Пристигнах в  кампуса след два часа пътуване с влака. В купето се поуспокоих и  тракането на влака по релсите ме унесе.Трябваше да приема живота такъв, какъвто става. С голямата промяна от днес. Колкото и да ритах срещу съдбата, нямаше полза. Като го проумях това, започна да ми олеква. Затворих очи. Заспах. 
     Живеех с още две момичета, но те  си бяха заминали за празника. Отключих вратата  и избутах двата куфара  с вещите ми от миналото. 
  В кампуса беше тихо. Всички бяха във ваканция, празнуваха Коледата и още не бързаха да се връщат. Нямаше обичайните  смехове и глъчки. Не се чуваше тропане и стъпки, беше глухо и тъжно.
    Не бях яла от няколко дни  и стомахът ми се беше свил на топка. Пуснах си радиото да бръмчи, но не го чувах. Отворих хладилника, но вътре освен няколко моркова  и портокалов сок нямаше нищо. Захрупах морковите. Сладки и сочни, идеални бяха, особено като си гладен. След като си наредих багажа излязох навън. Трябваше да глътна малко въздух, а може и да срещна някоя приятелка. Тогава се сетих, че Стела от моят курс работи  в едно бистро. Краката ме понесоха натам.  Ще изпия чаша с какао и ще разпитам за работа. 
  Звънчето трепна на вратата като влязох в топлия салон. Няколко маси бяха заети, но имаше много свободни места. Седнах в едно сепаре и се оглеждах за Стела. Тук беше много хубаво, с чисти покривки по масите, с еленчета и снежинки по прозорците. Коледната елха още стоеше в ъгъла с бляскави лампички и цветни топки. Венци от джел се виждаха по стените.Миришеше на прясно изпечено кафе, на канелени сладки и на домашен уют. Преглътнах. Макар, че не исках да мисля за стари неща си спомних си за пая с ябълки  и канела, за билковия чай на мисис Елън, за камината, която весело пращеше в хола, докато играехме на шах с мистър Том и за вечерите, когато гледахме някой филм.  Спомних си за моят празник – Бат Мицва, когато станах на 12 години. Облякох се с зелена ефирна  рокля, със същия цвят на очите ми и със зелени сандали. В тъмните ми коси мисис Елън сложи диадема с червени  копринени рози. 
       В синагогата трябваше да чета от Тората. Отначало се притеснявах и гласът ми едва се чуваше като мънках, но равинът ме окуражи  и аз зачетох ясно и силно. До мен от двете ми страни стояха като стражи  мисис Елън и мистър Томас. Бях силна с тях. Усещах подкрепата им.  Изпитвах благодарност и обич.                           
        После празникът продължи на моравата пред дома. Аз бях в центъра на събитието,  на специално кресло, украсено с бяла коприна. Беше знойно лято и бяхме  наели маси и столове, кетъринг с кашерна храна. Ястията и напитките бяха вкусни и великолепно аранжирани в големи подноси. Тортата  с плодове и шоколад беше страхотна, топеше се в устата. Балони се полюшваха на специална арка. Получих много подаръци, целувки и благопожелания. Мистър Том ми подари няколко книги и лаптоп, а мисис Елън  красиво кожено  портмоне  с  чек. Чувствах се като кралицата на бала. Сърцето ми искреше от любов. Виждах, как всички ме харесват и ме приемат като една от тяхната общност. Лампички просветваха в кадифената нощ, лееше се музика, бях развълнувана и щастлива.
           Видях Стела и й махнах с ръка. 
-    Здравей, Алис – Стела пристигна при моята маса и се наведе да се целунем.
-    Здравей. Радвам се да те видя. Пристигнах току- що, но няма никой в стаята. Май съм подранила, но не ми се стоеше в Орландо и нямах търпение да се прибера тук.
-    Ахаа.. Какво ще си поръчаш?
-    Ами нещо за хапване, че умирам от глад. Сандвич с пуешко, пай с ябълки и канела, чаша какао.
-    Добре. Ей сега ги нося. Може да поседна при теб за минута, няма много клиенти днес.
    Стела донесе поръчката ми ,аз не чаках повторна покана и започнах да дъвча. Взех димящата чаша.
-    Ти тук ли беше по празниците? – попитах я, макар че знаех, че остава в кампуса.
-    Да. Всички бяха заминали, работата намаля, но все някой се отбиваше в кафенето. За мен беше добре дошло, че заплатата ми върви, дори и да няма много навалица.
-    Доволна си от парите, така ли?
-    Бива. Не се оплаквам, а и закуски получавам безплатно. И кафе.
-    Ами…знаеш ли,  аз също си търся работа. Да знаеш  нещо подобно? 
-    Ей, май имаш късмет, вчера колежката напусна. Ако искаш  да попитаме шефа.
   Кимнах с глава, доядох си пая и влязохме със Стела при управителя. Кабинетът му се намираше в края на коридора, закътан до склада. Почукахме и един мъжки глас ни отговори.
  До едно бюро с компютър стоеше мъж на петдесетина години, с леко прошарена коса и тъмни очи. Тракаше по клавиатурата и дигна поглед към нас. Гледаше  студено и надменно. Личеше, че му досаждаме, но все пак ни попита:
-    Какво става Стела? Проблеми ли има?
-    Аааа, не, мистър Дийн. Приятелката ми Алис Кларк си търси работа и иска да ви пита за това. А нали Нора напусна, та си помислих, че…
