Щастливият мъж до мен се усмихва влюбено. Прилича на младеж обсебен от първата си любов. Държи ръката ми. На масата. Целува ме без притеснение. Мен притеснява. Зара се усмихва смутено, но изглежда доволна и радостна. Баща й гледа ту Макс, ту мене и се разсмива. Как ли изглеждаме отстрани? Вероятно глупаво.
- Е, Ани! Ще разкажеш ли как успя да опитомиш този див звяр? - шегува се и поглежда към Макс.
- Аз ли?... Нищо не съм направила! - засрамва ме с въпроса си.
- Остави я, татко! Защо я притесняваш? - защитава ме Макс. - Аз сам се опитомих! Е, с нейната безценна помощ! - дърпа ме властно в прегръдка. Смее се.
- Аз няма да я оставя! - включва се в разговора и Зара. - Вече имам и сестра! Имам с кого да се забавлявам и да споделям! По женски! - уточнението е важно.
- Нали няма да ме караш да си записвам час за среща? - гледа я сърдито Макс. - Намери си друго занимание! Влюби се най-сетне! Време ти е! Мога да те запозная с някои от приятелите ми! Между тях има и свестни! - съветва я в опит да не ме дели с нея.
- Макс, говориш на сестра си, моля те! - критикува го баща му.
- Какво толкова съм казал? Не съм ли прав? - цупи се с полуусмивка. - На годините на Ани е, а стаята й е детска приказка! Време е да порасне!...
Съветникът Макс е забавен. Избухваме в смях. Говорим със Зара за стажа. Осъждаме. Спорим. Вълнуваме се. Кроим планове. Макс слуша и не се намесва. Изчаква да се наприказваме. Изненадва ме.
- Искаш ли да гостуваме този уикенд на баща ти? - сигурен е, че ще се зарадвам.
- Защо? - стряскам се, но после се отпускам.
- Искам да опозная бъдещият си тъст и да видя дома, в който си израснала! - думите са балсам за слуха ми.
- Добре! Ще се радвам да видя татко! - приемам с глава на рамото му.
Тъст? Има планове. Не е споменавал. Дали не бърза? Та ние все още не сме...И това ще стане. Какво го спира? Нека той сам ми каже. Не бързам. Има толкова начини да се обича. Показа ми един от тях. Иска време. Съгласявам се.
Домът ми е липсвал. Татко също. Щастлив и развълнуван от внезапната ни поява. И смутен. Поглежда недоверчиво Макс и пита с поглед. Усмихвам се притеснено. Ще му кажа. По-късно. Не ми дава време. Макс сваля куфарите от колата. Влизам с баща ми в кухнята. Търся си занимание за да отложа въпросите. Не се получава.
- Е, как си?...
- Добре!...
- Той ли е?...
- Да!...
- Сигурна ли си?...
- Повече от сигурна!...
- Обичаш ли го?...
- Повече отколкото предполагаш!...
- А той?...
- Повече отколкото мисли!...
- Значи, да не се притеснявам?...
- Недей! Като го опознаеш, ще се съгласиш с мен!...
- Искам да си щастлива!...
- Щастлива съм!...
- Радвам се!...
- Обичам те, татко!...
- И аз съкровище!...
Прегръща ме. Пак сълзи. Мина по-леко, отколкото си представях. Вихря се в кухнята. Приготвям обяд за двамата мъже в живота ми. Мъжете, които обичам. Те разговарят спокойно на верандата. Чувам наздравици и думи, редуващи се със смях. Разговорът е мъжки, затова се забавляват така. Не съм център на спорове и това ме успокоява. Каня ги да обядваме и чувам последните думи.
- Не се притеснявай! Тя е всичко, което искам!Обичам я и ще се грижа за нея! Мъжка дума! - уверява баща ми Макс.
- Вярвам ти!...Иначе ще мина през теб с косачката и ще те изравня със земята! - заплашва го глупаво през смях баща ми.
Сядаме около масата. Атмосферата е приятна. Баща ми е въодушевен. Изпаднал е в сантименталност и разказва на Макс спомени от детството ми. Поглеждат ме развеселено и се смеят. Разтребвам масата и слагам край на шегите. Макс прави рязък завой и навлиза в болезнена тема.
