За малко да се оженя, заради един нищо и никакъв си ботуш. Незнам дали ще ми повярвате, но имам паранормални способности. Поне имах навремето, докато ми беше интересно да узная бъдещето си. Сега не. Каквото станало-станало, а каквото ще става - да става! Но тогава - не пропусках да обръщам чашката от кафето, да си редя поредния "изключително познаващ бъдещето" пасианс и т.н. Не ходех по гледачки, а и защо ли, с тия мои силни ясновидски способности? Даже когато бяхме на кафе с Горгоните не пропусках да обръщам чашката. Така до деня, в който поглеждайки на дъното останах меко казано шокирана.
- Ееее... т`ва вече не може да бъде! Погледни Нели, какъв ботуш имам изрисуван на дъното...
- А-хъм... ботуш си е - потвърди Нели, ама ей-така, незаинтересовано някак си, колкото да се съгласи.
- И какво ли ще означава? Хм... ботуш... Сигурно ще си купя нови, ама е още юли месец... за къде да бързам...
- Или някой ще ти бие шута - злорадо се засмя Петя. Ще и кажа следващия път аз на нея, злобарка със завистничката й...
- Я, чакайте... Ботушът е символ на Италия... може би ще ида там?... - обзе ме радостна надежда. Не че има какво да търся в Италия, но знае ли се?...
- Да бе, да... Размитат за тебе в Италия - изхили ми се и Ваньо - сЕди си тука, и стига с т`ва кафе, че хептен се ошашави, че и нас покрай тебе!
Завиждат. Не щат аз да се уредя в Италия, а те да си тъпеят в България. Ама ше видят те - като ида, няма да им се обадя! Замълчах си - какво да се правя, тактична съм си. И честно казано забравих и за ботуша и за Италия. До средата на август, когато...
Беше към 10 вечерта. Пред къщи спря някакъв джип, а след секунда се позвъни на вратата. Нели.
- Мило, хайде обличай нещо и излизай!
- Нело, пощръкле ли ма? За кога да се обличам, че и да излизаме? И к`ви са тия джипове - нещо много ти порастна работата? - хиля и се аз от терасата.
- Запознах се тука с едни италианци, айде идвай, че са двама, Хайде бе!!! - Нели взе да притропва нетърпеливо от крак на крак.
Тука обаче не позна. 80-годишната ми баба, която по принцип не чува когато трябва, изневиделица се появи зад гърба ми и с невероятно силен за годините си глас започна да нарежда:
- Хаймани! Гивиндии! Шаврантии! Само мъже са ви в акъла! По цели нощи ходите - с мъже да спите! Ние... - тук вече започна да се задъхва от възмущение - ние, на вашите години деца гледахме, на полето работехме, а не като вас! Изглави са днешната младеж! Пропадна! Само за сексове мислите! Нямате морал! Принципи нямате! Партията, къде е партията сега, да ви вкара акъл в главите, на честност да ви научи...
Край. Отплесна се. Тук вече никой не може да я спре. Даже Нели, която заекваше, че всъщност ние не спим с мъже, съгласете се, че може всичко друго да правим, но спането... някак си не се вписва, та дори и тя не можеше да заглуши упоритата бабешка канонада. Двамата италианци, излезли от джипа с увиснали от почуда усти стояха и гледаха разярената и вдъхновена автентична селска синьора баба. Срам, голям срам ме обзе. Облякох се надве-натри и изфучах като хала, като за изпроводяк бабето не пропусна реплики от сорта " Изкусителки! Пачи! Развратници! Ша ви дойде акъла, ама късно! Ша разберете вий, че баба е права!" и т.н. и т.н. “Оххх” въздъхнах от облекчение, когато джипа потегли.
Нели ме запозна с Анджело - така се казваше италианеца, чиято компания щях да търпя цяла вечер. Нормален човечец, още повече че в тъмното не изглеждаше зле, а и поради факта, че нито аз отсявам от  италиански, нито той зацепва нещо от английския през повечето време си се усмихвахме мило един на друг. От време на време като израз на възхищението си изригваше, падайки на колене пред мен:
- Миля! Стелла!!! – то аз едва преглътнах, че не може да каже като хората Мила, сега ме прекръсти и на Стела.
