ГРАДЪТ

От Атанас Маринов

Живея в този град твърде отдавна. И по този въпрос няма две мнения. Когато се събудех всяка сутрин, виждах все същите физиономии. Някъде бях чел, че когато се застоиш на определено място, сякаш се срастваш с околната обстановка. Заричах се, че няма да допусна това да се случи и с мен, но ето годините минаваха, а аз не бях постигнал нищо. Освен да завърша училище.

Сигурен съм, че и други се чувстваха по същия начин, принудени да ходят на работа с метрото или пък с трамвая. Спящата утрин прогонва страховете и дава сили за ново начало. Просто така работи системата.

Най-голямата заблуда на човек е когато вътрешно в себе си реши, че може да я измами, а малко по-късно ежедневието отново го връхлита с цялата си сивота.

Къде обаче се намирам аз? Стоя съвсем сам на една дървена маса, обхванал главата си с ръце. Преди да загубя работата си поне се чувствах част от това общество. Особена форма на мимикрия, когато не знаеш какво ще правиш после.

Бях първенецът на класа в училище и всички, макар и да ме мразеха, се бореха за моето внимание. Винаги съм смятал, че тази институция изгражда изкривена представа у хората и им пречи в живота.

Доста от съучениците ми работеха през повечето от времето. Други дори отпаднаха съвсем рано. А аз упорито си стоях и вземах всичките си изпити с отлични оценки. Малко по-късно ясно осъзнах, че общата работа ни свързва повече от всичко останало. Когато тя свърши – се разделяме.

Така беше до преди вторник вечерта на една скучна есен миналата година. Всеки от нас трябваше да участва в някакъв вид благотворителност или обществено-полезна дейност -така можеше да оправдае своето присъствие. Приятелите ми се присмиваха и ме питаха дали не мога да правя нищо друго освен да търкам чиновете?

Всъщност - да. Обичах да се бия. Правех го средно по два-три пъти на седмица и обикновено излизах победител. Но скоро разбрах, че това беше тъпо, защото нямаше никаква полза за никого.

Но да не се отклонявам - другите си вървят по пътя и се борят, а аз съм толкова праволинеен.

Вечерта, обикаляйки града, забелязах надпис, надраскан с тийнейджърска небрежност – “Вие ли сте последните души в този сив и скучен град?” Посланието малко ме жегна. Знаех, че е истина. Отдавна вече не изпитвах романтика от скиторенето из тази част на града.

Човек не може цял живот да е на училище.

Не след дълго се натъкнах на мъж с отрязан крак, който ми каза “Имам семейство и заминавам при него! Тук не може повече да се живее.” Историята му звучеше правдоподобно при все че има всякакъв вид измамници. С какво този уличен просяк да е по-различен? Съжалих го и оставих в ръцете му монета.

На следващата сутрин просто станах и си казах “Трябва да замина!”. Но можех ли да избягам от себе си?

Събрах си нещата и осъзнах, че градът беше виновен, че е станал част от мен, а аз – че не съм станал част от него. Но къде бяха предишните ми приятели? Всеки се беше запилял в различна част на света.

Реших някак пак да вляза в сивото и скучно ежедневие. Обикалям пак тези площади – сега празни. Неми свидетели на едно друго време.

Внезапно някой се обърна към мен:

- Помниш ли ме от училище? – гласът звучеше приятелски.

- Може би! – леко изнервено отвърнах аз.

- На работа ли си? – беше първият ми въпрос.

- Не – беше отговорът – След корона вируса ни съкратиха. Тази пандемия се оказа истински кошмар.

Обърнах се и погледнах очите на човека отсреща, но те ми се сториха толкова безизразни. Сякаш беше минала цяла вечност. Честно казано, не си спомнях дали наистина някога да сме били съученици. Изпитвах странна неловкост, но се опитвам да я прикрия. Едва ли събеседникът ми е наясно в какъв кошмар живея самият аз.

