7.11.2014 г., 0:12 ч.

Гошко Ангелчето 

  Проза » Разкази
1032 0 1
9 мин за четене


Гошко циганчето се обърна и видя художника, че рисува втренчен в църквата св. Харалампий. Неспокойните му движения издаваха, че нещо го тревожи. Какво ли му тежи, се питаше художника без да поглежда към него. Жегата беше непоносима. Лятното майско слънце нажежаваше всичко наоколо и нямаше почти никакви хора по улиците и площада. Гошко се доближи и зяпна в платното.


  • Бате дай двайсет стотинки! – несигурно прозвуча циганчето.


Художника спокойно продължаваше да си рисува. Искаше да се запознае с момчето, да поговори, да го нарисува…Гошко следеше внимателно размаха на ръцете под които танцуваше четката. Напористата му детска стойка се пъчеше в желание да осъществи контакт. Дали пък не търсеше нещо друго освен няколко монети.


  • Ще ми позираш ли? – попита художника и подаде един лев.

  • Да! – зарадва се циганчето и прие левчето, като се опитваше да прикрие болката в очите си. 


Болка която не убягна от погледа на художника. Усмихнат той започна своята работа, а Гошко все така изправен и сериозен, търсещ, очакващ…стоеше. Всички познаваха Гошко в малкия град Шабла. Макар и да се чувстваха забравени от Бога, далече, сякаш на края на света, те имаха своите истории и герои на деня. Гошко и няколко други циганета бяха известни с това, че просеха парички. С дребните стотинки Гошко си купуваше вафли, сладолед, бонбони, а едрите събираше незнайно за какво. Умно момче и напористо. Но с друго беше емблематичен за града! Болка измъчваше душата му. Очите му търсеха одобрението на художника. Сякаш търсеха Божието благоволение. 

Най-после рисунката стана готова, заради което художника изгоря на слънцето, та трябваше неговите колеги да го мажат с разни мазилки после. Всички художници дошли в малкото градче бяха петима мъже и четири жени. Събрали се в една скромна виличка в с. Крапец заради поредния четвърти пленер в Шабла по живопис. Живееха в продължение на десет дена там, докато рисуваха вдъхновени от дивата “накрай света” природа. Вълнуващо преживяване, купони, джаз, нови идеи…

Около художника вече се бяха насъбрали и други циганета да зяпат. С широко отворени очи и зачудени погледи те наблюдаваха довършителната част на портрета. Но какво толкова беше направил художника, че чак да се чудят толкова много? На бялото платно, сега вече цветно, в три четвърти Гошко беше издокаран като ангелче. Същото лице, търсещите очи, хулиганският маниер, къса и неравно подстригана косица и …изведнъж от крехките му момчешки раменца се появяват ангелски криле. Гошко ангелчето!? Това облагородяване на образа накара децата да се изумят, не толкова от рисунката, отколкото от начина по който художника виждаше техния побратим. Те го познаваха много добре и знаеха какъв е. Невъзможно е да бъде ангелче! Всички свързваха Гошко с нещо друго, но не и с ангелче. Какво ли е това друго обаче, размишляваше художника изпод екстравагантните цигански подвиквания между децата. Това “друго” го знаеха само те и месните жители, учители, кмета…Нещо се беше случило. Гошко имаше съвсем различен имидж в Шабла от този тук сега – на рисунката. Кой е Гошко? Изведнъж циганчетата се отдръпнаха рязко. От горния край на улицата право срещу тях се задаваше една фигура на мургав мъж без един крак. Бащата на ангелчето! Той ядосано се сопна на художника: 

- Ти ли ще скъсаш рисунката или аз да го направя? От къде накъде ще рисуваш моя син? – нервничеше таткото


  • Но това може и да не е твоя син – предложи художника.

  • Как така не е моя син, нали виждам, нали него рисуваш – избухна в скандал циганина…


Останалите деца си шушукаха нещо, но художникът не отстъпваше:


  • Знаеш ли, че ние сме тук в Шабла на този пленер “Арт пътеки” под патрондажа на кмета и ако се случи нещо…


Като чу за кмета, циганина млъкна.


  • …а този който тук съм нарисувал може да бъде и моя син, защото моя син също се казва Георги. Ето виж – този нарисувания е бял, а не черен!


Таткото хвана ангелчето за ръката и като го дръпна, закуцука в обратна посока без да може да каже нищо. Изгорял на слънцето художник в жертва за изкуството, победоносно заприбира четките си. Какво пък толкова е станало? След два дни ще бъде откриването на изложбата в месното читалище “Зора”, ще бъде весело, тържествено, а картината “Гошко ангелчето” ще остане дарение за детския фонд. Така си мислеше художникът да постъпи – едно благородно дело, един жест. Но защо циганчетата така странно гледаха портрета на Гошко?

Настъпи уречения ден и на откриването на изложбата от пленера, деветимата художника представяха своите творби. Всички картини толкова красиви и различни... Дойде телевизията, видни месни жители, учители и общинари, спонсори, организатори, свещеника и кмета. Събитието раздвижи замрялото задушно ежедневие. 

Малко преди да бъде открито тържеството, художникът отново беше на разхождка в градинката пред църквата св. Хралампи в компанията на една поетеса. Докато разговаряха се появи Гошко с още едно по-голямо момче.


  • Бате ще ни нарисуваш ли? – дружно попитаха те.

  • Но нали тебе вече те рисувах! – усмихна се художника

  • Искам пак! – настояваше Гошко

  • Може би той иска да му подариш рисунката! – каза поетесата и извади два бели листа.


