Глава четиринайсета - Черно и червено

Стъпките им тежко отекваха по каменния под. Ан и Кийла тичаха вече няколко минути, но тунелът си оставаше все същия. Беше широк около два метра, висок почти три и продължаваше право напред. По гладките каменни стени имаше много непознати за тях знаци, но Ан и Кийла нямаха време да им обръщат внимание. Те бързаха напред; искаха да стигнат края на този тунел възможно най-бързо. В тунела не беше много тъмно, тъй че не се наложи Кийла да измагьосва светлини.

Както си ходеше, изведнъж Ан спря, обърна се към Кийла и тихо каза:

- Спри и погледни напред. - елфът посочи земята пред краката му. - Виждаш ли това отпред?

- Нищо не виждам. А, чакай, виждам тънка връв. Капан ? - Кийла погледна Ан въпросително и той кимна.

- Така си е, това определено е капан. Искам да видя как действа, какво ще стане ако дръпна връвта. Имам една идея как да го направя без риск за нас - Ан се усмихна на Кийла и я прегърна. - Така, да започвам.

Ан извади от торбата си един нож за хвърляне, прицели се във връвта и хвърли ножа доста точно. В този момент се случиха няколко неща. Ножът преряза тънката връв и с дрънчене падна на металния под. Веднага от двете страни на стената над мястото, където беше връвта, излязоха няколко реда метални шипове, които биха наранили всеки, минал оттам, може би даже биха го убили.

След две-три секунди шиповете се прибраха в стената, но Ан стоеше неподвижен и не минаваше. И добре, че не мина. Почти веднага след като шиповете се прибраха в стената, те изскочиха отново. Продължаваха да се движат така - излизаха и се прибираха със светкавична бързина. Елфът седна на земята, облегна се на стената на няколко метра от шиповете и започна да размишлява на глас:

- Интересно, явно трябва доста бързо да минем оттам, ако не искаме да кървим до смърт. Шиповете излизат и се прибират на вертикални редове. Можем да минем, ако отиваме напред точно когато шиповете се приберат. Не би трябвало да има проблем, ако сме достатъчно бързи, нали? - Ан се загледа съсредоточено в излизащите и прибиращите се шипове.

- И аз имам идея. Може и просто да заледиш стените и шиповете да спрат да излизат. - Кийла седна до него и нежно облегна главата си на рамото му.

- Кийла... -  Ан се загледа в красивите й черни очи. - Сега трябва да преминем. Разбрах как ще минем невредими, няма да бъде трудно, трябва само да ходиш плътно до мен.

Двамата станаха и отидоха до шиповете. Кийла обви ръката си около ръката на Ан и му се усмихна. В момента, в който шиповете се прибраха, той направиха една светкавично бърза крачка напред, а тя направи същата крачка в същия момент. Следващият ред шипове се прибра. Още една бърза крачка напред. Следащият ред, следващата крачка. Ан и Кийла бяха в пълен синхрон. Малко им оставаше, още само два реда, но тези два реда убийствено остри метални шипове се прибираха и излизаха по-бързо от останалите. Ан беше разбрал и последователността и на тези. ‘'Малко по-бързо вече, не трябва да пускам Кийла в никакъв случай''. Той направи следващите две крачки още по-бързо, а тя направи същото заедно с него.

Кийла прегърна Ан, което го направи много щастлив и една радостна усмивка се изписа на лицето му. Двамата продължаваха да ходят прегърнати напред без да бързат много.

- Ан, онова, което Закриус каза тревожи ли те?