- Какво правиш сега? – попитах аз, колкото да поддържам разговора.

- Излязъл съм в принудителна ваканция – отвърна безликият.

Играя го чудесен актьор. Само още малко и ще ме остави намира. Тогава внезапно се сещам и го питам:

- А какви са намеренията ти за после?

- Ами нищо специално – спокойно отговори онзи. – Ще се опитам да си намеря работа.

Разделяме се учтиво. И всеки тръгва по своя път.

Вървя без посока. Нямам идея какво да правя по-нататък. Определено училището възпитава погрешни ценности. Живея като насън. Все още имам какво да ям. Но чувствам, че някак си не съм си на мястото. Не че не работя – просто го усещам. Аз съм някъде там. Един от многото, а не един сред многото.

Всеки път ли трябва да съм като прокажен щом срещна някого? Понякога ни се налага да правим и неприятни неща, нали?

Връщам се отново у дома. Днес беше пропилян ден, но утре със сигурност трябва да си реша проблемите.

Внезапно на вратата се почука. Решително отворих и там нямаше никой. Явно сънувах, въпреки факта, че бях буден. Тогава вътрешният глас ми заговори “Стани и направи нещо! Веднага!”

Някъде в мрака се чуваше вой на сирена. Навярно линейка прибираше поредната изтерзана душа в този град. Колко тъжно! Май ставаше по-сложно с всеки изминат ден!

Точно се канех да си легна, когато съзрях да се провесва някаква примка от тавана, но тя беше празна. Разтърках очи, за да прогоня коварното видение.

След този инцидент взех решение да се махна завинаги. Събрах багажа и се изметох безшумно на улицата. Оставих града зад гърба си.

Всъщност ако се тръгнеше на автостоп, можеше да се стигне далеч. Надолу по осемдесет и девета магистрала някои хора ходеха прекалено рядко. Още повече, че регионът беше твърде слабо населен, което на практика ме устройваше.

Знаех, че просто все някой ще ме вземе. Беше жега. И сумракът се стелеше наоколо, но аз въобще не се плашех от диви животни. Е, може би съвсем мъничко. Смятам, че е съвсем в реда на нещата.

Някой, който е наминавал из този щат, знае твърде добре за какво говоря. Така че ще се опитвам да избягвам ненужни описателни детайли. Само ще спомена, че жегата е дразнещо убийствена дори когато ти се струва, че би трябвало да е студено.

Тъжната мелодия, разнасяща се из покрайнините, който оставям зад себе си, не е нищо повече от едно последно досадно напомняне за неизбежно скъсване с миналото.

Понякога имам чувството, че долавям дяволски шепот в житата, които се люлеят недалеч в полето, но въпреки всичко не спирам да вървя напред. Всичко се слива пред погледа ми.

Започва да ми се гади. Не си спомням да съм ял вечерта. Всичко ми е леко объркано. Освен образът на бесилка, която се люлее пред очите ми. Доста банално, но гадно. Това ли заслужавам след всички тези години?

Чувствам се като дете, влязло в илюзорния свят на възрастните, но не по правилния начин.

Магистрала осемдесет и девет се вие надолу и изчезва сякаш в безкрая. Едва ли на някой му пука особено къде точно свършва тя. Не си спомням някой от моите приятели да ми е споделял дали изобщо е стигал до края. Когато обаче се замисля, усещам че трябва да съм по-внимателен понеже в тази местност определено има койоти. Чувал съм воят им отдалеч. Те имат навика да се промъкват крадешком, обграждайки жертвата си. Но нито звук не стига до мен в момента.

Моето объркано съзнание рисува картини, от които здраво ми се гади. На кого всъщност му е притрябвал мечтател като мен?

Всяка крачка естествено беше интересна и ме приближаваше към целта. Там далеч напред може би се криеше тайната на всичко. Аз усещах, че вървя в правилната посока. Скръбта сякаш изчезваше и добивах нови сили, с които да се боря. Да, определено трябваше да го направя!