- Още ли нямаш купувач за къщата? - пита и поглежда несигурно баща ми.
- Вчера се появи нов купувач и чакам да ме каже решението си! - отговаря сухо. Подразнил се е.
- Мога да помогна! - предлага Макс и ме стрелва с очи.
- Не се тревожи, Макс! Сам ще се справя! - гордостта е по-силна. - Излизам да се разходя. Вие си починете. Пътували сте дълго. Ще се видим довечера! - излиза бързо и скрива смущението.
- Сгреших ли? - пита Макс объркан от реакцията му.
- Всичко е наред! Цял живот сам се е справял и няма да приеме помощ. Прекалено горд е! - успокоявам го с ръце под ризата. Искам внимание
- Дали да не се гушнем поне за час? - изкушава ме с покана за близост. Вдига ме на ръце и ме понася към стаята.
Дремя на рамото му. Мисля, че спи. Не съм разбрала правилно. Мърда и се върти в леглото. Пъха ръце под завивката и ме гъделичка. Смее се.
- Не опита десерта! Искаш ли? - странен въпрос в леглото.
Отварям очи и мълчаливо питам. Какво иска да каже? Ръката му слиза надолу и изчезва между бедрата ми. Дразни и възбужда.
- Искаш ли десерт?...Сладък! С твоя вкус! - изражението е похотливо и съблазнително.
- Не искам! - разочаровам го. - Не ми е до това! - и спирам ръката му.
- Какво тогава? - подпира се на лакът и ме гледа тревожно.
- Искам да ме любиш! Както се люби жена! - пределна яснота. - Искам те, Макс!...
- Ще те любя още тази вечер! В неопетненото ти легло! И ще го накарам да се изчерви от срам! - заканва се и смуче езика ми до прималяване.
- Заради моите капризи ли? - освобождавам езика си с нежелание. Притиснах го необмислено. - Защо изведнъж реши така?
- Да кажем, че съм готов и тялото ми е преосмислило желанията си! - въодушевен е. - Искам те тук, в твоето легло!
- Защо? Какво значение има? - логиката ми убягва.
- Искам да сложа ново начало на любовния си живот, с жената която обичам! - искреността му ме трогва. - Бях го планирал и затова те доведох тук! - сега вече ме шокира. Идиотка съм.
- Съжалявам! Не исках да те притискам така! - съсипала съм мига на изненадата. - Трябваше да съм по-въздържана! - съжалението преминава в срам.
- Притиснат съм по своя воля!...Отдавна съм притиснат в теб! - повдига лицето ми и ме целува. - Не пожела десерт! Аз обаче искам моя!...
Скрива се под завивката и намира гърдите ми. Обича да играе с тях и да ме дразни, да ги гъделичка. Всяко следващо действие се редува с думи. Засмукване, дума. Хапане, дума. Облизване, дума. Въртене с език, дума. Теглене, дума...
- Не знаеш какво те чака! Какво ще ти причиня! Моли се баща ти да не ни чуе! Иначе много ще се срамуваме...и двамата! - облизва чувствено устни. - Готова ли си за любов?...
Вярвам му, осланяйки се на преживяното преди дни. Последната звучна целувка заглъхва и не след дълго вече спим. Сънувам как леглото стене и се люлее от страстния танц на телата. И в оня, другия живот ще го обичам.
Събуждам се от крясъците на двора. Макс не е в леглото. Гласовете са силни и гневни. Различавам истеричен женски и груб мъжки. Тичам надолу по стълбите и излизам на верандата. Не съм се преоблякла. Нощницата ми е прозрачна като стъкло. Не ми пука. На двора пред Макс стои жена. В отпусната до тялото ръка стърчи пистолет. Има вид на дрогирана проститутка. Дрехите са раздърпани. Усмивката изкривена. Гримът размазан. Зениците разширени. В отчаяните сълзи и объркания мозък зрее решителност. Не ме забелязва. Гледа в Макс с изпъкнали от гняв очи. Той следи ръката, която държи пистолета.
- Ивет, защо си дошла? Как ме намери? - яростта движи въздуха.
/ Бившата!...В сапунен сериал съм. Дано е добър края!/
- Обожаваният от жените Макс, не може да се скрие така лесно! Не беше трудно да те открия. - сарказма й е пресилен.
