Сара се надигна от земята с треперещи ръце. Всичко я болеше, а енергията в нея я задушаваше. Нямаше представа как ще се научи да владее такава сила. Опита се да се изправи, но краката не я държаха и падна назад. 

    На около два метра от нея се надигна брат ѝ, кашляйки и държейки се за гърдите. За разлика от нея, той успя да се изправи, въпреки че беше очевидно слаб. 

    Когато прахта се смъкна към земята, двамата видяха усмихнатия мъж пред себе си да пляска бавно.

    -Това беше невероятно, Сара. Работил съм с надарени, но никога в такава степен нестабилни. Добър първи урок беше и сега...

    -Не.- прекъсна го момичето.

   -Моля?- учудено я погледна ангелът.

   -Урокът не е свършил. Продължаваме. 

   -Момиче, слаба си. Енергията ще те разкъса отвътре, ако прекалиш.- мъжът я гледаше сериозно- колкото и да искаше да види до къде ще стигне, не искаше да е виновен за смъртта на дете от семейство Арениус.

   -Не ме интересува. Продължаваме.

   Сара се изправи, макар и трудно, и успя да запази равновесие. Пред очите ѝ причерняваше, но болката я пазеше в съзнание. Дишаше тежко, но с всяка секунда- малко по-лесно. 

   Делиан не каза нищо. Приближи се до момичето и я хвана за китката. Сара усети остра болка в ръката си, а когато мъжът я пусна, видя бял знак, издълбан в кожата ѝ. 

   -Ще ми позволи да предотвратя следваща експлозия и да ти помогна с контрола. Седнете и двамата.- учениците се подчиниха.- Енергията, Сара, извира от нас самите. Тя тече във всяка клетка на тялото ни, позволява ни да имаме различни способности, които обикновените хора нямат. За да я контролираш, трябва да се научиш да я управляваш. В началото това става чрез емоциите ни- енергията се подчинява на най-често изпитваните чувства и усещания, те ни помагат да я насочваме. Пълният контрол е много важен, тъй като в академията трябва да се научите да не позволявате на емоциите да му влияят. Но засега ще се фокусираме да не гръмнеш града по време на уроците ни.- мъжът я гледаше с изпълнени с любопитство очи.- Готова ли си?

   -По-готова няма да стана. 

   -Добре тогава.- усмихна се Делиан в отговор.- Затвори очи. Съсредоточи се върху емоциите, които изпитваш най-често, върху това какво ги предизвиква и усети как енергията тече в тялото ти. 

   Сара приведе глава и затвори очи. Отпусна се, прочисти главата си, за да може мислите ѝ да се появят естествено. Какво чувстваше най-често, хм? Разочарование от света и нравите му. Празнота от липсата на семейни отношения. Отвори очи. Усещаше топлина в тялото си, а дишането ѝ вече не беше толкова тежко. Чувстваше объркване от липсата на ясно място под слънцето. Силна привързаност и обич към брат ѝ и майка ѝ. Гняв. Гняв към баща ѝ, към начините, с които използваше властта си, към начина, по който винаги я бе третирал. Енергията отново бълбукаше в нея, започваше да я задушава. Сара стисна юмруци и се опита да не мисли за гнева. Съсредоточи се върху брат си и спомените с него. Усети парене в знака на китката ѝ и всичко утихна. 

   Погледна към Делиан. Мъжът я гледаше замислено, озадачено, но и леко притеснено. 

   -Браво, този път се овладя. Съсредоточи се върху първите емоции, остави тези, които засилиха енергийния поток за по-нататък. Сега ще опитаме отново с първото упражнение. 

   Сара постави дланите си успоредно. Пое си дълбоко дъх и се съсредоточи върху празнотата в душата си. Мислеше за студенината на баща си, отчуждението на жена му, за разделянето с майка ѝ като дете. Между ръцете ѝ започнаха да прихвърчат искри. Опита се да овладее потока, но не успя напълно. Енергийният изблик ѝ се изплъзна и я отхвърли назад, но беше много по-малък от предната експлозия. Усещаше се по-слаба от преди, но успя да се изправи. 

   -Имаме малък напредък,- каза Делиан- но вече трябва да спреш, иначе ще свърши зле за теб. 

   Сара сякаш не го слушаше изобщо. Доближи отново ръцете си, но се опита да се съсредоточи върху по-малко неща този път. Избликът беше още по-малък, уловим, но тя самата бе прекалено изтощена за него и той я събори отново. Не можа да се изправи, затова направи още няколко опита седнала. Но въпреки тях, изблиците на енергия останаха със силата на третия. А колкото се опитваше да ги потиска и овладява, толкова повече те се бунтуваха и напираха. 

