Тая нощ Черната не заспа. До сутринта слуша бесния вой на вятъра и се въртя в леглото. Като празните тенекии по двора, мислите й се търкаляха и не намираха място. Взираше се в тъмното към спящия до нея мъж и не можеше да се начуди: как съм могла, Божичко, да се оженя за тоя разлигавен мръхльо, дето и пръста да си удареше, тичаше при майка си да го превръзва? Права беше леля й, от тоя мъж дете нямаше да дочака. На, пет години вече, а така и не забременя. Че как ще забременея, ма, лельо, - косеше се Черната, - като се намъква като плужек под юргана, попъшка връз мене минута-две – и готово. То дете без мерак става ли?
Без мерак го взе Светла, дето в цяло село й викаха Черната, че беше суха и черна като циганка. И как да не го вземе – ни баща, ни майка, сал една кьопава леля, дето още преди мръкнало отива да пикае и залостя вратата, да не й окраде някой дрипите! Трая, трая Черната, пък кандиса на Марин, че с него, ако е хитра, можеше и като царица да си живее. Не можеше да забрави момичето годинките в гимназията, жълтите стотинки за рейс и коравия хляб, дето й го купуваше леля й за цяла седмица... Свекървата я беше избрала – сираче, неугледно, свито, щяха сигуно да се водят с нейния недомасленик. Пък и жена трябваше в тая къща: имане - бол, кърища, стока – да си мераклия, можеш и да умреш от работа. Зер по-малкият брат на Марин беше хайта и непрокопсаник, каквато и работа да започнеше, все нещо не му уйдисваше. Ни земя го блазнеше, ни добитък – него мотори му дай, да си ветрее дългата коса и кожените гащи по градищата с рошавите си другари...
Вдигнаха голяма сватба – свекърът и свекървата поеха масрафа, да замажат очите на хората, че женеха възглупавия си син. А Черната пое къщната работа, по цял ден перпелеше ту в градината, ту в къщата, ту край кокошките... и не забелязваше, че тия хора нещо чакаха от нея. На втората година свекърва й не издържа, на Коледа й метна тържествено на рамото пухкава нощница и рече: “Хайде, със здраве да я носиш, Светле, пък догодина да има кой да я напикава!”
Тогава Черната се огледа – акранките й вече тикаха колички, на някои по-бързати децата им даже бяха проходили. Из селото жените взеха да я подкачат: “Хайде ма, Светле, що стискаш кълки, тоз имот няма да го харижете на оня с мотора, я? Роди им едно дете, да им станеш мила, че иначе черно на бяло нищо няма да имаш!”
И Черната започна да брои дните, всеки месец си чакаше датата – дано я прескочи, но не би. Търколиха се пет години, работата край нямаше, а старите ставаха все по-злобни...
На сутринта след първия сняг отиде у единствената си роднина. Лелята я огледа от глава до пети – смалила се беше нейната храненица, сенките под очите стигаха комай до брадата й.
- Яде ли те оная усойница, леля?
- Яде ме, лельо, - изплака Черната - като кътен зъб ме яде. Хем знаят, че съм редовна, ама пак мен гледат накриво. Нали чу какво каза докторът: нямало причина да не забременея...
- То малко срамота, - надигна се старата – ама ти пък си открадни, лелиното, няма да си ни първата, ни последната. Много булки, дето на мъжете семето им фирсаво, тъй правят. Че то, агнето, не се гледа кой му е бащата, ами в коя кошара блее...
Сякаш чук удари Черната в главата. Минавало й беше през ума, неведнъж й беше минавало, ама я беше страх да го стори. Че то в село няма кой знае колко читави мъже – половината отдавна се бяха изселили, още толкова бяха по гурбет. И да родеше дете от друг мъж, нали все щеше да прилича на баща си. А и в село трудно можеше нещо скрито да остане.