- Какво искаш? - кратко питане,стоманен глас.
- Знаеш какво искам и ще ми го дадеш! - залита и се олюлява. Нестабилна е.
- На какъв език да ти говоря? Това никога няма да стане! - говори тихо и прави крачка към нея. - Виж се на какво приличаш! Имаш нужда от психиатър!
- Да, луда съм! Ти ме направи такава! Толкова ли е трудно да простиш? - вдига очи и ме забелязва. - Или всичко е заради нея? - избистря погледа си. - По-добре ли се чука от мене?
Тревогата по лицето на Макс се сгъстява. Прави знак с очи да вляза в къщата. Няма шанс. Няма да позволя на бившата откачалка да го застреля пред очите ми.
- Остави я на мира! Тя за нищо не е виновна! - смекчава тона и прави още една крачка.
- Добре! Оставям я! И ти я оставяш! - хили се без да издава звук. - Идваш с мен! Да се прибираме! - заповядва и вдига колебливо пистолета.
Спускам се към Макс и заставам пред него. Лудата е насочила оръжието в гърдите му. Погледа й е безумен. Отговора на Макс няма да й хареса. Ако ще стреля, да стреля в мен. Не ме е страх. Бих я удушила на мига. Той ме блъска с бясна сила. Политам и падам на земята.
- Никъде няма да ходя с теб! - държи на фокус очите й и следи всяко движение. - Дай ми този пистолет! Това не е играчка! Не прави глупости! - и посяга към нея.
Не е играчка! Чувам изстрел. Звукът замъглява съзнанието ми. Въздухът свършва. В замъгленият ми поглед е Макс. Оцветената от кръвта риза, тялото, което залита и падането на пистолета. Тихо е. Тишината се превръща в мрак. Тежък и гъст. Непрогледен. Не усещам нищо. Потъвам в мъглата на безсъзнанието.
Връщам се от оня свят. Разумът ми бавно се събужда. Различавам пронизителният вой на линейка, полицейска сирена и преливащи се тревожни викове. Шумът утихва. Отварям очи и се оглеждам. Лежа на дивана в хола, а над мен се е надвесил баща ми. Притеснен и уплашен.
- Жив ли е?... Кажи ми, че е жив! - стена тихо през сълзи.
- Жив е! Ще се оправи! - и стиска ръката ми. - Хеликоптерът е на път! Ще го отведат в най-добрата клиника! Говорих с баща му!
- Ами онази? - не изричам името.
- Прибраха я!... Ще лежи дълго за предумишлено убийство и злоупотреба с наркотици! - успокоява ме.
- Трябва да го видя! Да съм до него! - ставам и тръгвам нестабилно към вратата. - Ще ме закараш ли?
- Няма да се отделям от теб, момичето ми!...
Ако някой знае какво е ад, това съм аз. Пътят до клиниката е непоносимо дълъг. Коридорът до стаята безкраен. Макс лежи в леглото със затворени очи. Куршумът е заседнал в тялото. Опериран е. В кома е. Прогнозите са колебливи, но не са фатални. Не виждам зеления мъх в очите му. Кадифените устни, които обичам са сухи и напукани. Гърдите здраво бинтовани. Там няма място за мен. Ръцете, с които ме гали са отпуснати до тялото. Целият е омотан в тръби и маркучи. Апаратурата святка, мига и издава странни звуци. Лекарите се суетят около него и си говорят с латински термини. Потресена съм. Уплашена. Отчаяна. Не приемам реалността. Тялото ми се гърчи в конвулсии. Ридая тихо и баща и ме извежда от стаята. Зара и баща й чакат в коридора. Тя седи на пейката и попива сълзите си. Той се държи. Не показва видимо притеснение. Дърпа ме встрани и иска да му разкажа за случилото се. Говоря трудно. Споменът от преживяното е още пресен. Болката нечовешка.
- Трябваше да се сетя, че това ще се случи! Да я спра навреме! Тази жена е душевно болна! Обсебена е! - удивен е от разказа ми. - Макс не ти е казвал нищо, нали? Аз ще ти разкажа! Ти вече си част от семейството и не трябва да имаме тайни!
- Не искам да знам! Вече е без значение! - да ми говори за нея е изтезание. - Искам само да оздравее!...