-    Ахаа…- прокашля се шефът – Седнете. 
   Подаде ми ръка и се запознах  с мистър Самюел Дийн. Името му ми прозвуча еврейско и наистина се оказа, че е евреин.
Няма оттърване от тях…тези евреи са навсякъде - помислих си веднага.
-    Имате ли опит? Какво умеете?
-    Амииии… азззз – започнах да пелтеча, щото не умеех да лъжа – аз нямам опит, но бих могла да се науча от Стела и да работя, ако ме вземете. Мисля, че ще се справя.
    Мистър Дийн ме огледа от глава до пети проницателно, май остана доволен от първоначалното впечатление, което му направих. Изглеждах добре, сериозно момиче,  нямах татуировки по шията, нито зелена или лилава коса, както беше модерно.   И каза:
-    Елате  утре в седем. Стела ще ви покаже  какво ще вършите. Няколко дни ще е пробно с нея, ако ви одобря, ще ви пусна на смени и ще подпишем договора. По десет долара на час и храна от заведението. 
-    Благодаря Ви.
   Идваше ме да го разцелувам от радост. Хлопнахме вратата и отвън се ухилихме със Стела. Тупнахме длани. Благодарих й от сърце. Прегърнах я. Успях  от първия път с работата.
 Тръгнах с уверена крачка към общежитието. Щях да работя и да изкарвам пари. Трябваше да се запиша задочно и да завърша тези  последни месеца от следването. Колкото и трудно да е, мислех че ще се справя. Затананиках си. Бях лека като перце.
     На другата сутрин точно в седем влязохме със Стела в бистро „Мурата”. Започнах да се уча как да сервирам, как да отчитам заявките и т.н. Нямаше нищо сложно. Шефът изникваше изведнъж и ме наблюдаваше. В края на деня той  ме извика в офиса, подписахме договора и ми даде униформа – блузка с  избродирана емблема на заведението и черна пола. Усмихнах му се, защото бях изненадана, че толкова бързо се нареждат нещата. И после, не знам защо му казах:
-    Благодаря Ви за доверието, господине. Аз израснах в еврейско семейство. Но сега съм в  труден момент и разчитам на тази работа.
-    Еврейка ли сте?
-    Да, живях в приемно семейство. Те починаха наскоро и затова търся работа, за да се издържам и завърша колежа.
-    Много съжалявам за загубата ви .
-    Благодаря Ви.
    В погледът му се долови любопитство, но аз не казах нищо повече. Усмивка се разля по лицето му. Вече знаеше, че съм една от тях, еврейка. Изглежда беше доволен, че съм сериозно и възпитано момиче. И че ще работя здраво, защото съм на зор. Очите му омекнаха. Пълна метаморфоза-  от студения надменен човек, сега стана сговорчив и внимателен…
    Работех по десет – дванадесет часа, прибирах се уморена и се стоварвах на леглото като труп. Съквартирантките ми си живееха живота весело –малко  учене, много купони, забавления, момчета, срещи… За мен животът ми стана  - работа и сън. На другият ден – същото. Безкраен кръговрат. Дните се изнизваха в седмици, седмиците в месеци. Нямах време за нищо друго. А и нямах настроение. Бях дръпната и  мрачна. Момичетата не ме закачаха след като им се озъбих няколко пъти. Завиждах им, че са осигурени, спокойни  и   горделиви. Виждах ги , че са лигави и повърхностни, но имаха късмета майките и татковците им да треперят над тях, да им пращат редовно чековете, да им купуват дрехи и коли. Гняв ме изпълваше, когато ставах сутрин рано за да тръгвам на работа, а те се излежаваха в леглата си или когато се връщах с туптящи пети вечер, а те се натискаха безсрамно с някое момче в стаята.   
       Една вечер след смяната ми, мистър Дийн ме покани да останем да пийнем в бистрото. Всички се бяха разотишли. Очаквах подобно нещо, защото улових, че последните дни ме зяпаше  доста нахално. Погледът му се плъзгаше по мен, спираше безсрамно по гърдите ми, по стегнатите ми бедра, очертани от полата. Гледаше ме както изгладняла пума гледа парче месо, дето има една приказка. Не исках да се забърквам със стари мъже, а още повече, че ми е шеф и семеен, доколкото знаех. Стела ми беше казала, че се сваля и на другите момичета и да внимавам с него. Така, че го отрязах:
-    Съжалявам, мистър Дийн, но Стиви ме чака да се прибера. Живея с него. А и вас сигурно Ви очакват у дома…
      И погледнах многозначително безименния му пръст, на който се мъдреше венчалната му халка. Нямах приятел, никакъв Стив не ме чакаше, но ми хрумна да си измисля. 
    Той се поядоса, защото очите му станаха сериозни, усмивката му се стопи и устата му се сви като издължена линия. Много неприятен тип. С високи скули, набръчкано   и сухо лице, оплешивяла глава. Поставих го на място и едва се сдържах да не се изсмея.
  Мистър Дийн се пробва още няколко пъти, но като не се получи с мен, се прехвърли на новото момиче, което скоро започна при нас. Скришом  го гледахме със Стела как кръжи около новата, хихикахме зад гърба му. Клюкарствахме и се забавлявахме. Бяхме хубавици и нямаше да се оставим на този, дори и да ни беше шеф.