Вървях с все сили, приличайки на удавник, опитващ се да хване невидима сламка, която се изплъзваше измежду пръстите му всеки път.

Напрегнах паметта си, за да си спомня предишните си познайници. Но в съзнанието ми бяха останали само и единствено техните бледи копия, които изсветляваха и понякога се открояваха отделни детайли на физиономиите им. Всичко си идваше на мястото. Може би и аз започвам да пораствам!

След известно време спрях до един знак край пътя. Според някои слухове дължината му надвишаваше две хиляди километра, което означаваше, че той пресичаше приблизително цялата страна. Не бях убеден колко бързо мога да стигна до най-близкото населено място. Знаете ли винаги съм искал да отида в Аризона? Това място ме привлича с възможността да остана насаме със себе си! Не искам да насилвам никого да приеме присъствието ми. Понякога става доста сложно дори и за мен самия да се понасям. Просто искам да стоя сам насред нищото!

Определено трябваше да избера едно от двете разклонения. Но кое беше правилното?

След известен размисъл реших все пак да завия по левия път, но това не беше породено от някакъв афинитет към тази посока – просто едната стрелка беше по-малка от другата. И някак ми се стори по-приятелска.

Потеглих. Отново нищо интересно. Само пустотата сякаш е много по-голяма. Усещам полъха на лек ветрец и бързо разбирам защо някои определят този път като най-живописният в Щатите.

Като се замисля личният ми живот е пълна каша. Имах четири брака. Нито един не беше успешен. За малко не лежах в затвора. Някак си не се разбирам с хората. Може би бих лежал в килия два на два, където да чувам звука на собственото си дишане. Един безкраен поправителен курс на не особено приятно място. Сам и спокоен – добре изолиран от цялата бъркотия навън. Това би бил един спасителен кът за изтерзаната ми душа. Дори съм се питал дали не съм създавал всички тези приятелства с едничката цел да намеря някакъв ориентир в живота си. Малко е смахнато, честно!

Цялата растителност наоколо вече не е онези малки житни насаждения, а почвата изглежда суха и напукана. В средата на нищото изниква къща. Очертанията ѝ приличат на гъст дим в груба мараня. Определено не е привлекателна.

На верандата стои някакъв мъж. Просто поредният стар човек, чудещ се какво да прави и как да се препитава на база на скромните си доходи. Но той не изглежда притеснен изобщо и дори не ме забелязва.

След малко аз го подминавам. Някъде в далечината започват да израстват очертанията на нещо интересно. Пред мен има подобие на малка горичка. Твърде рехава, но на средата се забелязват следите от тотем - истински индиански тотем.

Напушва ме смях. Аз никога не бих го забучил именно там. Дори самата идея за това ми изглежда нелепа. Странната находка не е много далеч от къщичката, която оставих зад гърба си.

Искрено се развеселих. Естествено имаше крила и всички онези странни физиономии по него. Не беше особено голям може би около петдесет-шестдесет сантиметра, но беше поставен нависоко така че да се вижда отдалеч.

Стоях и го гледах. И после се засмях. Явно така старецът беше решил да убива многото свободно време, с което разполагаше. И не му пукаше изобщо от нищо. Тогава се обърнах и просто закрачих обратно към градът, който не ме искаше.

- На къде се беше запътил, момко? – шеговито ми подвикна той.

- Опитвах се да намеря себе си – му отвърнах аз.

- Че толкова ли се беше загубил? – засмя се той.

- Виждате ли? – заговорих му аз несъзнателно на Вие.

- Нещата са по-прости, отколкото изглеждат. Само най-мъдрите ще стигнат до истината накрая.