- Ще оздравее! Не се съмнявай! - стиска рамото ми и ме прегръща. - Чуй ме! Тя много го нарани! Дотолкова, че да забрави същността си! Отдаде се на разгулен живот, докато не срещна теб! Ти го промени! Той те обича прекалено много, за да те остави!...Макс ще се върне, Ани! И аз искам сина си обратно!...
- И аз го обичам! Прекалено го обичам! Той е смисълът на живота ми! - сълзите потичат отново.
- Тогава ще се съгласиш с мен! - замисля се и продължава. - Говорих с мои приятели. Светила в медицината. Ще го отведа в чужбина. Ще се оправи и ще се възстанови. Ще е нужно време. Вероятно месеци. Ще ти го върна цял и невредим! Съгласна ли си? - появява се усмивка.
- На всичко съм съгласна! Само ми го върни! - правя опит да се усмихна.
Първият месец е черна година. Бавен, муден и пълен със страх, но и с надежда. Макс не се събужда, но е добре. Показателите са стабилни. Аз не съм стабилна. Изтощена съм от сблъсъка на реалността и нощните видения. Понякога ми се иска да не се събуждам. Хубаво е да усещам присъствието му, макар и насън. Там е жив, диша, прегръща ме. Половината от мен я няма. Чувствам се като дерайлирал празен вагон, откъснат от локомотива и захвърлен някъде в безвремието. Крепи ме работата. Предаването е почти готово. Последни проби и последни уточнения. Ще стартира под мотото: „ Искам да чуя гласа ти!“. Ясно защо. Свързващото звено. И надежда, отново да чуя гласа на Макс. За сега ще се задоволя с гласовете на слушателите и ще си говорим за нещата от живота. И хубавите, и лошите. Специалист съм по темата. Натрупах опит. Разговарям с бащата на Макс всеки ден. Информира ме за състоянието му. Ще бъде до него докато не се възстанови напълно. В къщата сме само двете със Зара. Темите за разговор са малко, тревогите постоянни. Храним се по необходимост. Спим по принуда. Живеем с мисълта, че диша. Всеки нов ден е очакване. Всеки звън на телефона, надежда. Пореден звън на надеждата. Вдигам слушалката. Зара не диша. Силен глас и вик на щастие. Макс се е събудил. Добре е. Ще се възстанови без усложнения. Ще си дойде. Скоро. Свличам се на дивана. Плача. Сърцето ми ще се пръсне. Благодаря на Господ и светците. Върнаха ми го.
Още един месец. Сега времето минава по-бързо. Съобщенията в телефона са малко, но съществени. „Добре съм!“, „Липсваш ми!“, „Скоро!“, „Нямам търпение!“, „Обичам те!“, „Готова ли си за любов?“. Отговарям кратко. „Щастлива съм!“, „ И ти на мен !“, „Чакам те!“, „ Знам!“, „ Повече от всякога!“. Предаването е готово. Рекламите са пуснати и не мога да отлагам. Налага се да го стартирам без него. Макс ще слуша в болницата. Няма да е същото. Можеше да е в студиото и да ме подкрепя. Имам нужда от професионализма му. От присъствието му. Ще се справя и без него. Обещах си. Дали ще хареса мотото? Няма как да не се досети. То е невидимата нишка, която свързва съдбите ни. Той е въздухът, аз съм водата. Привличането не е пресъхнало. Искам да чуя гласа му. Поне за малко. Липсва ми.
Денят на старта е ведър и усмихнат. Из коридорите на Радиото се суетят развълнувани колеги. Още един час до началото. Спокойна съм и уверена. Зара е до мен. Изпаднала е в еуфория. Приятелката й ще сбъдне мечтата си. Брат й ще се върне при любимата си. Стиска палци и обхожда с очи студиото. Нищо да не липсва. Сложила е кафе и бисквити на пулта до мен. Баща й звъни. Пожелава ми успех. Надъхва ме. Макс ще слуша. Едва ли ще има забележки. Вълнувам се. Колегите от апаратната ми дават знак. Старт и начало. Във вихъра на емоциите съм. Предаването следва схемата. Разговор, реклами, музика. Добро настроение, смях и одобрителни погледи. На финала съм. Последен слушател и приключвам. Вдигам слушалката.
