Стойте тук. Почакайте за миг. Отпуснете се и ще ви разкажа една история. Нейни герои са три прави линии, хоризонтално и успоредно разположени една спрямо друга.

Те няма да се пресекат, няма да се докоснат, но чрез силата на гравитацията, те си вляят.

Придърпват се, отблъскват се, прехвърлят хиляди невидими искри от енергия по между си, като едновременно се отблъскват и все пак една-друга те поправят своите траектории.

Наместват ъглите на дребните вектори, които ги направляват и чрез невидимите си ръце, те накланят вътрешните си жироскопи в правилната посока.

Уникално творение на Вселената, природата и соц...

-  Мълчи бе, педераст! – Един голям камък хвръкна и разби главата на говорещия.

Говорещият не видя от къде камъкът дойде, нито кой го беше хвърлил. Нямаше и кой да му каже, понеже никой не се беше спрял, за да го изслуша.

На света нямаше място за хора като него и той трябваше да го осъзнае.

Със сигурност не му се искаше, той ревностно се боеше срещу приемането на новата идея. Мразеше я, отблъскваше я, кълнеше я на всички живи, мъртви, земни и извънземни езици.

Плюеше, храчеше, пикаеше и повръщаше върху фактите, които бавно и сигурно пробиваха своя път към него също като израстващ бамбуков прът по време на китайско мъчение.

Кървясалите очи и пулсиращата глава трябваше трябваше рано или късно да набият в разпластената сива пихтия, какъв точно е светът и на къде върви той.

                Говорещият залази из мрачните улици, опитвайки се да намери своя път към къщи.

Към своето щастливо семейство и топлото легло, което го очакваше. Вярно, че онази кучка щеше да му създаде проблеми, но щом ѝ подърпа козината малко, на нея щеше да ѝ мине.

Заскимтеше ли, вече нямаше никакви проблеми. Всички те бяха такива, само трябваше да им намериш цаката.

Говорещият продължи напред през червеното було, което го водеше към неговата вечна съпруга. Залитна на страни. Падна на земята и подири правилната посока, като дереше мокрия асфалт с кривите си нокти и те се пълнеха с мизерията на мръсния път.

Опипа раната на главата си. Вече сигурен, че тя все още е там, а не паднала от него, след срещата му с твърдта, той бавно се изправи и заклатушка към своя дом.

Толкова много ли искаше той от хората?

Това му бяха казали на времето. Не може така, искаш прекалено много. Това, което ние ти предлагаме е това, което ти трябва да приемеш.

Всеки път щом отвореше устата си, техните думи излизаха от тях, а не неговите собствени.

Езикът му се преплиташе като някоя изгладняла змия, сам захапваше опашката си и не пропускаше да спомене всичко друго, освен това, което искаше да каже.

Техните думи продължаваха да се въртят в главата му. Ударът ги беше освободил от затвора, в който той се беше опитал да ги отблъсне. Разбиха клетката, която го предпазваше от тях и сега зверските звуци потичаха надолу по главата му, пълнеха ушите, устата и локвите по улицата, а каквото останеше от тях, все намираше начин болезнено да потвърди своето присъствие.

Толкова много ли искаше той от хората?

Намери своя дом. Прибра се при своето семейство. Прегърна онази кучка, съпругата си.

Тя почисти неговите рани, доколкото можеше, след това двамата легнаха заедно в брачното ложе.

Докато лежаха там, той отново попита себе си.

Толкова много ли искам от хората?

След това приближи почернелите си зъби до ушите на своята съпруга и за първи път в живота си, той разказа своята история, без никой да го прекъсва.

Изпаднал във върховното удоволствие, той грабна ръката на своята булка и двамата избягаха в нощта.

                Режещият вършеше това, което неговата титла, образование и възможности му позволяваха. Той отговаряше за правилната диета на остриетата, които след своите дълги, горещи вани чувстваха всичко от себе си изпито и трябваше да гуляят охолно, за да задоволят новонастъпилия в закалените им стоманени стомаси глад.

Дъвкаха плътта, късаха я със заострените си кътници и изпиваха бликащата от вътре кръв.

Щом приключиха със своя пир, остриетата легнаха на своето метално легло и заспаха дълбокия си сън, до момента, в който следващата гореща баня изпиеше хранителните вещества от техните метални тела.

Две силни ръце грабнаха новоразкрилата се кухина и я ушириха до възможностите на епидермалното разстягане. Още малко и нямаше да прилича на кожа, а на наръбено разкъсан лист, отделен от цялостта в бързането на нуждата.

Кухината ставаше все по-празна с всяко навлизане на ръцете в нейните рамки, а стрелката на кантарчето игриво подскачаше при всеки допир с изстиващата тъкан.