   Делиан гледаше девойката. Руната на ръката му му помагаше да усеща силата на енергията ѝ. Съзнаваше, че пред себе си има рядък енергиен феномен. Достоен да бъде докладван в Академията. 

   След последния неовладян изблик Сара се опита да се изправи, но не успя и падна на земята по лице. Виеше и се свят, повдигаше ѝ се и имаше чувството, че всичко в нея е завързано на възел. Пред очите ѝ се чернееше. 

   -Сара!-извика я Теодор.

   Момичето го чу, но не можа да реагира. Светът около нея се отдалечаваше, а тя потъваше в тъмнина. 

   Теодор разтърси няколко пъти сестра си, потърси пулс и установи, че просто е в безсъзнание. Вдигна я на ръце.

   -Защо не я спря по-рано?- обърна се към Делиан видимо притеснен и леко раздразнен.

   -Щеше ли да ме послуша? По-добре да припадне и да спре, отколкото да се самоунищожи в опити.- отиде до нея и постави ръка на челото ѝ.- Цяло чудо е, че няма треска. Отведи я да почива. Като се събуди ще е много жадна. 

   Делиан гледаше как Теодор полу ходи, полу тича към имението. Определено си имаше работа с много интересно момиче. 

   Докато Теодор бързаше, ръката на Сара се изхлузи и увисна надолу. А на китката ѝ още личеше руната.

*****

   Сара се събуди в стаята си със замаяна глава и пресъхнало гърло. Огледа се и видя на нощното шкафче до нея оставена каничка с вода и чаша. Седна в леглото и без да се замисли надигна каничката и я пресуши. 

   -Ана!- извика леко прегракнала, а в стаята влезе и се поклони прислужничката ѝ.- Моля те, донеси ми още вода, бързо. 

   -Да, милейди.- момичето отиде и все каничката, след което бързо излезе.

   Сара остана сама с мислите си. Беше изморена и отпаднала, а главата я болеше. Замисли се за упражненията, които бе правила, както и за овладяването на енергията. Опита се да я усети в себе си, но не успя. Сякаш беше угаснала изцяло. В това време Ана се върна с пълна каничка, която Сара отново започна да пресушава. 

   -Това е абсолютно недопустимо поведение!

   Момичето се задави. Без да усети в стаята бе влязъл баща ѝ. 

   -На това ли съм те учил? Погледни се! Да пиеш от каната! Толкова примитивно!

   Сара овладя кашлицата си, погледна го право в очите и без да отклонява поглед надигна отново каната, докато не изпи всичко. Баща ѝ се вбеси още повече, а тя бе доволна. 

   -Ана, излез.- заповяда Ричард.

   Момичето чевръсто и тихо се изниза от стаята, треперещо при вида на мъжа. Кой я винеше.

   -Какво искаш, татко?- попита сухо Сара.

   -Исках да те поздравя за показаните умения по време на урока.- в гласа му все още се усещаше гняв от случката преди малко.- Делиан те похвали. Каза, че не е виждал толкова мотивиран ученик.

   -Едва ли е имал друг, обречен на брак по сметка. 

   -Не ме предизвиквай, Сара! Правя го...

   -За мое добро? За доброто на семейството? Правиш го, защото така ти отърва. 

   -Дойдох да ти предложа да преосмислиш решението си. 

   -Дойде да ми предложиш да стане на твоята. Отново.

   Баща ѝ въздъхна, изненадващо за Сара остана спокоен.

   -Един ден ще разбереш, че е било по-добре да си седиш мирно.- рече и излезе.

   За разлика от него, Сара не беше спокойна. Напрежението, което предизвика той, извика отново енергията в нея. Усещаше нови сили в себе си, не и беше лошо. Успя да стане и да запази равновесие. Излезе от стаята си. 

   Първата ѝ спирка беше кухнята. Там просто влезе, поздрави набързо и отиде до буретата с вода. Наля си и пи, докато не ѝ се проми стомаха. Следваща ѝ спирка, беше банята. Взе си бърз душ и прекара доста време в тоалетната. Накрая отиде в стаята си, преоблече се сама, въпреки предложенията на Ана да ѝ помогне, и се запъти към тренировъчната поляна.

