Дните се завтичат един подир друг под ритъма на тежко изцеждащото се през вселената време. Сливат се в несекващ поток водещ толкова надалеч, колкото човек трудно би могъл да си въобрази. Там, под искрящото в рубинени оттенъци Начало, някога било започнало всичко. Всичко свързано с нас, с мястото ни в подвижната, привидно притихнала лудница, наречена живот. Там всичко изглежда толкова по-различно... заради другата гледна точка предполагам. Там нищо не върви по предопределения си ход. Там всичко стои неподвижно и в същото време се движи необозримо бързо. Там... обичам от време на време да разхождам кучето си. Всъщност, куче е доста силно казано, но аз си го наричам така за улеснение. Представлява нещо като летящо магаренце с муцунка на плачеща болонка и има манталитета на плюшена играчка, т. е. все едно ти казва ГУШКАЙМЕГУШКАЙМЕГУШКАЙМЕГУШКАЙМЕЕЕЕЕ. Думата ми, обаче, бе за самото място – градината на вселената. Отблясъците, стелещи се навсякъде околовръст, проникват и в най-съкровените ти тайни още с първите крачки, които правиш, пристигнал там. Разкъсват съществото ти, същинския ти Аз на миниатюрни парчета, разхождайки го до най-отдалечените покрайнини на реалността, само за да го съберат отново, оставяйки необяснимо усещане за безбрежно щастие, траещо секунди. Липсват, каквито и да било сенки. Причината е проста. Мястото е преизпълнено с живец в най-чистата му форма. Ослепителен, бляскав, изгарящ пространството, изпълващ сетивата, избухващ в пищни букети от светлина, пръскащи се из цялата мултивселена. Лесно е да се изгубиш в градината на вселената. Бързо забравяш накъде си тръгнал и къде отиваш. С малко повече късмет би могъл в крайна сметка да се сетиш, че просто разхождаш най-добрия си приятел, понеже адски, ама адски много му се е приср***. Градината е мястото, където са се родили цветовете, багрещи с различни нюанси въображението и въпреки че усещането е като да си в гигантски калейдоскоп, служещ за играчка на някой бог (божествената промисъл е доста налудничава понякога, смея да твърдя) неизменно в теб се заражда непреодолимата нужда да твориш... по един или друг начин. Защото хората са родени, за да творят, да изразяват себе си по нестандартен и дори нереален начин, понеже и сами си дават сметка колко скучни биха били в противен случей. В градината на вселената лагеруват мечтите. Всички. Сбъднати, несбъднати, изживяни, неоткрити, забравени, сини, зелени... Ако си достатъчно наблюдателен, можеш за част от секундата и с крайчеца на окото си да ги зърнеш, как отварят вратички към други пространства и да прекрачват праговете, за да могат някога... някъде отново да съществуват. В общи линии градината на вселената е най-приятното, непроменящо се и обичливо място. Билетите за екскурзии до там са доста евтини, разбира се. Единственият проблем е, че всичко, което издрънках дотук, е пълна измислица...