- Ало? Имаме ли слушател?...
Следва дълга пауза. Смущаващо дълга и решавам да затворя. Улавям в слушалката дишане и чувам глас.
- Искам да чуя гласа ти!...Справи се! - нежен и познат. - Обичам те!...Ще кажеш ли „Да“?...
- Макс?! - мълвя името и губя способността си да говоря. Изпускам слушалката.
Последните думи, казани в ефир свиват сърцето ми. Трептят в ушите. Галят слуха. Ефира ги е подарил и на слушателите. Пръснал ги е из целия град. Знам, че не сънувам. А дали съм будна? Замаяна съм. Онемяла съм. Топло е. Въздуха се изнизва от стаята. Зара връхлита в студиото и ме хваща за рамото. Стиска ме силно и слага телефона в ръката ми.
- Кажи нещо най-сетне! Предложи ти брак! Отговори! Брат ми чака! - скастря ме нетърпеливо.
Поглеждам я. Кимам одобрително. Съгласявам се.
- Не на мен, Ани! - вика силно и слага слушалката до ухото ми. - Кажи го на Максуел!
Поемам си дълбоко въздух. Способността ми да говоря се връща. Усмихвам се. Осъзнавам.
- Да, Макс!...Да, да, да!... - крещя и отново взривявам ефира. - Обичам те!... - и тръгват сълзи.
Това беше. Предаването превзе ефира. Успешен старт. Неочаквано събитие. Непредвидим финал . Колегите спират звука и пускат музика. Аплодисментите кънтят из цялата сграда. Крещят. Прегръщат ме. Еуфорията е безгранична. Аз съм безгранична. Щастието изглежда различно. Наситено и плътно. Погълнало ме е. Превзело е всичките ми възприятия. Превърнала съм се в звезда, само за броени минути. Сбъднала съм първата си мечта. Да работя в Радио. Сбъднала съм и втората мечта. Красивият мъж, когото обичам повече от живота си, ме е дарил с най-желаната и чакана любов. С неговата любов. Искам вече да го видя. Искам повече. Искам всичко. Баща ми звъни. Развълнуван. Плаче. Благославя. Превъзбуден от предложението за брак. Извинява се. Моли да отида при него. Спешно се нуждае от мен. Да подпиша някакви документи. Притискат го. Да тръгна веднага. Съжалява за притеснението. Звучи тревожно. Съгласявам се. Не мога да откажа. По-късно ще празнувам. Тръгвам.
Денят беше дълъг и наситен с емоции. У дома съм. Лежа на дивана в хола. Баща ми го няма. И колата я няма. Излязъл е. Ще се върне. Умората ми тежи и се унасям. Времето тече бавно. Долавям тихи стъпки. Тъмно е. Не поглеждам.
- Татко, къде ходиш? - питам сънено и сърдито. - Пристигнах преди час, а теб те няма!...
Не отговаря. Отпускам се и заспивам. Сънувам. Някой ме вдига на ръце и ме люлее. Познавам устните, които докосват моите. Познавам и движението на езика. Топъл и влажен. Облизва устните ми бавно. Прониква и намира моя. Гали. Не съм забравила усещането. Отдавам му се. Отговарям. Отвръщам на ласката. Ръцете ме понасят нагоре по стълбите. Не отварям очи. Спя. Не искам да се събуждам. Лицето се свежда в шията ми и устните шептят.
- Отвори очи, Ани! Истински съм! Не сънуваш! - и изкачва стъпалата. - Готова ли си за любов?...
Думите проникват в съня. Гонят го. Излизам от унеса. Отварям очи. Виждам го. Чувствам. Слагам длани на врата му и усещам пулса на кръвта. Истински е. О, Макс! Любов моя! Върна се!
- Обичам те!...
- Обичам те!...
- Искам те! Твоя съм!...
- Искам те! Твой съм!...