- Нело ма, обясни му, че не се казвам Стела. И ако още веднъж ме прекръсти – водя го в някой магазин да ми купува нови дрехи!
- Мило, много си проста драга… Той те нарича “Звездичке моя” . Пък ти бъди доволна, че вашите са те кръстили Мила (хиляда), а не Галина (кокошка).Или пък Станка (уморена). Вземи си купи някой разговорник, да не простееш и да се излагаш пред чужденците!
На другия ден, очарован навярно от красотата ми и запленен от милата ми усмивка Анджело ме покани отново. Нищо лошо, освен че беше през деня.
- Нели, на колко години е тоя бе? – гледах го – имаше бая бръчки, не ми се струва да е първа младост.
- На около 40, 40 и няколко… смутолеви Нели – ама не се бой – не е женен, пък и там стандартите им са други – там минава за младеж.
- Ма какъв младеж, ма? Той едва диша от старост, младеж… На такива като него тук им викат чичковци… - забравих да ви кажа, че по онова време бях в разцвета на младостта – на около 20-23…
 Анджело ми се виждаше полуумрял от старост, но под натиска и на Нели, и на родната ми майка, която след като разбра, ме агитираше да си уредя животеца и да стана достопочтенна италианска съпруга, се съгласих да продължим да се виждаме. Естествено избягвах да се срещаме по светло – едно, че съществуваше вероятността някой да ме види, и друго, че на по-приглушена светлина нещата ставаха някак по-възприемчиви.
Анджело хлътна по мен, дет` се вика “клъвнА като шаран на кука”… То не бяха писма, то не бяха телефони, то подаръци ли не хвърчаха… Мамма миа, казвам ви честно, чак аз се навих – какво толкова – ако ще си живея добре занапред ще се прежаля! Взех се в ръце, изчетох де що има учебник по италиански, и въоръжена с речник при поредното му идване го шашардисах с почти безупречен италиански език. Незнам защо Анджело беше останал с убеждението, че съм порядъчно тъпичка (сигурно защото съм красива, пък и българка), та сега му се виждах по-умна и от А.Айнщайн. Пък и вече нямах проблеми да му обясня какво уча, та човека едва не припадна от шок, че има намерение да се сгодява с такова уникално чудо на българската мисъл. Както и да е – решил беше, че ще ме взима, разказал на майка си, на всичките си приятели за очарователната българска булка – тип самодива, и след едномесечни мъки из посолствата се сдобих с виза, качих се на самолета и пристигнах в родния град на жениха Анджело. То да се нарече град е малко прекалено. Дори за мащабите на България си беше чисто село, ама да не издребняваме сега. В Италия е! Другото няма значение.
На сутринта ме запозна със съкровището – достолепната, величествена и порядъчна, държаща на моралните католически ценности МАМА. Не личеше Мама да е възторжена от пристигането ми, но чест и правеше, че се отнесе забележително мило и със снизхождение към особата ми. С нея варианта за комуникация отпадна от първия ден – нито тя разбираше чистия, разговорен италиански, който аз бях учила от учебниците, нито пък аз – зверския диалект, който пореше Мама. Налагаше се Анджело да ни превежда, а той често отсъстваше, така че през повечето време си пиех послушно кафето с цигарка, кротко кимах в знак на съгласие, когато тя кажеше нещо и гледах поредната боза по телевизията. Откакто бях пристигнала се превърнах в атракцията на селото – всяка вечер из местните заведения се запознавах с купища хора, приятели на Анджело, на които даже имената не успявах да запомня, но затова пък се наслаждавах на искрената им радост от факта, че ме виждат. А и как няма, както разбрах впоследствие – хората се радвали, че заклетия ерген, сбъркания хляб, нещо като Мунчо-то на селото най-сетне ще се жени! Върволицата не спираше и в къщи – изреди се цялата рода да идва, да ме оглежда и да ме коментира, най-вероятно неодобрително, съдейки по погледите им, лишени от каквато и да е радост. За любезност да не говорим. Предполагах какво си говорят : “Срам! Тоя нашия Анджело на дърти години така да оглупее… Свършиха ли се италианките, та трябваше българка да взима? Погледни я, каква е млада, пък и красива – сигурно е проститутка! Срам, голям срам навлече на семейството!!!” Говореха и ме гледаха, гледаха и говореха… естествено нито думичка не им разбирах, те и затова говореха пред мен. Пиех си невъзмутимо кафенцето и кротко припалвах поредната цигарка.