- Не, едва ли ще бъде особен проблем. Единственото странно, което той каза беше, че усеща присъствието на някой от другите ученици на Каракорум още преди да отидем в страноприемницата. Няма да се учудя ако Аксаза е била пратена да разбере какво прави Закриус и защо не дава информация на господаря си. Най-вероятно е разбрала, че той е тръгнал с мен, но не знае дали против волята му или своеволно, въпреки че нея едва ли я интересува това. Забелязал съм, че тя сляпо служи на господаря си и не мисли особено много за себе си. Най-вероятно ще я срещнем тук, но тя сигурно ще бъде по-силна. Каракорум най-вероятно й е дал нещо, което да я направи по-силна магьосница за част от времето, поне така е логично. Добре, че Закриус хвърли светлина върху онези камъни, които бившият му господар толкова много използва. Онокроптус се наричат. Всеки слуга на Каракорум, който притежава един от тези, може само като го докосне, да отиде при господаря си или да му предаде нова информация. Закриус разказа за това само на мен и на Кел, тъй като Джу просеше храна от мен и постоянно ръмжеше, а ти и Еланор слушахте песните на Кориус. Е, сигурно скоро и другите ще разберат за това. А ако се съмняваш в Закриус - недей, усещам, че е честен.

- Ами, Ан, той е служил на Каракорум много дълго време, как очакваш да се промени за няколко дни?

- Така е, определено много време е служил на господаря си, но въпреки това... в очите му се появиха буйни пламъци, когато го приех в групата, явно той наистина има желанието да ме следва и очевидно не харесва особено много Каракорум, щом издаде половината му тайни почти веднага. Ако още му служеше, щеше да се опита да ни заблуди и да ни заплете в лъжи, но виждам, че той не е такъв човек, винаги е честен. Освен това ми каза, че не понася Аксаза. Тъй че, сигурен съм, той пръв ще тръгне да се дуелира с нея, ако тя е някъде след краищата на трите тунела. Аз му имам доверие, той вече се чувства един от нас.

- Е, щом ти му имаш доверие, значи заслужава доверието на всички. А колкото до ония глупак Каракорум - няма си и представа срещу кой се изправя. В двубой ще го победиш, Ан, сигурна съм. - Кийла му се усмихна.

- Може би, не се знае какво ще стане с тези мои магически сили. Каракорум е много мощен враг; не бива да го подценявам, това е глупаво. Той може вече да е убил черен дракон и да е придобил силата му, но кръв от мен или от Каргом не вярвам да вземе. Кийла, даваш ми такава огромна подкрепа. - той отметна един кичур от лицето й; искаше по-добре да я вижда. - Благодаря ти, че си с мен...

- Ан, какво е това в далечината? - тя посочи право напред - изгледаше сякаш тунелът свършваше и след него се движеха светлини и сенки. - Какво ли има там?

- Не знам, ще видим. - Ан беше леко озадачен.

Двамата се затичаха напред и постепенно все повече и повече ги обливаше бялата светлина. ‘'Сенчестата аура, Кийла, направи я!'', провикна се Ан преди да навлязат в светлината.

Пред тях имаше една огромна квадратна стая, която беше абсолютно празна. С изключението на един черен пиедестал в центъра на стаята и черното кълбо, което беше върху него. По повърхността на това кълбо се разливаха бялото и черното, сякаш двата цвята бяха в постоянна борба. Толкова силни бяха светлините и сенките, струящи от кълбото, че осветяваха и затъмняваха цялата огромна стая. Самата стая беше богато украсена и украсата изглеждаше непокътната от времето. По стените имаше щитове, мечове, брадви, червени завеси със златни бродерии по тях, глави на животни, а самите стени бяха тъмночервени, сякаш самият камък беше напоен с кръв. По пода имаше невероятно красиви мозайки, показващи епични бойни сцени. Таванът на стаята се губеше някъде във височината. Стаята беше пълна с красиви дървени столове и маси, сребърни свещници и имаше една красива незапалена камина, украсена със злато и сребро като всичко в тази стая, освен черният каменен пиедестал.

Ан и Кийла влязоха в стаята и се огледаха озадачени. Как може една такава стая да бъде на такова място? Защо са тук всичките оръжия по стените, масите, столовете, свещниците, изобщо защо има толкова много предмети в тази стая? Двамата не очевидно не разбираха какво иска да ми каже стаята, тъй като те не разбираха, че тя е жива. Ан и Кийла отидоха до кълбото и започнаха да го оглеждат  с неприкрито учудване. Никога не бяха виждали подобно кълбо, то беше наистина уникално. Погледнаха го по-отблизо, но не забелязваха нищо друго, освен същата ослепяваща белота и същата поглъщаща чернота, двете в постоянен двубой.