Старецът пушеше една от онези старовремски лули, които се срещаха из Средните Щати. Малко ми заприлича на Шерлок Холмс. Лицето му беше потънало в сумрака, а краката му бяха протегнати напред в нищото, сякаш се канеше аха-аха да се спусне по някаква невидима пързалка.

- Откъде знаете закъде съм тръгнал? – леко дръзко го попитах аз.

- Ами да речем, че те следя от известно време – засмя се той.

Колко удобно се беше настанил на верандата. До него нямаше нито куче, нито пушка. Всичко беше просто идилия.

- За какво Ви е тотема? – попитах аз.

- За забавление – беше отговорът.

“Ама че прищявка!” си помислих.

Изглежда събеседникът ми прочете мислите.

- Всъщност ти избра грешната посока. Трябваше да отидеш накъдето те води сърцето, а не умът. Съзнанието има тенденцията да се заблуждава.

Беше паднал сумракът и аз го слушах като омагьосан.

- Не може и да се върнеш – продължи монотонно той. – Но можеш да се запиташ защо стигна точно до тук.

Да Ви кажа честно не знаех какво да отговоря. Стоях и го гледах като пълен идиот. Определено беше неловко да слушам напътствията на толкова възрастен човек. Това беше крайно неприятно. Все пак имах достойнство. Или може би нямах? И какво трябваше да направя според Вас?

Кимах мълчаливо. Лекцията му продължи над десет минути, но той даваше доста практически съвети.

- Трябва да отвориш съзнанието си отново. Иначе всеки нов град ще ти се струва черен и никой никъде няма да те приеме.

Мигнах само за секунда. Когато отворих очите си от къщата нямаше и следа. Само тотемът ми се смееше. Опитах се да тръгна обратно. Но колкото и да вървях, сякаш невидима ръка ме дърпаше през цялото време. Усещах, че нещо ме задържаше в житата.

Погледнах към мястото, където той беше преди малко - беше изчезнал.

Замислих се и взех своето решение. Път назад нямаше. Не можех и да тръгна надясно, тъй като пътят се отклоняваше далеч в планините. Тогава наистина се уплаших. Отново затворих очи и чух гласа на стареца.

- Ето че вече проумя най-важната част – промърмори той с лека неохота. - Сега би следвало да продължиш нататък.

- Не съм сигурен накъде обаче – продумах аз.

- Няма чак такова значение – стига наистина да си представиш, че искаш да стигнеш там.

- Тогава искам да бъда отново там, където съм живял цял живот – отвърнах, без да му мисля много.

- Е, добре, щом не изпитваш никакви съмнения относно своето бъдеще – леко се покашля старецът и направи кратка пауза – запомни, че си ме срещал и какво съм ти говорил.

Отворих очи и се събудих в леглото си. Часовникът сякаш беше замръзнал. Прозорецът беше леко отворен. Там някъде далеч долу се дочуваше автомобилен клаксон. Прокарах ръка през челото си. Пот се стичаше по скулите ми. Отговорът беше толкова прост и все имах чувството, че е по-различен.

Зарекох се да проверя думите на стареца на практика. Като момче обичах да скачам по покривите на сградите. Това ме изпълваше с живец, но изправяше косите на родителите ми.

Без да мисля много се метнах през прозореца. Все още бях запазил рефлексите си и просто се приземих на крака на съседния покрив на една къща, която беше на разстояние повече от четири метра от моя собствен. Сигурно съм вдигнал невъобразим шум, но някъде там усетих, че момчешкото в мен се пробужда. Бях готов да живея и да започна на чисто. Май старецът се оказа прав. Ако чувстваш със сърцето си и наистина искаш да стигнеш някъде, избраният път все ще е верен.

Прибрах се вкъщи по заобиколен маршрут след като предварително знаех, че няма да се зарадват на злосторника. За първи път вечерята ми се услади. Слънцето вече беше започнало да изгрява. Не знаех какво ще донесе утрешния ден, но с нетърпение го очаквах да настъпи.