ГОЛЯМОТО ПЪТУВАНЕ

Станеше ли дума за годините му…

Знаеше, че мина осемдесетте!

Но, не винаги си спомняше кога.

Държеше се, излизаше, дано човек срещне!

Ако се случеше, често не се сещаше, кой е!

Утешаваше се!

Още, поне мъжко от женско различаваше!

Това, в тия времена, кога жени на мъже се правят, а мъже на жени, си беше проблемно.

Предадоха го и краката, та често се спъваше и падаше.

Не обвиняваше тях, а очите, че още се заглеждат!

Какво друго можеше да прави?

Градът опустя!

Кой успя замина нанякъде…

Кой не успя, си чака тук реда за Оня свят.

Излизаше, присядаше пред блока си…

На една пейка, с една дъска, че другите ги окрадоха.

Подпираше глава с ръка и не смееше и да мисли.

Компания му правеше само едно бездомно, улично куче.

И то, като хората, чакаше…

Някой нещо да подхвърли!

Къде по левче към пенсия или заплата…

Къде по милост пакети, уж за помощи…

От еди-къде си, с боклуци в тях, еди-какви си!

Чакаха!

И хора и кучета, че живот ли е да го опишеш!

За да избяга от него и да го позабрави, до скоро излизаше с колата си и обикаляше по пътищата извън града…

Да погледа, да се порадва на красоти…

Но, очите го предадоха и му забраниха да кара колата!

Можеше, само в гаража, да си я погледа…

Да си я помилва…

Един ден, като отиде, пак да си я види и да я помилва…

Влезе в нея, приседна, бръкна ключа, врътна го…

И моторът нежно замърка, като котарак на припек.

Заслуша се, унесе се и на бялата стена на гаража му се привидя път, който се извиваше покрай реки, поляни…

Минаваше през села и градове…

И не разбра, как се понесе…

Пътуваше, пътуваше, а картините на стената се меняха!

Една от друга по-хубави, по прелестни…

И като че ли, все някога, някъде си гледани.

И някои, като че ли от него съградени…

Унесе се, прехласна, но моторът прохърка и спря!

Бензинът свършил!

Стоя още доста време, облегнат на кормилото и загледан в стената отпред, но освен бяло, друго не виждаше!

Излезе, заключи и се прибра!

С дни не забравяше, чудното пътуване и не изтрая!

Взе една тубичка, отиде и си купи литър ли, кило и нещо ли бензин, и като се върна, го изсипа в резервоара.

Влезе в колата, врътна ключа, моторът забръмча…

И пак потегли!

И пак път след път, картина след картина…

И това продължи, докато бензинът пак свърши.

И от тоя ден нататък, всеки ден, купуваше бензин, наливаше го, врътваше ключа и тръгваше на път…

По пътища, изминати през годините…

Гледаше на стената картина след картина…

И забравяше, и за крака, и за очи, и за години…

Пътуваше, гледаше, спомняше си…

Често се усмихваше и си мислеше…

Колко малко му трябва понякога на човек!

Съвсем малко!

Само кило - кило и нещо!

Ама и да се сетиш!