Ан се излегна на пода и се замисли. Каква ли беше тази стая и какво правеше така стая в подземието на крепост? Какво ли щеше да се случи, ако докоснеха кълбото? Очевидно нямаше какво друго да направят, стаята нямаше никаква врата и очевидно нямаше никой друг вътре, тъй че не им оставаше избор, освен да докоснат странното кълбо. Да, трябваше да докоснат кълбото. Това беше единственият начин да продължат.

Ан стана, хвана едва доловимо едната ръка на Кийла и докосна кълбото. То мигновено пресветна в бяло, после се покри изцяло с черно и само след миг се върна към началния си вид. Бялото и черното започнаха все по-бързо да се въртят в кълбото и Ан започна да усеща парене по ръката, с която беше докоснал кълбото. Стаята около двамата беше погълната от кълбото. Бялото и черното вече се размиваха и започнаха да се сливат. Ръката на Ан го болеше ужасно; имаше чувството, че стотици мечове пронизват цялата му ръка, макар че на външен вид ръката му си остана същата. Двамата затвориха очи С всеки миг болката се удвояваше. Тя ставаше неимоверно силна. Ан можеше да не издържи. Той можеше да поддаде, но реши да не се предава. Болката стана абсолютно безкрайна и елфът започна да крещи безгласно. Изведнъж Ан почувства облекчение и цялата болка изчезна - сигурно тя го беше убила и той сега беше мъртъв. Движението на бялото и черното в мистериозното кълбо спря - те се бяха слели в едно и това беше безкрайна сивота, която струеше от кълбото, което Ан стискаше с всичка сила.

Той отвори очите си - двамата  вече бяха на съвсем различно място. Кийла изглеждаше напълно невредима, сигурно не беше почувствала и част от болката, която почти разкъса Ан. Той се зарадва от това, че тя не е почувствала болката. Магьосницата също отвори очи и зяпна в изумление. Мястото, на което бяха сега, беше наистина много странно. Те нямаха представа как са попаднали на такова място.

Двамата се намираха в един дълъг тъмен коридор, подобен на тунела, по който ходеха, от двете страни на който имаше много и най-различни врати. Всяка врата беше уникална и много различна от останалите.

- Най-вероятно след всичките тези врати, без една, има капани, които много биха ни забавили. Най-добре да намерим правилната врата още от първия път. - Ан се загледа към една от вратите, когато му хрумна една нещо. - Кийла, имам идея. Ще отворя всички врати едновременно и ще видим какво ще стане. Освен това, вземи кълбото и го дръж в себе си. То ще направи магиите ти по-мощни, нищо повече. Няма да те нарани или нещо подобно.

- Но, Ан, идеята ти е много безразсъдна. Няма ли да прекалено рисковано да отворим всичките врати наведнъж? - Кийла изглеждаше леко разтревожена, но след броени мигове тя грейна в усмивка - Но каквото и да има, с магиите си ще можеш да го унищожиш, затова няма причина да се безпокоим.

- Да, права си, магиите ми са мощни и няма да е голямо предизвикателство за мен да унищожа капаните, които са наслагани по пътя ни. А може би... - Ан се загледа още веднъж в кълбото, което даде на Кийла. - Може би това кълбо е ключ за правилната врата, но това е прекалено логично. Едва ли ще е така. Най-вероятно ще трябва да отворим всичките врати и чак тогава да разберем коя е истинската. Сега ще ги отворя. Приготви се да се биеш като никога преди!

Ан вдигна лявата си ръка нагоре и с показалеца си посочи право напред. Каза някакви думи и от показалеца му литнаха много бързо някак си дребни тъмнозелени магически кристали, по един за всяка врата. Всички врати без една мигновено се отвориха и от всяка от тях се чу оглушителен шум. От всяка врата започнаха да излизат по няколко ходещи въоръжени скелета наведнъж, сред тях имаше много големи, които бяха целите бронирани и изглеждаха по-злобни от по-дребните.

