Защото, когато си ядосан, всичко те дразни...

Защото, когато си ядосан, когато гневът се спотайва в теб, впил зъби като отровна змия във вените ти, няма къде да избягаш...

И отново нощта ме заварва лице в лице с гнева и ме оставя в бисерната утрин, вплетена в обятията му. Болезнените му ласки подпалват кожата ми и се сливат с кръвта ми, за да превърнат цялото ми същество в гибелно гневна, изпепелена сянка.

Гневът е страстно, безумно, подлудяващо чувство на бясно безсилие пред неумолимостта на събитията. И разбитите, окървавени кокалчета на ръката не облекчават пламъците му.

Гняв. Гняв. Гняв...

Да се бунтуваш срещу необратимото е като да умреш в прегръдките на времето – сигурно, неизбежно и много, много безсмислено. А после отново сънувам.

В съня се промъква плътна сянка, обгръща ме и се вкопчва в гърлото ми като мъжки юмрук – непоклатимо, борбено и дори по някакъв начин чувствено в агресията си. Защото гневът е сила, страст, наркотик и безумие – изковани в заслепяваща гореща сплав. Като нажежен до бяло метал – болка, болка и още болка...

После всичко се размива. И ми писва. Бурно и пагубно се надявам на нещо, което сама знам, че няма нито стойност, нито съдържание. Приливи и отливи. Страх. Копнеж – див и първичен като инстинкт, но подплатен с изтънченост.

Чаша искрящо бяло вино. Евентуално цигара. Синкави къдрици дим. Кобрата на гнева надига люспестата си глава над сърцето ми и изстрелва раздвоения си, отровен език към очите ми. Не се опитвам да я укротявам...

Нова фаза мъгла. Всичко е млечнобяло, незапомнено, окъпано в заблуда. Забравила съм да затворя прозореца. А отново вали. Бляскава, разклонена светкавица разсича оловното небе. Махвам с ръка и си наливам още вино. Нощта ще е дълга...

Ще я споделя с гнева. Моят любовник, брат, баща. Моята сила, слабост, страст. И той ще пийне с мен. Ще поседне, ще ме погали с жарките си пръсти и поглеждайки ме право в очите, ще запали цигара, а после ще се слее с мен.

За да остане в душата ми. Като късче жив въглен. До самия край.

08.07.2017