    Минаха няколко седмици и мистър Дийн пак започна да върти очи и да ме дебне. Веднъж като си тръгвах ме повика в кабинета си. Имах лошо предчувствие. Всички си бяха заминали и аз се тресях от нерви. Пристъпих боязливо и го попитах какво има.

  Той се доближи до мен и ме притисна до стената. Ръцете му зашариха по тялото ми. Аз се извъртях и го цапардосах с крак по чатала. Той не очакваше, аз също не мислих,че може толкова силно да го ударя. Сви се и закрещя обиди...

  - Отрепка, еврейски боклук и ...не

чувах повече...

...Изскубнах се и побягнах навън.

       Подлец! Кучи син!

    Вървях побесняла из кампуса. Трябваше да си получи заслуженото. Обидите, които ми изкрещя  се лепяха като петна по лицето ми,  пълзяха като хищни пръсти по тялото ми. А аз не заслужавах да ме мачка...

   Съставих си план...

 Започнах работа рано сутринта и се държах все едно нищо не се е случило. Бях първа смяна и след обед си тръгнах. Втората смяна свършваше в полунощ и той последен заключваше бистрото. Шевролетът на мистър Дийн кротко седеше на паркинга. Не беше осветено. Сенките на близките дървета бяха идеално място и аз се скрих в тях. Застанах и  зачаках нетърпеливо зад дебелите стволове. Треперех като лист.

    Пристъпях нервно от крак на крак, ту се колебаех, ту се надъхвах, но яростта ми надделя.  

     Копелето трябва да си го получи!

  Колегите си тръгнаха един по един . След четвърт час излезе и мистър Дийн. Примъкнах се безшумно зад гърба му. Той се наведе да отключи колата, но аз бях бърза...Стоварих камъкът, който държах в изпотените си длани с всичка сила в главата му. Черепът изхрущя и той се свлече на колене. После се килна на една страна и падна. Стана толкова бързо. Не очаквах, че така изтича животът...като миг...има те...няма те...На земята се изтъркаля портфейла му. Аз се наведох и го взех.

    Избягах в  нощта. Стисках камъка и го запокитих в близкото езеро. Никой не ме беше видял. Треперенето ми беше изчезнало. Бях спокойна и удовлетворена. Спрях до една улична лампа и отворих портфейла. Имаше пари и снимка на мистър Дийн с жена му и четирите деца. Беше се изпъчил гордо между тях...като образцов съпруг и баща. Прибрах парите, а снимката и портфейла изхвърлих в кофата за боклук под  куп вонящи зеленчуци.