Кийла и Ан реагираха мигновено. Тя пое скелетите отляво, той - отдясно. Магьосницата изтегли меча си и го държеше сочещ право напред в дясната си ръка, а в лявата държеше кълбото, което Ан й даде. Кийла каза думите ‘'Нокфен Кауро‘'и от меча й напред полетяха стотици черни вериги с остриета по тях, които се увиха около първата вълна скелети и ги нарязаха. Магьосницата приклекна и докосна върха на меча си до земята, каза думите ‘'Далмос Инферно'' и от мястото, в което меча й докосваше земята, напред мигновено тръгна една тънка горяща ивица на пода, която след мигове избухна нагоре в мощни пламъци, след които и пепел не остана от скелетите.

Ан не беше изкарал оръжията си. Той държеше в ръката си четири сенчести диска, които беше измагьосал току-що. Тези сенчести дискове режеха през скелетите с лекота. Ан ги дооформи и образува огромен меч от сенки, който с магия хвърли напред. Сенчестият меч оставяше тъмно лилава и черна следа след себе си и унищожаваше скелетите като ги докоснеше. Ан взе магическия меч обратно при себе си и го превърна в една мощна сенчеста вълна, която запрати напред по скелетите. След няколко секунди изкара лъка си, взе една стрела, опъна тетивата и каза Арейно Сано, при което стрелата му се полетя напред с огромна мощ и около нея се въртяха с огромна скорост убийствено остри и студени парчета лед, които напълно унищожаваха всичките скелети по пътя си.

Въпреки усилията на Кийла и Ан, скелетите не спираха да стават все повече и повече. От всички врати, без затворената, идваха още и още скелети. Ан реши да затвори тези врати и да ги заключи с мощна магия. Той го направи бързо, както и ги отвори.

- Да го направим! - двамата мислеха едно и също; застанаха гръб до гръб, Кийла изпъна лявата си ръка напред, Ан - дясната, допряха дланите си и в един глас казаха мощното заклинание. - Карнос Инферно!  

 Напред полетяха две мощни огнени струи - черна и червена. Двете струи се сляха и с ужасяваща мощ унищожиха враговете. От скелетите не остана и пепел. Ан и Кийла ги бяха унищожили напълно. Вече целият коридор беше в прах, единственото, което остана от не мъртвите същества.

Двамата отидоха до вратата, която не се беше отворила. Тя беше най-обикновена дървена врата, а всичките други бяха много по-особени. След като никакво заклинание за отваряне на врати не помогна, Ан просто бутна вратата с ръка и влезе вътре.

Отново имаше тунел пред тях. Виждаше се краят му. Нямаше повече капани, нямаше вече нищо, което да ги спира. След него имаше голямо помещение, осветено от множество свещи.

- Там е Аксаза, там е и хранилището, там са и онези същества. Сигурен съм - каза Ан и тръгна напред, а Кийла го следваше плътно.

                               Глава петнайсета - Кинжали и светлина

- Еланор, побързай малко, по дяволите! - Кел ходеше възможно най-бързо.

- Не виждаш ли, че съм цялата в брони и нося чук? Пък и не ми се бърза. Кел, не е нужно да бързаме чак толкова, не мислиш ли?

- Тихо, сигурно Ан и Кийла вече са преминали през техния тунел. Не искам да се излагаме, затова най-добре да побързаме.

- Кел...

- Сега не е времето да ме прегръщаш. Еланор, бъди сериозна поне за малко, по дяволите. С това темпо никога няма да минем през гадния тунел, не мислиш ли?

- Така е, но...

- Няма ‘'но''! Просто бързай напред, чу ме вече! Хайде, май виждам капан напред, тъкмо ще бъде интересно.

- Кел, чуй ме поне замалко...

- После! После, Еланор, не сега. Това се опитвам да ти кажа откакто тръгнахме, но постоянно настояваш да ми кажеш нещо.

- Кел, важно е! Чуй ме! - Еланор си придаде сериозен вид, а Кел само изсумтя. - Исках да ти кажа няколко неща за некромантите просто.

- Точно пък сега? И само на мен? Какъв е смисъла, взели го дяволи...

- Кел! - изпищя Еланор. - Ще бъдеш в голяма опасност, ако не ме изслушаш сега.

- Добре, така да бъде. Давай.