В края на първата седмица се постараха да ми обяснят, че аз като един вид домакиня, трябва да си вляза в ролята. Тоест – Мама е стара и болна, на прислужница няма смисъл да плащаме, така че хващай метлата. Да, ама не! Че аз затуй ли дойдох в Италия? Да мета ноктите на свекървата, които тя реже и пуска по пода? Да ме обвинява, че не знам как се държи метла? Ами че как ще знам, като в България си имаме прахосмукачки? След първия скандал, в който аз държах да започна работа, а Анджело държеше да си стоя в къщи, да не му се смеели хората, че една жена не можел да издържа, а я пращал да работи, взех да се замислям… Другото над което мислех още по-отдавна беше почти пълната липса на секс. Отначало го отдавах на католическите убеждения на Мама, която ни следеше за нередности като ястреб – та какъв секс под покрива й, преди първата брачна нощ??? Но след като успявахме за приспим цербера, да заобиколим религиозните и другите правила и да се мушнем заедно в леглото, и Анджело с гола, млада, прелестна и жадна за удоволствия нимфа в леглото, просто ме целува по челото, казва че е извънредно уморен, обръща се на другата страна и захърква!?! Тогава? Че то ако така е преди брака – представям си как ще е след това… Така беше развенчан  за мен онзи мит… нали знаете – за латинския любовник… При тия обстоятелства, който и средностатистически българин да вземем на неговата възраст, щеше да се отсрами достойно, че дори и да затвърди убежденията като повтори, потрети и дори почетвърти…
Когато стана време за удължаване на разрешителното за престой в страната, казах, че отказвам. Полицаят ме пита три пъти, с надеждата да не разбирам италиански и да съм се объркала. След като му обясних любезно, че говоря, разбирам го и няма да удължавам срока на пребиваване, той скочи изненадващо и изчезна на някъде… “Странна работа са това италианците” – помислих си аз, а в това време той се върна, водейки със себе си още дузина колеги и каза:
- Ето колеги… ако не сте виждали досега, гледайте добре… Единствения чужденец, прецедент в дългогодишната ми кариера, който не се моли да остане, а да си тръгне!!! – смяха се, шегуваха се, чудиха се… но съвсем ми беше безразлично.
Аз вече си бях решила – по-хубаво от България си няма и това е! Да си ядат макароните, скаридите, да си метат с метлите, да си ходят по църквите и каквото искат да си правят. Аз не съм за там!
Когато си стегнах багажеца и обявих решението си, неочаквано за мен Мама се разплака. Оказа се, че въпреки недолюбването от нейна страна, женицата се е примирила и дори се е зарадвала, че нейния Анджело най-накрая, финалменте дет` се вика, ще се ожени и ще я дари с внуци. Надеждите й и този път бяха напразни, и колкото и сълзи да проля, не можа да ме убеди да остана. Накрая чак я съжалявах и честно казано се разделих единствено с нея с мъка на сърцето. Обичният и син ме обвини във всички грехове – и съществуващи и несъществуващи в библията. Нарече ме модерна, еманципирана жена (което всъщност си беше комплимент де), нарече ме есктравагантна и сексуална хищница, материалистка и кариеристка (и тук донякъде беше прав) и за капак каза, че съм властна, обсебваща и нетърпяща възражение персона (един вид инат)! Тук вече не издържах, и когато ме попита какво щял да прави сега, след като казал на всичките си приятели, че се жени, му отвърнах простичко и ясно:
- Намери си някоя, която е като за теб!
С това приключи италианският ми годеж. Оказа се, че нито съм простичка, нито малоумничка, нито търпеливичка, та да търпя цял живот животното, наречено италиански съпруг. Не че и българските такива бих търпяла... Далеч съм от мисълта, че всички са такива… просто аз попаднах на такъв… Ама съм и аз за бой – заради един ботуш на дъното на чашката ми от кафе – за малко да се оженя! Нейсе... размина ми се!