     На другият ден ни разпитваха, но никой не знаеше нищо. Споглеждахме се с момичетата, но бяхме доволни за случилото се. Затвориха бистрото, но след седмица имахме нова управителка и работата продължи. Беше ми се разминало...Мълчах си и си вършех все така усърдно работата. Добре го бях подредила...
     Отслабнах от непрекъснатото търчане из бистрото, което беше пълно от сутрин до вечер. Не можех да подгъна крак, много клиенти се изнизваха и поръчките валяха.  Спестявах всеки долар, радвах се на всеки бакшиш и кътах спечеленото. Станах стегнато, мълчаливо и затворено момиче. Работата ме направи сериозна  и разумна. Не харчех за нищо излишно. Така изкарах до началото на лятото – без почивки и забавления. Тогава щеше да напусна, за да се явя на изпити през сесията. Трябваше много да чета и да наваксам за няколко седмици пропуснатото. Не се страхувах от изпитите. Помнех и учих бързо. Явих се и завърших успешно колежа.
       Но защо ми беше тази история на изкуството? Търсих в обявите работа, но без резултат. Нямах препоръки и връзки, никой не ме покани на интервю. Със спестените пари си наех малък тавански апартамент в Джаксънвил. Парите взеха да се топят. Започнах да се притеснявам, че нямам работа. 
     Затова приех да работя като машинописка, т.е. сътрудник  в една търговска кантора. Мистър Уйлис имаше голям търговски склад в улицата зад пристанището. Аз трябваше да вкарвам в една програма всички доставки и продажби на компютъра, а  после да изпращам файловете на счетоводителя. Работата беше монотонна и скучна, еднообразна и бързо ми втръсна. Нямаше нищо общо с историята на изкуството, което завърших с отличие. Фантазирах си, че ще работя и преуспея в някоя културна институция, а седях в един забутан офис, в дъното на склада. Нямаше прозорец и по цял ден бях на изкуствена светлина. Най  ме  дразнеше, че не влиза чист въздух. Но и това преглътнах, защото вземах редовно заплата и не гладувах. Справях се, плащах си сметките и наема, живеех ден за ден, очаквах да си стъпя на краката, да намеря подходяща работа и да се измъкна от невзрачното живуркане…
   Изминаха няколко седмици, нямах приятели и се чувствувах не на място тук. След работа се шляях из улиците безцелно, сядах да хапна някъде и не бързах да се прибера в квартирата. Вечер щраках каналите на телевизора, но нищо не ми приковаваше вниманието. До късно не заспивах, въртях се из леглото и чертаех планове за бъдещето си. Исках да имам интересен живот, да работя вълнуваща работа, да срещна ерудирани хора, да попадна в културно общество. 
     Като наближавах сутрин офиса, усмивката ми увяхваше, захващах еднообразните разписки и  документи и потъвах в скучния делник. Нямаше изкуство, нямаше кино премиери, нямаше  онази бохемска атмосфера за която жадувах…Чуках по клавиатурата  като насън цифрите без никакво желание и трепет. Чаках да мине денят, да стане пет часа и да си тръгна. Не бях ентусиазирана от тази работа и гледах на нея като на временно решение. Беше ми дошло до гуша...
     Исках да бъда богата. Веднъж  чух Мисис Волц , моят кумир за подражание да казва, че да станеш богат има няколко начина -  да се родиш богат, да се омъжиш за богат или да получиш от лотарията. Не бях се родила със сребърна лъжичка в устата, купувах билети от лотарията, но нищо не спечелих, оставаше третият вариант- да намеря богаташ.

..............

    Лежах в леглото, а над мен през капандурата надничаше любопитната луна. Когато е такава луната, пълна и бяла като погача,не можех да заспя. Въртях се без сън. Затварях и стисках очи. Нощта преваляше, а аз ставах раздразнителна и нервна.

    Неканени мисли ме обземаха.  Пак се ядосвах на синагогата. Споменът за проклетата синагога ме връхлиташе изневиделица и аз се разлюлявах.Избутвах я в дълбините на съзнанието си, но тя изплуваше на повърхността.Тя ми окраде наследството, останах без пукнат цент…но една идея ми мина  като светкавица през главата. Бях млада, красива, умна. Трябваше да се сетя досега…Синагогата ми взе всичко, сега трябва да ми даде нещо...
     Да!Утре е петък и ще отида  надвечер в синагогата. Започва Шабат…Ще завържа контакти и връзки. Трябва някой да ми помогне…За да успея…евреите се поддържат взаимно един друг…А богат евреин…хихии…хии…е по-добре от нищо…

      Напипах перлите си на ръката, завъртях ги нежно и заспах...
…………………………..

       Продължава...