28.01.2018 г., 20:36 ч.

Горчиви гроздови зърна- 4,5 

  Проза » Повести и романи
697 0 0
9 мин за четене

Сашо на Селимови

Нямаше да е истинско село от 80-те, ако не беше мирното съжителство между българи и цигани...Разбира се, по-голямата част от тях живееха в най-долната част на селото, в циганската махала, но и тук там в горния край , където беше и нашата къща имаше цигански семейства, но от тези с български манталитет, както ги наричаше милата ми майка. Това означаваше, че не говорят на цигански, живеят в измазани, спретнати къщи с дворове, гледат селскостопански животни и по нищо не се отличават от съседите си, освен по цвета на кожата и по родословното си дърво...Та имахме такива комшии-бяха две къщи една до друга на едно голямо семейство-Селимови...Поради екзотичната смес от мургава майка и бял баща половината бяха бели и не се отличаваха от нас, а другата част си бяха с цигански черти и вид...И цялата фамилия бяха музиканти-от най-възрастния до най-младия...Тук е редно да спомена за непросветените предпочитаната по целия Северозапад духова музика-вероятно влияние от близките граници със Североизточна Сърбия, но като почнеш от известния Дико Илиев и свършиш до подобни малки и никому неизвестни /тогава/ оркестри, този тип мелодичен шум беше доста популярен сред северозападната популация...И то доста преди Горан Брегович да създаде филмовата си музика и оркестъра за сватби и погребения...И точно такъв беше оркестърът на Селимови...Най-колоритни от всички бяха братята Сашо и Валери- и двамата виртуозни тромпетисти-слухари , а толкова различни, все едно са родени от две различни майки...Валери беше от светлокожите, с чуплива коса и лице без особено запомнящи се черти. Той беше блудният син на фамилията, защото по едно време ги предаде и отиде да свири в някакъв видински оркестър. Сашо беше по-интересният от двамата-мургав, с черни, лъскави като гривата на любимия му кон очи, черна къдрава коса и невероятен мустак, обрамчил от двете страни червената му уста и белоснежната усмивка-все едно изваден от „Таборът отива към небето“-с две думи истински циганин и на вид, и на дух....Та Сашо беше ерген, когато ние бяхме дечурлига на по 6-7 години, сигурно е бил на двайсет и няколко, но за разлика от много цигани на неговата възраст, не бързаше да се жени...Всяка събота и неделя спретваше оркестъра и обикаляха околностите да свирят на сватби , новобрански и пристануши...Отвреме на време ги срещахме по погребенията, а протяжната музика на духовите инструменти съчувстваше и плачеше заедно с опечалените...Беше невероятно изживяване да срещнеш Сашо облечен в униформата на оркестъра, която обикновено се състоеше от черен панталон и елек и сатенена риза-я червена, я канареножълта, я лилава-все по циганския вкус-с вечната му лъчезарна усмивка и напетия черен мустак...А ние знаехме наизуст репертоара, защото братята усърдно репетираха и, тъй като къщата им беше непосредствено до нашата, нямаше начин да не станем твърди фенове на хората, кючеците и засуканите сола на тромпет, които ни правеха компания, докато поливаме градината или плевим пипера на баба...И ето че един прекрасен ден из махалата се разнесе слух, че Сашо се е оженил. Действително, съвсем скоро започнахме да го срещаме ръка за ръка с една хубава, дребничка, бяла циганка, с невероятна дълга до средата на бедрото коса. Беше някъде от ломските села и се казваше Мариана. Сашо истински обичаше Мариана, то си личеше още отдалеч, като ги видиш как вървят ръка за ръка и как присвяткват от любов черните му очи щом уловеха погледа й...Мариана винаги ходеше със Сашо по тържествата и все седеше най-отпред и с умиление гледаше как любимият й се рее на крилете на музиката-опиянен от нея и Мариана...Но, както знаем, нетрайна е циганската любов и така както лумва внезапно, така угасва като залят с вода от чайника ненужен огън...Мариана роди едно мургаво синче на Сашо-пълно негово копие....И някак така, както дойде изведнъж, така изчезна като красиво лятно видение в топла нощ. Сигурно причината е била сериозна, вероятно имаше връзка с доловените, въпреки затворените прозорци и врати скандали, придружени с плач и писъци, бебешки рев и груби псувни... Понякога късно вечер чувахме тъжния, като на уморен от живота млад циганин, протяжен глас на тромпета, който оплакваше нещо, някого, кой го знае....Доста след като Мариана си тръгна, Сашо вървеше по селските улици сам и печален...Минаваха годините и синът му се върна у дома, започна и той да свири на тромпет, за да продължи Селимовата традиция...Оркестърът на Селимови продължи да съществува и още го има...Помня една тъжна пролетна привечер преди около 20 години, със сестра ми бяхме в градината и обръщахме пръстта с права лопата. Бяха минали броени дни от смъртта на баща ми. Пролетта се случи студена тази година и в последните дни на април започна да се долавя най-после някаква слънчева топлина и готовност за лято, а това означаваше едно-бързи мерки за подготовка на градината за засаждане на пипера и доматите. Земята не можеше да чака и нямаше как да е съпричастна с нашата скръб...Като и Сашовите музиканти...Ние копаехме, обръщахме унило тежката черна пръст, а те ни свиреха вдъхновено „Месечина“, изпълнявайки всички завъртяни сола, вероятно се готвеха за поредната неделна сватба...И ние плачехме и копаехме, копаехме и се усмихвахме, докато не падна здрачът и се прибрахме в притихналата къща....През годините оркестърът ставаше все по-известен и имаше защо...Започнахме да намираме техни клипове в Ютюб, а и вече излязоха от границите на областта и почнаха да пътуват надалеч с тяхната музика... Даже преди няколко години чух, че специално били поканени да свирят на сватбата на сина на някакъв големец в София. Беше забавно да разбера, че някъде преди София, узнавайки, че директно отиват да вземат булката без излишно губене на време, Сашо помолил тузаря да спре буса, в който придвижвал оркестъра...“Чиче, че требва да се разсвириме...“ Спрели някъде на магистралата в аварийната лента. Без да губят време циганите засвирили „Калашников“ под дребния дъждец и свирили така, че постепенно почнали да спират и други коли и се насъбрал един митинг на импровизирания концерт...Сашо на Селимови все още ръководи оркестъра-и за сватби, и за погребения, и за всяко житейско събитие...И все същата усмивка свети на поостарялото му мургаво лице с вечния черен мустак , а и музиката му си е все същата-вдъхновена от любов към семейството и родното село....