- Най-накрая да ме оставиш да кажа нещо. Просто усещам, че наблизо има много мощен некромант, Закриус каза, че най-вероятно това е Аксаза. Но е някак по-силна от преди. Та само исках да ти кажа, че тя ще те вижда дори когато си се покрил с наметалото си. А ако тя може, и слугите й ще могат.

- Е,и? Аз да не би да не мога да се бия в открита битка. Е, наистина трябва да се движа ужасно бързо с кинжалите, но това съм го тренирал и го мога. Не се тревожи. Ако ме ранят много, винаги може да ми излекуваш раните, нали? Не се безпокой за мен, Еланор, мога да се оправям, не съм малко дете.

- Кел! - изпищя елфката. - Спри веднага, по дяволите!

Кел веднага се спря. И добре за него, че го направи. Пред него тунелът пропадаше в безкрайна бездна и продължаваше така незнайно докъде; бездната се сливаше с тъмнината. Крадецът огледа тунела напред, обърна се към Еланор и каза:

- Ти да кажеш ‘'по дяволите'', хах. Е, поне ме спря, за което наистина ти благодаря. Това място обаче. Имам идея, но е доста глупава.

- Идея? Кажи я, може да се получи нещо, нали?

- Ами не е нещо особено разумно... Искам да тичам напред по стената и така да стигна до другия край да дупката. Е, разумно ли ти звучи? - Кел седна на земята и се засмя. След това придоби сериозен вид. - И все пак трябва някак си да преминем.

- Чакай, тичането по стената е много добра идея. Ако направя нас двамата много по-леки и теб по-бърз с магия, сигурно ще се получи. Другото, което можем да направим е да прелетим.

- Не, не, т'ва място не е предвидено да бъде минавано от магьосници. Имам идея. - Кел отиде до ръба на бездната, падна надолу и хвана ръба. - Знаех си. Пътя минава оттук. - Крадецът се залюля назад-напред колкото можеше, пусна ръба, скочи напред и се приземи леко в долния тунел.

- Кел? Кел? Кеееел! - Еланор чу лекото тупване и си помисли, че Кел е паднал долу.

- Тихо, Еланор, чуй ме. Увисни се на ръба, залюлей се и скочи напред. Има тунел отдолу. Там те чакам.

Еланор го послуша, като първо свали чука си и го хвърли до Кел. Тя не искаше ненужна тежест все пак. Чука замалко да отнесе десния крак на Кел, обаче крадецът бързо скочи нагоре и чука се блъсна в стената, която малко се напука.

- Мястото е старо - тихо каза Кел и в същия момент Еланор падна върху него. - Еланор, боли, стани от мен, по дяволите!

- Добре, добре, ставам, и аз се ударих, Кел! И мен ме боли все пак, помисли малко за мен.

- Защо пък да не помисля за себе си първо? Е, както и да, да тръгваме напред или по-скоро надолу. Намирисвам онези същества, с които се бихме при страноприемницата.

- Още битки ще има, няма да е скучно. - Еланор се усмихна и прегърна Кел. - Сега вече мога да те прегръщам.

- Определено няма да е скучно, Еланор, не сме водили битки откакто подгонихме онова същество. И да, вече можеш да ме прегръщаш, хах.

Двамата тръгнаха напред по тунела, който ги отвеждаше надолу и изглеждаше много по-стар от горния тунел. В този стените се ронеха и бяха напукани, а подът беше неравен. След около половин час ходене по неравните камъни, Кел посочи бялата точка напред и каза:

- Там свършва тунела и оттам усещам миризмата на онези същества. Побързай, Еланор! - Той се затича напред и тя го последва.

Скоро стигнаха вратата. Пред тях имаше голяма квадратна стая, чиито стени, под и таван бяха същите като на тунела, по който се движиха двамата досега. На стените бяха окачени горящи факли. В стаята имаше около стотина от дребните същества, които усилено тренираха да се бият с мечовете си. От другата страна на стаята имаше врата, до която Кел и Еланор искаха да стигнат.