Щом кухината бе изпразнена като болнична стая в тежък ден, ръцете на Режещия бавно и внимателно връщаха всяка частица плът обратно в рамките на родния им дом.

След това, с премерени, кръгообразни движения, плод на десетки години практика, Режещият затвори отворената жадна паст, след като тя бе нахранена за един последен път.

Режещият върна своя труд обратно в студа, от който го бяха спасили и в който го беше намерил.

Изми своите ръце, свали маската и хвърли цялата си униформа в стерилното кошче, скрито в ъгъла.

Излезе от мириса на антисептик и навлезе в смрадта на изгорели фосилни газове и допрян до лъскава, скърцаща кожа, той замачка чакъл и катран по пътя си.

Трусът го е опиянил, а малките гадинки не са му оставили втори шанс. Дори не е разбрал как туптежите са избягали от отслабващия допир на ръцете му и утихнали в далечината на своето бягство.

Режещият грабна мъртвата, изсъхнала кожа под ръцете си и със засилваща се устременост продължаваше да мачка твърдта под себе си.

Лицето на режещия ставаше все по-мокро докато се опитваше да разбере същността на човешката природа и нейните извращения, които всеки ден се разкриваха пред него.

Отговор нямаше, понеже никой не смееше да го изрече на глас. Оставаха само хиляди глухи въпроси.

Той знаеше, че спасението не се крие в пътя, нито в неговата кутийка.

Скоростта, с която се движеше, нямаше да го спаси независимо колко бързо се увеличаваше тя.

В крайна сметка, всичко беше напълно безсмислено.

Режещият погледна в страни и прегърна първия надигнал се стълб на спасението.

                Мълчаливият вършеше това, което се изисква от него.

Стоеше неподвижен и безмълвен като някоя древна статуя и подобно на нея, през годините бе събрал множество истории, за които никой не го питаше.

От него се очакваше да мълчи и да проявява професионализъм.

Хората минаваха покрай него и никой не задаваше въпроси.

Често бяха безразлични към него, но понякога, в очите им забелязваше ненавист.

Гледаха го като че ли той бе виновен за случилото се и само от него зависи как ще приключат нещата.

Смятаха ли, че на него не му се иска да е така?

Според тях за натрупаните години работа, не му ли беше трепнало сърцето, било то и веднъж?

Той също не харесваше това, което се случва, но то се случваше и някой трябваше да се погрижи за последствията. Такъв беше животът.

След като групата приключи своето последно шествие, време беше да върнат детето обратно на неговата майка. Мълчаливият и двама негови помощници предадоха отрочето в обятията на майка му и тя бавно го прегърна, докато не обви цялото му тяло в топлината си.

Всички си бяха заминали, без някой да каже една блага дума.

Безразлично погледна на тяхната безнравственост, все пак той беше Мълчаливият, свикнал е никой да не му сподели дори една дума.

Това беше така, докато не обърка нещо, тогава хората не спираха да споделят.

Малки кални петна се появяваха след стъпките му, но умът му беше зает с препирните човешки и не им обръщаше внимание. Той и никой друг не би им обърнал внимание там.

Размислите му като галантен кавалер, го изпратиха до неговия дом, а той като добър домакин ги покани в къщи. Мълчаливият позволи на размислите да се реят свободни като че ли са в собствен дом, а те не очакваха втора покана. Грабнаха възможността и повлякоха всичко със себе си. Не след дълго, двамата бяха седнали на широката маса.

Ръцете на Мълчаливия се бяха превърнали в пустиня, която жадно изпиваше всичко, което попаднеше върху нея.

След като с размислите станаха добри приятели, той си позволи да се отпусне и размислите да го поведат на пътешествие, което той бе отлагал през последно време.

- Това казвам и аз. – Мълчаливият говореше на висок глас.

- Как така се случва, този e четвърти за месеца. Четвърти такъв.

Ръцете му затършуваха по масата, за да намерят още един извор, оазис сред запустялата земя.

Те приключиха своето търсене и той си даде няколко секунди мълчание.

- Не разбирам, защо го правят.

                Образовани са хората, не е да кажеш, че се глупави.

                Не е и като да ги стърже стомаха за хляб.

Последва още една кратка пауза, която езикът му жадно изпи с първия звук.

- На такива стойностни хора да им се случи, а някакви лентяи нищо да им няма и да си         обикалят безцелно улиците, да правят врява и поразии.

                Няма никакъв смисъл в това, нали?

Той намери правилният отговор в здравата прегръдка на змия захапала себе си и бавния танц на ходилата, които нежно полюшваше във въздуха.