В стаята леглото чака първият път. За първи път ще съединим напълно телата си. Усмихваме се притеснено. Радва ни голотата. Аз ли го съблякох? Той ли ме съблече? Събличахме се взаимно. Бавно и дълго. Стоим един срещу друг. Гледаме се. Мълчим. Тишината е предсказание за приближаването на стихийна буря. Кой пръв ще докосне? Не издържам. Сгушвам се в него. Целувам гърдите му бавно, с кратки звънки целувки. Сипя ги като дъжд и галя с пръсти нежните им къси косъмчета. Обикалям с език зърната и смуча дълго и властно, до твърдост. Ръцете ми масажират леко раменете и се наслаждават на гладките мускули. Спускам ги по гърба, надолу и хващам двете задни половини. Прекрасни са. За първи път даряват ръцете ми с наслада. Стискам ги и го дърпам плътно до тялото си. Той не говори. Мърка и леко се напряга. Целувам и вървя с устни по шията. В уханието на кожата дреме страст. Усилва аромата и топлината. Превземам устните. Обладавам езика. Отговаря бързо и нетърпеливо. Дърпа моя и го тегли страстно. Натискът извива главата ми назад. Поглъща ме. Спира. Макс не се движи. Позволил е да го изуча. Да открия тайните места. Да сляза с устни до кратера на страстта. Да усетя как се събужда и се надига. Правя го. Вълната на удоволствието ме залива. Целувам стегнатите бедра. Слепвам устни с кожата. Дразня с нокти. Връщам се нагоре. Ближа и хапя. Настойчиво и дълбоко. Неговата твърдост расте , набъбва,подпира и притиска. Възбудата стяга мускулите, пълзи по телата с бясна сила. По кожата плисва топлина. Превзема я фин пясък. Той стене. Аз хриптя. Прегръщам го и шептя между всяко страстно преплитане на езиците.
- Липсваше ми!... Искам те!... Обичам те, красавецо!...
Желанието насича дъха. Повдига гърдите й. Уголемява ги. Стяга зърната. Тя стене. Жадно. Иска още. Спира думите й с власт. Тегли устните. Пързаля езика. Гмурка се дълбоко навътре. Вкусът на бликащата по устните влага е осезаем. Сладък е. Нектара на страстта. Притиска я плътно и трие тялото си в нейното с ласката на дива котка. Кожата на гърдите й е релефна. Трепкат и търсят устните му. Отдават се. Езикът върви по пътеката от основата им към върха. Хваща зърното със зъби. Тя стене. Разтворила е леко бедра. Проникнал е в нея с пръсти. Тя харесва играта на пръстите. Върти и плъзга. Дразни. Влудява. Тя се извива като змия. Впила е нокти в гърба му. Скимти. Той не бърза. Ще я близне само веднъж в точката на страстта. Осезаемо и не твърде дълго дълго. Да кипне кръвта. Ще мине по сгъвките на бедрата. Ще вдиша аромата й. Ще усети вкуса. Действа и дебне всеки звук, който излиза от гърдите й. Задъхана е. Възпламенена. И бликащо влажна. Готова е. Чака го. Насочва се към нея. Подпира я. Да усети огъня. Да го поиска.
- Искам да чуя гласа ти! - шепне с дрезгав глас и масажира гърдите й. Ближе ухото и смуче шията. - Харесва ли ти така? - и настъпва леко в нея.
- Даааа!...О,Макс!...Не спирай!... - и лудостта я превзема.
Тласък и стон. Тласък и стон. Невъздържан звук на удоволствие. В нея е. Дълбоко. До края. Повдига таза й и го насочва към приливната вълна. Тя тласка страстта неудържимо. Напред. Назад. Стихийната буря връхлита. Ароматът на възбудата насища сетивата. Освобождава задръжките. Ще изригне в нея. Ще я взриви. Заедно ще потънат в мъглата на екстаза. За първи път прави любов с истинската жена. Жената която обича безумно. Телата се люлеят с буен плясък. Стенанията се редуват. Мигът на екстаза е кратък. Наситата блажена. Последен див тласък и експлозията прекършва телата. Разчленява думите и ги превръща в крясък. О,Ани! О, Макс! Имената се преплитат. Преплитат се и устните. Преплитат се и телата. Дълга тишина и прегръдка. Слети удари на сърцата. Разделят се. Уморени и успокоени. Изтощителен сблъсък, на изтерзана от дългото чакане любов. И задоволена.