Кел обви себе си и Еланор с наметалото си и двамата започнаха да се движат сред малките същества. Ходеха абсолютно безшумно и бяха незабележими поради магическата сила на наметалото. Кел направи знак на Еланор да тръгнат към вратата, когато едно от съществата тичешком се блъсна в крака му, падна назад и започна да хленчи нещо на техния език. Крадецът свали наметалото си, изкара двата си кинжала и ги завъртя около китките си. Еланор изкара чука си и зае бойна стойка.

Кел скочи напред и нагоре и още докато беше във въздуха, изстреля няколко ножа за хвърляне и убие няколко от съществата. Той се приземи върху едно от съществата, заби единия си кинжал в черепа на съществото, а с другия кинжал парира атаката на един от враговете. На ръст беше висок и широкоплещест като Джу, но беше прегърбен като тези същества и изглеждаше от същата раса. Беше облечен само с няколко кожени ремъка Определено беше по-силен от по-дребните. Еланор се биеше с почти същия гигант, докато се пазеше и от атаките на дребните същества.

Кел усети втората атака на гиганта и отскочи назад, точно преди огромния му меч да се стовари върху главата на крадеца. Огромният извит меч се удари в пода и издрънча оглушително. Кел използва момента да се прикрие с наметалото си, светкавично бързо заобиколи гиганта и се покатери до тила му, който беше гол и отворен за атака. Крадецът заби и двата си кинжала, които бяха напоени с много силна убиваща отрова в тила на гиганта, който изрева от болка и се опита да удари Кел и с двата си меча. Кел видя атаката, идваща отляво и се отмести надясно, но мечът в дясната ръка на гиганта удари мощно дясната ръка на Кел, който изкрещя от болка, отскочи от гърба на гиганта, направи салто назад във въздуха, приземи се върху една маса, изпи една отвара, който спираше кървенето и болката за няколко минути,  качи се на гърба на гиганта, с който Еланор се биеше, заби двата си кинжала в черепа на врага и отскочи напред от голямото туловище, което падна назад. След броени мигове и другият гигант се строполи мъртъв от отровата.

Цялото лице на Еланор беше в дребни рани, които малките същества й правеха докато тя се биеше с гиганта. Кел я целуна по устата и започна да избива останалите същества. Скоро вече всичките лежаха мъртви, лицето на Еланор беше същото като преди, а на ръката на Кел беше останал само едва забележим белег от раната.

- Битката си струваше, нали? - Кел изглеждаше доволен от доброто сражение.

- Да, но какви бяха тези пазачи? Доста силни ми се видяха. - Еланор си припомни битката с гиганта.

- А защо не си използва магиите срещу него? Щеше да го убиеш ужасно лесно, но така битката наистина нямаше да бъде интересна. Е, ще стоим ли тук или ще тръгваме? Аз казвам да тръгваме, няма смисъл да се застояваме.

- Да, прав си, Кел, няма смисъл да стоим тук, най-добре да тръгваме.

Двамата отидоха до вратата, през която искаха да минат, Кел я поогледа и каза:

- Заключена е, освен това има и някакъв капан. Ей сега ще се заема да отворя. - Кел извади една от малките железни пръчици, които носеше със себе си винаги, вкара я в ключалката, започна да я движи напред-назад и нагоре-надолу, докато след няколко минути не се чу щракане и вратата сама се отвори, а капанът не работеше. - Готово. Да минаваме.

- Аа, Кел, напред има само плътен мрак. Но това няма да бъде проблем, ще измагьосам светлини. - Еланор каза някакви думи и над главите на двамата се появи по една ярко светеща светлинна сфера. - Ето, готово

- Еланор, трябва да ти кажа нещо, което Закриус каза на мен и Ан за Каракорум и слугите му.

- Давай, слушам те, сигурно е нещо важно.

- Да, важно е. Каракорум дава на най-доверените си слуги, учениците му, едни магически камъни като този, който Закриус имаше и Ан взе. Когато някой слуга на Каракорум докосне този камък, той веднага отива при господаря му или му съобщава какво е открил. Така ни се изплъзна Аксаза последния път.