И като я загриза тая мисъл, отрови й нощите. Цялата зима прехвърля, прехвърля през главата си тоз и оня – нито мъжете й се виждаха свестни, нито чалъм имаше да го направи.
На Заговезни се появи деверът й, по прякор Кондора. Близо година се беше пилял по Испания, понапечелил беше, изглежда, парици – в гаража се кипреше ново-новеничко “Сузуки”, той се беше нагиздил целия в черни кожи, пръстени и синджири, и Черната го гледаше захласната. Час по час пипаше ту якето, ту кубинките му, ту случайно го докосваше по рамото – и не можеше да му се нагледа. Кондо забеляза възторжените погледи на снаха си, забеляза и колко се беше смачкал брат му и се хилна:
- Како, много си отслабнала ма, заприличала си на Наоми Кембъл...
- Що се подиграваш с кака си, бе – засмя се и Черната – ако бях като Наомито, щях ли да ставам в пет часа да доя кравите?
Да, ама не за кравите мислеше тая нощ жената.Пред очите й беше деверът – як като биче, рус като американски артист, пък и хич не е глупав, не се рови като тях в земята и кравешкия тор..
И зачака сгоден случай.
По Великден свекърът и свекървата заминаха за съседното село, на гости у кръстника си. Черната и Марин останаха да гледат добитъка, а Кондо се връщаше в къщата колкото да преспи. Цял ден готви и шета, вечерта отрупа масата с баници, яйца и козунаци, опече цяло агне и зачакаха по-малкия да се прибере, обещал им беше. Светла току наливаше на мъжа си ракия, наливаше и на девера, ама моторджията беше як, трудно можеше пиене да госъбори. По едно време Марин се оклюма, пък заспа на масата. Черната и Кондо го завлякоха до спалнята, тръшнаха го с все дрехи и се погледнаха в очите. Мъжът се беше разгорещил, под мишниците му имаше мокри от пот петна, миришеше на разгонено животно. Тръгна към стаята си и тя го последва. Угаси лампата и се мушна до него под завивките.
- Само тоя път, - шепнеше жената, докато той я мачкаше нетърпеливо, - никой няма да разбере, нали...
До лятото й пролича. Старите не знаеха къде да я сложат да седне, какво по-хубаво да й принесат да яде, не й даваха да стъпи в обора, да не се повреди нещо. А Кондора пак се беше запилял нанякъде – по морето ли, по чужбина ли - хич не си правеше труда и да им обяснява. И Черната разнасяше гордо корема си, перчеше се с модерни дрешки за бременни, сменяше рокли и гащеризони, и оглеждаше петната по лицето си. Каквото и да бъдеше детето, нейното щеше да си е и най-сетне щеше да има право в тая къща. Пък и мисълта за грях лека-полека я напусна. Какво, като не беше от съпруга й – пак тяхна кръв щеше да бъде, нямаше да свежда очи всеки път, колчем се заговореше за неверни жени и “копелета”...
По Никулден, от рибата ли, от що ли, я заболяха бъбреци и докторът я прибра в болницата. Рано й беше още да ражда, но и нея я достраша да не стане нещо с бебето, дето толкова го беше чакала. Купиха й джи-ес-ем, и тя по цял ден се забавляваше със скъпата играчка.
Сутринта на Коледа в болницата се изсипа цяла делегация. С бохчи и чанти в ръце, хората й изтръпнаха – леглото й беше празно, личеше си, че скоро е оправяно.
- Какво става, Марине, - сащиса се свекървата – тичай, майка, да питаш! Къде е Светлето?
По коридора се зададе млада акушерка, красива като богиня:
- Честито, млади татко – усмя се и зъбите й се белнаха. – Момиченце, три и двеста, Светлето реши да е Христинка, щом си е дошла с името!
След нея санитарката тикаше количката с премалялата родилка. Зимното слънце огря прозорците и къносаната коса на Черната заблестя като ореол. Сега вече щяха да накичат елха за малката й дъщеричка...