   Когато стигна до нея застана в средата ѝ и се огледа. Ясно личеше къде са били някои от по-силните експлозии. Пое си дълбоко дъх и остави лекия следобеден бриз да гали кожата ѝ. Когато прочисти главата си, повика енергията в себе си и опита пак да я контролира. Не се чувстваше толкова изморена и избликът само я събори назад. При следващият опит успя да остане на крака. Но чувстваше енергията много необуздана вътре в себе си. Бунтуваше и вилнееше, искаше да излезе навън. Единствената причина Сара да я владее беше, че пропускаше много малка порция навън. Опита още няколко пъти и успя да създаде искри между дланите си. Зачуди се какво ли щеше да се случи, ако пропусне енергия за малко повече време, но отново на малки порции. Увеличи разстоянието между дланите си. Пусна енергия на два пъти, искрите започнаха да се формират, но на третия не успя да я овладее и предизвика силна експлозия. 

   Сара лежеше на земята и кашляше прах. Тялото отново я болеше и отново имаше чувството, че може да изпие цяла река. Но всичко това остана на заден план, когато видя познато усмихнато лице и подадена ръка. 

   -Благодаря.- каза, приемайки помощта, но въпреки това изправяйки се основно със свои сили.- Нима не те е страх да се мотаеш около мен?

   -Нима ще ме бичуват за оказана помощ?- пошегува се Ваклин. 

   Шегата предизвика усмивка при Сара, но очите ѝ отново бяха студени. Въпреки това попита топло:

   -Как са раните ти?

   -Зарастват, милейди. Ами вие? Не знаех, че имате такива способности. 

   -И аз не знаех. Но ето ме тук, търкалям се в прахта и не знам какво да ги правя. 

   Ваклин не отговори. Сара не продължи. Седяха и се гледаха. Той се чудеше как е възможно да е видял най-интимното в нея и да е чужд на душата ѝ, а тя… Тя се чувстваше виновна. Никога не бе изпитвала неудобство в мълчанието, но сега тази вина не ѝ даваше мира. 

   -Съжалявам. Не съм искала да страдаш.

   -Не Вие държахте камшика, милейди, затова не се извинявайте. Аз съм войник. Ако не мога да понеса това, то как ще Ви служа?- той застана мирно за поздрав, но на лицето му имаше игрива усмивка. Намигна ѝ. 

   -Ще се радвам да използвам услугите ти в бъдеще.- заяви с усмивка Сара, обърна се и се отдалечи, оставяйки Ваклин да се чуди точно за кои услуги говори. 

   Момичето от своя страна не можеше да продължи спокойно упражненията си, знаейки, че той я наблюдава. Макар и да не го признаваше дори пред себе си. Запъти се отново към кухнята. По пътя срещна брат си, който по вида ѝ веднага разбра какво е правила. 

   -Момиче, ще се самоубиеш така!- започна да я хока Теодор.- Трябва ти почивка, сън, обядвала ли си изобщо? 

   -Не, но ще вечерям.

   -Няма да стане така. Тялото ти няма да издържи. 

   -Ще се справя.- каза и го подмина. 

   Но той беше прав. Момичето имаше чувството, че може да спи няколко дена. Но пък вече не експлодираше. Е, поне с малките искри. Това ѝ вдъхваше увереност. 

   Когато утоли жаждата си в кухнята, се отправи към стаята си, където остави Ана да приготви тоалета ѝ за вечеря. Момичето имаше усет за това и успя да подбере скромна зелена рокля, която да подчертава очите ѝ, но и женската ѝ фигура. Сплете косата ѝ грижливо и забоде няколко бели цветя в плитката. 

   -Милейди, аз…

   -Недей.- прекъсна я Сара.- Не ми благодари. Ако не бяха моите грешки нямаше да си там като за начало. 

   -Въпреки това…

   -Недей.

   Ана усети тъгата в гласа на Сара и не продължи. Мълчаливо я съпроводи до трапезарията и остана на входа. Сара влезе- беше първа. Но против етикета започна да се храни- беше изгладняла като вълк. Енергията в нея се бе отдръпнала и бе оставила само сънливост и глад след себе си. Сипа си от силното вино и отпи. Обичаше трапчивия вкус, леката горчивина, която носи. Сипваше си вече втора порция, когато Теодор влезе.

   -Казах ти, че трябва да се храниш и да почиваш. 

   -Не говори много, че ще свърши преди да започнеш.- пошегува се момичето и той се засмя. 

   Малко след него влезе и майка му, следвана по петите от баща им. Атмосферата в стаята беше обичайната, въпреки че се усещаше напрежение всеки път, когато Сара и Ричард се погледнеха. 

   Момичето познаваше погледите на баща си. А този показваше, че крои планове. Планове, които най-вероятно касаеха нея.