Връщам се в реалността. Усещам се лека и въздушна. Красивият мъж до мен е спокоен и отпуснат. Аз също. Дарили сме си взаимност и насита. Близост и доверие. Диша равномерно и изглежда щастлив. За какво мисли? Усмихва се. Галя гърдите му. Не мога да се сдържа. Липсваше ми. Ужасно много. Хваща ръката ми и я целува. Прегръща ме и главата ми ляга на рамото му. Целува челото ми.
- Правих любов с вълшебница!..
- Правих любов с магьосник!...
Зеленият мъх в очите му трепка в лицето ми. Няма такъв поглед! Яснота, която не се нуждае от думи. Обич!
- Искам дете! - шокира ме с две думи. - Май започнах да работя по въпроса! - смее се дяволито. - Изпълних те с живот! - поглежда ме лукаво.
- Изпълнил си ме с живот? - недоумявам, но смисъла бързо се избистря. - Не избързваш ли? - питам спокойно, да не го обидя.
- Може би!...Трябва първо да ти се наситя! - и облизва сладко устните ми. - Няма да те притискам! Мога да чакам!...Какво мислиш?
- Обичам те! - и целувам шията. - И аз искам насита! Твоята дива мъжка насита!...
- Накарахме леглото ти да се изчерви! Дали да не го засрамим отново? - закачлив е и съблазнява.
- Баща ми навярно се е прибрал! Ще ни чуе! Стенеш като див звяр!.. - поглеждам срамежливо и се кикотя.
- А ти като разгонена пантера! - връща ми. - Баща ти е у дома, с татко! Ще се прибере когато му се обадя. - поглежда ме любопитно. - Купих къщата! За нас! Реших проблема без да го наранявам!...Каза ми да прекаля да те обичам!...Мъжка солидарност! - смее се силно.
- Да прекалиш ли?...Ти?...Сега ще ти покажа как се прекалява! - пъхам крак в бедрата му и плъзгам тялото си по неговото. Съблазнявам. Ще прекаля.
Лято е. Горещо и задушно. На верандата е сложен удобен шезлонг. Над него е опънат чадър, с разперени широко криле. Масата е отрупана с храна, плодове и напитки. Лежа в шезлонга и си вея с ветрило. Коремът ми опира в носа и трудно дишам. Изнервена съм от безсилното си състояние. Раздразнителна. Макс върви по алеята към къщата. Усмихнат и щастлив. Красив е. Аз безформена и подута. Забелязва глобуса, стърчащ над шезлонга и тича. Пада на колене и гали корема ми. Целува. Поглежда ме въпросително.
- Как е Максимилиан днес?...Не бърза!... - отговарям с досада.
- Не знае ли, че баща му няма търпение да прави любов с красивата му майка? - добър опит и ме разсмива.
- Ръката ме боли! Ще си потърся заместител! - хили се самодоволно.
- Да ти намеря ли занимание? - соча косачката на поляната.
- Ще проверя какво прави! - главата му се скрива под корема ми.
Усещам леките целувки в хълма. Възбуждащо и приятно.
- Стига, Макс!...Детето усеща! - спирам порива му назидателно. - Не те ли е срам?
- Толкова ме е срам, че ще се преместя! - и се насочва към гърдите ми.
Гали като памук. Меките кадифени устни попиват в кожата. Върхът на езика гъделичка. Липсвам му. И той ми липсва. Не сме се наситили един на друг. Няма насита. Само жажда за близост. В тялото ми пулсира импулс. Ласките на Макс се спускат към корема ми и ме прерязва болка. Неочаквана и силна. Свива ме и спира дъха. Надигам се и сядам. Отпуска ме, но предчувствам, че ще се върне. Макс ме гледа и пита с очи. Сладък е. Уплашено малко дете.
- Максимилиан идва, Макс!...Време е!
- Идва ли?...
Не съм виждала силен мъж да гледа така, с очите на страха. С обезумял от тревога поглед. И с надежда.
- Всичко ще бъде наред, Макс! Само не припадай!...- успокоявам причината за преждевременното ми раждане с майчинска ласка и тръгвам към колата. Е, и причинителя!...
Максимилиан е цялото на двете половини от една невероятна любов. Два живота създали нов живот. И бъдеще за още неподозирано силна любов. Макс и Ани.
.
© Илонка Денчева Всички права запазени