калпака на земята от главата си- Ама, де бе, на̀стъпи го малко тоя инат! Фани се за мене!- още няколко секунди ѝ трябваха на Силимарина, ала накрая склони.

   - Добро! Ама само до къщата!- каза тихо тя и леко се усмихна.

   - До декато ти ми кажеш!- отвърна ѝ Калоян с усмивка и я изправи- Само до там!

   Доста път извървяха двамата. Или поне на нея така ѝ се видя. Болката болка си беше. Силна. Но поне раната вече не кървеше. Преплитаха двамата пътеките тайнствени, скрити между боровете, но трудното идеше, кога трябваше да се катерят. А не обичаше Силимарина да бъде в тежест. А още по-малко да е зависима. С тоя крак обаче, се налагаше Калоян да си я влачи на места.

   - Тая гора с юди * е пълна! Тъй да знеш, моме!- рече Калоян.

   - Думаш значи може да ни чува*, може и да ни погуби?!

   - Е, та да! Знаят они кой стъпва по тая земя. И път нивга не дават на ония зверове... До сега поне!

   - Ѐдно дѐте ли си на майка и баща?- смени посоката на разговора Силимарина.

   - Сѐстра имам! Само тя остана и аз. Трима братя още има̀х. Изклаха ги. А тя... Въз по-маленка от мене!- отвърна Калоян.

   - Ке се вика?

   - Сирма-Селестина!- с усмивка, но и тъжна въздишка рече той.

   - Що има? Она̀ болна ли е?- плахо попита Силма, щото усети гласа му, макар че името на сестра му повече я впечатли в първия момент.

   - Видиш ли я- не! Слушаш ли я обаче... Нявга и майка плаче. Що е струвал Оня отгоре, не зная, ама главата ѝ много е сбъркана. Га порасне, никой нема за жена да я вземе. А самичка като остане на тоя свят, що ке прави? Като куче ке си умре! Или... Аррр- гласът на Калоян се разтрепери. Силма инстинктивно го стисна за рамото- А па ми е убава! Много е убава! Като от сликар* изписана.

   - Моля те, Калояне! Сакам да я видам, кога ние идем! Дозволи ми мене ти!- той само кимна през рамо без да я погледне. И най-сетне излязоха на равно. Из далеч надолу, къщата се виждаше.

   Калоян ѝ направи знак да изчака малко по-назад. Потропа три пъти- с пауза след първия удар- на дървената порта с железен обков и влезе. Загледа я Силма. Масивна тая врата беше, ама и красива. Личеше си из далече, че е порта на майстор. А на тоя точно, името му се знаеше. Всичко от дърво, дето от ръцете му се бе явило, носеше отличителния му знак. Отвори се тая порта и зад нея се яви въз едър двуметров мъж с голям бял мустак, черни очи и бяла гъста коса. Усмихна се той, кога я видя срещу себе си и разпери ръце.

   - Ѐла, моме! Чекаме те ние, знаеш от кога? И тая ми ти Денка, дека се дена̀? Дума за тебе щеше да прати и вест!

   - Те затуй твойот симбол, майсторе, она даде ми!- кротко Силма отвърна и се усмихна. Извади пак счупената лъжица. Подаде му я и леко се поклони, а той я прегърна- силно и бащински.

   - Дойде при назе маскота (талисманът)! И веке си е на место!- прошепна ѝ той, а тя се сепна.

   - За сетен пат ви чувам, вие мене сте чекали! Сите явно знаете нещо, декато за мене тайна е!

   - Веке не!- тихо отвърна майсторът- Ѐла, моме подир мене!- направи ѝ знак да го последва. Силимарина отново потрепери.

   Въведе я той в двора- широк, слънчев и въз пъстър. Голяма Секвоя в единия край имаше. От клоните ѝ люлка висеше. А на нея едно малко момиче седеше. Силма инстинктивно впери погледа си в него. То сякаш не я забеляза- нито нея, нито някой друг. Усмихваше се красиво в празното пространство и говореше си с някой сякаш. Някой видим само за нейните очи... Видя Брезалията как девойката заби поглед в дъщеря му и я побутна леко напред. Не му се искаше някак да я зяпа така. Влязоха в къщата. Широка и голяма дървена маса в средата на тая първа стая. Светлината от почти цяла стена прозорци я огряваше цялата. Ала бързо минаха през нея. Отидоха зад миндера, майсторът отметна една черга, а под нея се показа един капак. Надигна го той и погледна девойката.

   - Влези, Силме!- и спусна ръка надолу.

   - Вие мене и име ми знаете?- отново зяпна девойката.

   - Отдавна знаеме за тебе, моме! Отдавна те и чекаме... тежко въздъхна стопанинът, сякаш знаеше какво предстои- Само Денка Енина досега ни възпираше. Сакаме те от по-рано за делото наше, ала она кажа, че само тя ке каже, готова кога си ти и кога ки доодиш до нас!

   - Много думи издума ми ти, майсторе и само матна вода из тех. Забулено ми думаш. Сите криете нещо от мене!- с лек гняв говореше Силимарина сега- Яз маскота (талисман) вас сум ви бѝла, ама в думите ти като жертвено агне звуча. Ако така е, ка̀жи ми! Времето ни, дето го живеем, такова е! Приемам си аз судбина моя! Ама ме не вратете повеке!- сега направо го пробиваше с очите си тая девойка. Двуметровият чорбаджия за първи път отстъпи с крачка назад. Когато се пооцефери се прокашля и с лек уплах в гласа каза:

   - Влези из доле! Всичко ки разбереш! Всичко ки видиш! Всичко ки ти кажуваме!- Силимарина го поитезава още малко с погледа си, като дълбаеше там вътре, около сърцето... и слезе по стълбите, започващи от капака.

*Юди(а)- Название за Самодива в Пирин планина и Западни Родопи.

*Сликар- Художник