Гошко търсеше нещо различно обаче. Търсеше го в погледа на художника. Не да го нарисува, а друго искаше детето. Сякаш искаше да бъде различен, а не този който е. Искаше отново да преживее онова чувство… на одобрение, на внимание… когато художника се взираше в него с топъл бащински поглед. Такъв поглед и такова внимание каквито липсваха в ежедневието и живота на детето. Какво ли липсва на Гошко, за да липсва любов, за да не може да изпитва любов. Нещо го мъчеше и тежеше в детското сърчице. Копнееше да бъде свободен и да полети…точно като ангелче. Търсеше снизхождение. Прошка.

Докато художника отново го рисуваше, поетесата се разговори с децата. Разказа им за приятелството на Бог с човеците и ги попита дали влизат в църквата.


  • Ами мене още не са ме кръстили – заяви Гошко

  • А в кой клас си?

  • В пети

  • Нищо ще се кръстиш по свое желание, дори и родителите ти да не искат. А той ли ти е най-добрият приятел – посочи поетесата към другото момче

  • Да. Ние сме братовчеди.


Художника започна да рисува и братовчеда като подаде готовата рисунка на Гошко. С удовлетворение и успокоено изражение Гошко се усмихваше, не на самата рисунка а сякаш на нещо повече от това. Той отново видя, че е нарисуван като ангел, дори този път с ореол. По същия начин художника нарисува и приятелят му – братовчеда. 

И ето стана време за откриването. Всички запристъпваха тържествено към залата. Дойде и ангелчето с неговия братовчед, поканени от художника. Изведнъж една жена се развика на циганчетата и ги изгони от залата. Тя работила в общината и знаела всичко…


  • Вън, вън, вън! Това е официално тържество и вие нямате място тук, нито някой ви е канил.


Децата излязоха обидени навън.


  • Аз ги поканих – намеси се художника

  • Така ли? О-о-о, извинете тогава, ще ги извикам обратно да…

  • Но какво са направили толкова?

  • Не знаете ли? Гошко е най-лошото дете, заради това което направи в училище. Целия град знае за него как…

  • Какво?

  • Пребиха учителя по рисуване в училище. Гошко извика своя по-голям брат и по време на час по рисуване пребиха учителя, защото той писал на Гошко слаба оценка, а той искал по-висока. Гошко решил, че заслужава повече и така си отмъсти…

  • Излиза, че Гошко е черната овца на града! Но аз го виждам като ангелче. Значи за това другите деца ме гледаха така странно докато го рисувах…ето защо така бродеха очите му…


Художника разбра, че Гошко е очаквал не друго, а прошката, омилостивяване на неговата вина и приемане. Не е могъл да се изправи и лично да го направи пред своя даскал…но сега пред непознатия художник това е по-лесно и тогава това което не може да получи от даскала, сега го приема чрез непознатия… заради факта, че той не знае какво се е случило. Най-мъчително и трудно за човек е да прости на себе си. Но сега вече черната овца стана ангел. На тази изложба пред целия град Гошко беше представен като ангелче. Пред това малко общество неговия осквернен детски образ се възстанови в първоначалния – невинен образ, под четката на непознатия художник. Под тази четка Гошко успя да прости на себе си и отново да заживее като добро дете освободен от веригите на заклеймяването. Той беше освободен и решен повече никога да не постъпва така, защото художникът го дари с онова което беше изгубено. 

Когато разглеждаха картините от изложбата и обсъждаха събитието, пред портрета на Гошко всички смълчаха глави. Невъзможно е да си представят в действителност, че циганчето е добро. Но щом Бог прощава и душата човешка се покайва търсейки поправление, и ние хората трябва да го правим. Да прощаваме за постъпките на някой който е извършил зло е трудно, но не и невъзможно. Гошко вече се беше върнал в изложбената зала. От тук нататък нямаше да живее в този имидж на хулиган и бандит, и през целия му живот да гледат на него като на лош човек. Той вече беше приел себе си чрез художника по нов начин, а стария Гошко - черната овца остана в миналото. Гошко вече е ангелче! Учителите, неговите връстници, цялото градче не успяха, но непознатия художник успя да изведе онзи непорочен образ у детето който беше опетнен. Успя да възвърне детското…без да си дава сметка какво е сторил Гошко и какъв е в очите на другите. Възстанови изгубената чистота и…добродетелите тържествуваха в една малка постъпка – да претвориш злото в добро. Да се чувстваш оневинен, освободен като ангелче…да полетиш. Гошко знаеше, че е добър и копнееше да израства и живее като такъв. Завинаги скъса с “черната овца” в себе си и благодареше вътрешно за приятелството с художника, и протегнатата спасителна ръка. Сега живееше ангелчето, така както Бог е направил да бъдат всички деца. А сега и всички събрани на откриването на изложбата трябваше да възприемат този нов образ. Пред всички, за всички и за винаги циганчето полетя в свободата на детството си, ангелски, опростен и оневинен, щастлив, победил скверния замърсен порочен Гошко. Сега вече имаше достатъчно смелост да отиде при своя даскал и да му се извини. Този ореол на праведност сияеше над щастливото му детско лице, незабелязано за околните. Кмета, свещеника, всички художници, цялото общество събрани в читалището вдигнаха мълчалив тост…за доброто. Тост за Гошко ангелчето.

© Jana Light Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • !
    Хубав завършек на историята.
    "Най-мъчително и трудно за човек е да прости на себе си."
Предложения
: ??:??