 

 

Братовчедите

„Бабо! Ей, бабо..И какво става по-нататък???”...Пффф...И после караконджата казала....
„Какво казала, бабо?....Хей! Бабо...” Казала.....Гльондже мирдже глава, точи чирва на коло, точииииии...Хрррррррррррррр.....”Уф, бе, бабоооо....” И баба заспива....Ама така беше всяка нощ-баба, смазана от работа и грижи по нас, заспиваше във въздуха и все не успяваше да се наспи, а камо ли да разкаже приказката, защото рано сутрин ставаше да издои козите и да занесе млякото в мандрата...По-късно това си беше наше задължение-да изкараме козите на козарника и след това да занесем млякото в мандрата, отвъд реката, през големия мост, в ТКЗС-то...Като бях на 12 това ми беше любимото сутрешно преживяване, защото още тогава обичах да ставам рано, а разходката до мандрата ми харесваше много, нищо че протестирах по протокол, колкото да не ми излезе име...Та в 7 още, обличах анцуга, плисках усърдно лице на мивката в двора, зъби миех и тръгвах с пръчката след козите...Още щом излизахме през портата двете козички-бяла и шарена-почваха да мекат и да се радват на свежото утро...Меккеееккке...И ръсеха дърденки като шооладови дражета по пътя...Щом ги оставех в козарника, откъдето щяха да ги изведат на паша, се запътвах към мандрата, оттам реката...Пътят минаваше край гробището, после още малко на изток до големия мост, а като пресечеш моста и се заредят от ляво утайниците си стигнал ТКЗС-то и в ляво-сградата на мандрата...Носех двулитровата котелка с прясно издоено козе мляко, минавах по моста и нямаше как да не се спра поне три-четири пъти, за да плюя във водата и да гледам как щастливи малки кленове се събират около плюнките ми, като малки речни хризантеми...Подритвах камъчета по пътя и стигах мандрата...Силната и специфична мандренска миризма ме караше да бързам, доколкото е възможно с предаването...Ако никога не сте влизали в мандра, няма как да ме разберете-то е като развалено концентрирано мляко, което стои дълго в огромните вани...Хем на добиче, хем на мляко, хем на застояло...Щом ми излееха котелката в общата голяма вана, хващах пътя наобратно и все се спирах на моста над реката-гледах големите, хлъзгави, покрити с някаква дребна растителност речни камъни по дъното, рибешките стада, които плуваха необезпокоявани из вировете и жабите, които крякаха и плуваха с очи над водата и само нежните черти по водната повърхност показваха откъде са минали....После неизменно минавах покрай гробището-отново...Гледах пресните гробове, които се виждаха от пътя и догарящите свещи под кръстовете...До гробището живееше братовчедката Галя, затова, когато свивах покрай къщата им, подсвирвах тихичко под прозореца й, пък дано се събуди и да дойде по-скоро да играем...Галето беше нисичко и пълничко девойче на моята възраст. Беше загубила баща си твърде рано, само преди няколко години...Умря си човекът на 37 от инфаркт и остави двама сираци на невръстна възраст и вдовица...Малко преди него беше умряла и мащеха му, втората жена на баща му-баба Деча-на 56 години...Ей така, в съня си, докато братовчедите Галя и Анатоли сънували някой си сън...Помня я тази баба, заради това, че когато идваше у дома, все присядаше до прозореца и плетеше чорапи. Носеше вкусно сливово сладко с индрише и имаше тънка лилава уста и розови бузи/ по-късно, учейки медицина, щях да разбера, че това се нарича фациес митралис/...И от това си отиде ей така...Няма начин да не ви разкажа за първото погребение, на което съм била...Лято е било, а баба и дядо и през ум не им е минало, че може да се уплашим, то и затова не се е случило...Помня, че бяха сложили баба Деча да лежи на леглото в дневната....За първи път видях, че устните й са розови и реших, че някак смъртта ги е променила...Лежеше си там, на леглото, тихо и кротко, с розови устни и безмълвна...Била съм само на пет и нямам друг спомен освен горящите до главата й восъчни свещи и миризмата на чемшир...Все пак братовчедите Анатоли и Галя продължиха да идват на село. Гледаше ги дядо им-дядо Томо, брат на баба..Затова братовчедите идваха у дома когато си решат, получаваха закуска като нашата и каквото за нас, такова и за тях...Това беше дълги години, докато всички ние се попиляхме по света и отдавна не сме се и сещали един за друг...А тогава спяхме в едно легло и хапвахме филии, намазани с масло и сливово сладко с индрише...

 

 

 

© Мария Георгиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??