- Оо, Кел, това е ужасно важно. Защо не ми каза по-рано? Щях да имам време да измисля нещо, което да ни помогне, а сега сякаш тунелът свършва и скоро ще трябва да измислим нещо много бързо. - Еланор се загледа в гъстия мрак напред и изведнъж усети как нещо сякаш й удря шамар. - Кел, мисля, че тук сенките са живи и са злобни.

Кел усети как нещо дърпа краката му и Еланор като видя това, каза някакви думи и от ръцете й се появи лъч светлина, който прогони сянката.

- Май ги ядоса с тази светлина. - прошепна Кел.

Изведнъж се чу мощно свистене от всички посоки и всичките сенки се събраха в едно огромно сенчесто тяло. Кел беше безсилен срещу този враг, но Еланор се усмихваше подло. Огромната сянка хвана Кел и го издигна на около метър във въздуха. В този момент един лъч светлина удари ръката на сянката и Кел падна на земята, а сенките около него изгаряха от светлината.

- Кел, с такива врагове съм се била много пъти. От паладините имам много добро обучение точно за такива битки, а вече знам и некромантски магии за поглъщане на сенки. Няма да бъде трудно да победя този враг.

Изведнъж от центъра на огромното тяло от сенки проговори един плътен, нисък и силен глас:

- Аз съм пазител на това място и няма да ви пусна да минете, освен ако не ме победите, но не бъди толкова уверена в себе си, момиче, моята мощ неколкократно превъзхожда твоята. Аз съм Сянка, а ти си само едно момиче. Аз ще погълна теб!

Еланор каза хладнокръвно с наведена глава и с коса, падаща пред лицето й:

- Глупак.

Тя затвори очи, протегна напред ръцете си и в същия момент към нея се движеше една мощна вълна от сенки. Цялата й лява ръка беше обвита от мощна светлина, а дясната й ръка беше цялата обвита със сенки. С дясната си ръка Еланор погълна сенчестата вълна, летяща към нея, а с лявата измагьоса един мощен светлинен лъч, който разкъса и прогори огромното сенчесто тяло. Мощният допреди малко глас сега едва се чуваше:

- Победихте ме, силни сте, може да преминете. Остава ви само едно последно препятствие преди края.- Гласът ставаше все по-слаб докато накрая не замлъкна и сенките не потънаха в земята.

Двамата тръгнаха напред. Знаеха, че им остава още малко преди да свършат пътя си.

- Еланор, как го направи? Как направи паладинско и некромантско заклинание едновременно? Мислех, че това е невъзможно да се правят напълно обратни една на друга магии едновременно. Даже не знаех, че могат да се правят две магии едновременно изобщо. Ама така се получава като не разбирам нищо от магии и се правя на големия разбирач, хах.

- Ами не беше лесно да се науча. Всъщност сега за първи път ги направих без никаква грешка магиите. Последния път, точно преди да се разделим на три групи, успях да погълна магиите на Кийла и Закриус едновременно, но не успях да направя добър светлинен лъч. Сега обаче всичко беше както трябва. А ти как правиш тези ужасно бързи движения без магия? Това ми се вижда невъзможно, честно да ти кажа. Но пък аз не разбирам от начините, по които крадците се бият.

- Скоростта съм я добил с много упражняване и повтаряне на едни и същи движения. Рефлексите ми са много развити, много съм тренирал да го постигна всички това. Не е много лесно, трябва тялото да не е ранено много тежко, трябва да бъда много съсредоточен в битката, трябва да имам много бърз и остър взор, както и бързи и остри кинжали, разбира се. Е, май стигнахме нещо.

Пред тях имаше едно спирално стълбище, издигащо се много нагоре. Двамата се заизкачваха нагоре без много да се колебаят.

- Ох, толкова много стъпала, Кел, изморяват ме.

- Просто ходи, не се оплаквай. Виж, аз си мълча.

- Добре, добре, ще си мълча. И без това още най-много две минути има да ходим.

Тя беше права. Наистина след две минути изкачиха стълбата и пред тях имаше един коридор, чийто край се виждаше.

- От другата страна виждам да светят свещи. - Каза Кел, загледан в края на коридора.

- Усещам силен некромант там, сигурно е Аксаза.

- Дано Ан и останалите да са стигнали вече, не искам първи да се появяваме.

- Дано...