Вървях бавно в супермаркета и разсеяно оглеждах рафтовете. Бях преметнала през рамо малкия си сак, в който слагах необходимите ми продукти – нямаше как да бутам количка, тъй като ръцете ми бяха заети с патериците. Надявах се, че няма да ми направят забележка на касата, все пак имах основателна причина да не използвам количка.

  Нямаше много хора, но почти всички, с които се разминавах, хвърляха по едно око на патериците ми и на обутото ми в зелен чорап дясно стъпало, което дългата ми черна пола не успяваше да прикрие. Гипсът обаче почти не се виждаше, което беше добре, защото любопитните погледи ме караха да се чувствам неловко. Давах си сметка, че е глупаво да се притеснявам за такива неща, но въпреки това…

  – Глей, глей я тая – прошушна някой зад гърба ми.

  Не знаех дали говори за мен, но подозирах, че е точно така. Полазиха ме тръпки, имах чувството, че някой се взира съсредоточено в мен. Казах си, че съм станала прекалено плашлива. Но след всичко, което ми се беше струпало на главата напоследък…

  – Май е скиорка. По скоро бивша скиорка, така като я гледам – друг глас, момчешки, мутиращ. След това се чу неприятен кикот.

  Ускорих крачка, после завих непохватно надясно и тръгнах покрай рафтовете с компоти.

  – Видя ли я как майсторски взе завоя само, а, направо е като Шумахер.

  – Печена е, личи си, и то като се има предвид, че кара на три гуми.

  Спрях и бавно извърнах глава назад. На пет-шест метра от мен стояха две момчета, на пубертетна възраст. Усмихнах им се ехидно, а те се спогледаха притеснено за момент, след което отново набраха смелост. Едното каза:

  – За какво си говорехме, за Формула 1 ли?

  – Ъхъ.

  Аз се насочих съм сирената, а момчетата ме последваха.

  – Иначе е симпатяга…

  – Стига бе, ти да не си падаш по инвалидки.

  – Що бе, кво ù е? Е, вярно, единият ù крак май е дървен, ама на кой му пука.

  Момчетата прихнаха да се смеят, а аз се опитах да не им обръщам внимание.

  – Може да я вземат в „Карибски пирати”, да си партнира с Джони Деп.

  – Няма да стане, трябва поне едната ù ръка да е с кука.

  Пак неприятен смях. Усетих, че се изчервявам. Спрях, взех едно парче кашкавал и го мушнах в сака. Бях решила да си мълча.

  – Леле, видя ли я как се олюля само? Добре, че не падна, че какво щяхме да я правим тогава – подхвърли единият.

  – Ами да, можеше да се потроши.

  – Абе, тъпак, не виждаш ли, че вече е потрошена. Сигурно не ù пука от нищо.

  – Да, да, изглежда много невъзмутима. Като госпожата по литература.

  – Не ми говори за нея, че направо…

  – Ама ква двойка ти хакна, а?

  – Мръквай, ще те правя да ходиш с патерици като тая непукистка.

  – Видя ли я как сложи киселото мляко в сака. Тая краде, трябва да кажем на управителя. Всички други ползват колички, а тя се прави на важна. Не може то така.

  – Ти пък откога стана такъв стриктен, нека си крадне момичето.

  – Кво момиче бе, тая е поне на трийсет.

  – Е, чак пък на трийсет, не е толкова дърта.

  – Виж я само как подрипва смешно, май се опитва да ни избяга.

  – Да не сме я обидили нещо, а, как мислиш?

  – Де да я знам.

  Спрях и се обърнах към тях. Треперех от яд.

  – Момчета, не смятате ли, че прекалявате.

  – Нищо не сме ти направили, какво се възмущаваш като бабичка – каза по-високото момче и се ухили.

  – Оставете ме на мира или ще извикам охраната.

  – Така ли – намеси се другият, – а ние ще кажем, че крадеш. Що тъпчеш разни неща в този сак, а?

  – Махайте се, тъпаци!

  Няколко човека се загледаха в нас.

  – Добре, добре, само по-спокойно – прошепна високият и тръгна към касата. Докато минаваше покрай мен, ритна лекичко едната от патериците. Тя се изхлузи изпод мишницата ми и падна. Размахах ръка, но не можах да запазя равновесие. Политнах назад и се ударих в някакъв рафт, после се строполих тежко на плочките сред водопад от консерви. Гипсираният ми крак изкънтя, а от коляното ми се стрелна остра болка. Момчетата се отдалечиха с бърза крачка, ни лук яли, ни лук мирисали.

  Надигнах се на лакти и погледнах дали гипсът не е пострадал. Не беше. Болката в коляното постепенно намаляваше. Около мен се насъбраха хора, които ми помогнаха да се изправя. После дойде управителят и ми обясни, че трябва да платя повредената стока. Не възразих, просто изгледах възмутено момчетата, които точно в този момент минаваха на касата. Високият се обърна, видя ме и вдигна палец за поздрав.