Обядът продължи нормално. Оханес беше усетил гнева на Сара, защото се държа леко резервирано, но на тръгване от дома беше дори развълнуван за предстоящия брак. 

  Който Сара нямаше да позволи да се състои.

*****

  – Не може да ме омъжи. -каза Сара, крачейки напред назад в стаята си.

  – Има правото, той ти е баща.- констатира Теодор, лежейки на една страна, подпирайки се с ръка на леглото ѝ. 

  – Няма да му позволя.

  – И какво ще направиш?

  – Ще измисля нещо. Ще саботирам сватбата. Ще избягам. Ще го принудя. 

  – Как точно? Той не е тръгнал да те жени без причина. И то преди мен. Знаеш го. 

  И тя го знаеше. Знаеше и защо.

  – Избягах към града днес без Ана. 

  – Сара…

   – Знам, знам. Казах ѝ да каже, че аз съм и заповядала да остане. Трябваше да се измъкна от този затвор тук. Той иска да ме скрие.- обърна се към брат си- Хората знаят, Тео, и не иска да свързва фамилията ни с мен. Иска да ме скрие в някое семейство, което не е център на вниманието, и да се прави, че не съществувам.

  Младият мъж мълчеше.

  – И с какво съм виновна аз, че не си е държал панталона закопчан? Да се срамува! Не е толкова идеален за колкото се мисли! Теб защо не те ожени? Тази мадама за малко не ти се нахвърли на обяда. 

  – Другия месец заминавам за Академията, Сара. 

  Болно място. Всеки 21-годишен, магоспособен гражданин на Ейгар постъпваше в Академията за ангели, където се учеше да повелява и контролира енергията в себе си, да я използва според волята си. Сара упорито отказваше да мисли, че Теодор заминаваше скоро, както че няма да иде при него. 

  Той се изправи, отиде до нея и я прегърна. 

  – Знаеш, че трябва да ида.

  – Знам. 

  – Ще се справиш, ще видиш. 

  – Голяма болка в задника ще ми бъдеш докато те няма.

  – И аз те обичам, фъстък.- усмихна се младежът. 

*****

  Теодор имаше урок за приемния изпит в Академията и трябваше да остави Сара сама. Момичето продължи да се вайка из стаята си и дори след безбройните опити на Анна да и предложи развлечение, тя остана неспокойна. Нито книгите, нито ездата, нито разходката в градината дадоха резултат. Накрая Сара се озова в тренировъчната на стражата, биейки се с няколко от тях.

  Обожаваше да тренира. Правеше го още от малка, когато се скараше с баща си или, макар и рядко, с брат си. Стражите я обичаха и я научиха на много. Започна да присъства на много от уроците им с Теодор и стана изкусен боец. А сега небрежно захвърли един от младите върху една купа сено. 

  -Хайде, кашкавалчо, само това ли можеш?

  Момчето, на възраст не повече от 25, очевидно се смущаваше от факта, че се бие с момиче. Както и от факта, че въпросното момиче носи мъжки тренировъчен екип, който ѝ стоеше завидно добре. Както и, че все пак я докосваше, докато се биеше с нея.

  След поредния му непохватен удар и преобръщането му от нейна страна, тя измърмори раздразнено:

  – Нямате ли някой по-компетентен от този девственик тук? 

  Помещението се изпълни със смях. Срещу нея застана мъж на не повече от 25, с очевидно повече опит. В очите на Сара заигра вълнение.

  – Нека по-добрият победи.

  Започнаха двубоя. Проблемът беше, че след час нямаше по-добър. Нито след два. И двамата бяха потни, задъхани и изморени, поели доста мръсни удари, но и непоколебими. Спираха за малко, гледаха се като тигри, дебнещи плячка, започваха отново, но никой не надделяваше. Добрият бой успокояваше Сара, прочистваше главата ѝ. Ритмичността на схватките я вкарваше в рутина и сваляше тревогите от раменете ѝ. А добрият опонент само я надъхваше да става след всеки удар и да се измъква от всяка хватка. 

  – Милейди Сара, скоро ще стане време за вечеря, трябва да се приготвите.- Ана беше станала свидетел на схватката и с възхищение гледаше господарката си. 

  Момичето се обърна за секунда към нея, при което получи удар в челюстта, бе хваната за ръцете и свлечена в здрава хватка. Опита се да се измъкне, но опонентът ѝ не се даваше, беше я притиснал към пода и ограничаваше движенията. След кратка борба тя се отпусна и той я пусна. Изправиха се.

  – Беше добър опонент. Радвай се, че ти се дадох- каза момичето, докато се здрависваха. 

  – За мен беше чест. Ще се радвам отново да премерим сили. 

  Сара излезе и се отправи към покоите си, следвана от Ана. Последната доста се затрудни в прикриването на синините по тялото ѝ, но успя да съчетае лека, дълга рокля с елегантна жилетка с дълъг ръкав. Обаче синината на челюстта ѝ беше наситена и гримът не успя да я скрие напълно. 

  Вечерята беше като всяко семейно хранене- богата на гозби и бедна на семеен уют. Ричард се присъедини към нея по-късно от останалите, очевидно уморен. Малко след появата си, след като хапна и възвърна силите си, огледа семейството си. 

  – С какво запълвахте…- очите му се спряха на Сара.- Каква е тази синина?

  – От удар при тренировки. 

  – Колко пъти трябва да ти кажа да не тренираш със стражите? 

  – Какво им има на тренировките със стражите?

  – Какво им има ли? Погледни се! Така ли ще се явиш пред новия си съпруг?!

  Сара го погледна на кръв.

  – Няма да се женя.

  – Моля?- в очите на мъжа се четеше искрено удивление.

  – Чу ме. Отказвам този брак.

  – Това не го решаваш ти.

  – Но решавам дали ще подпиша брачния документ.

  – Не би посмяла…

  – О, бих. Няма да подпиша. 

  – Не ме излагай, Сара.- в гласът на Ричард пропи гняв.- Не смей да ме правиш за смях.

  Момичето го гледаше право в очите, дръзко и без страх.

  – Сам се направи преди 18 години.

  – Не смей да ми говориш така!- мъжът се изправи рязко, събори стола зад себе си и удари по масата.- Ти си един товар за това семейство,- вече крещеше, а лицето му се зачерви от гняв,- нищо повече от позор за чистия ни род!

  – Ако родът ти беше толкова чист, защо синият цвят на очите ми се прояви?1

  Сара стана и излезе.

*****

  Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа.2 Отдавна бе минало полунощ, имението спеше, тишината бе обгърнала всичко. Идеалното време, в което Сара се наслаждаваше на градината. Беше се облегнала на една от терасите и гледаше към обляните от лунна светлина лехи с цветя. Въпреки че се бяха затворили поради липсата на слънчева светлина, уханието им се носеше във въздуха. В този спокоен и тих рай дори тя можеше да намери спокой…

  – Милейди.

  Сара въздъхна и се обърна. Срещу нея стоеше войникът, с когото се бе сражавала следобед. С лек елегантен поклон той ѝ поднесе красива червена роза.

  – Надявам се синините скоро да изчезнат и да не Ви причиняват дискомфорт. 

  Малко неща изненадваха Сара и това не беше едно от тях. Но дързостта му беше похвална. Не всеки се осмеляваше да флиртува с господарите си. 

  Сара пое розата, поднесе я към лицето си и още докато вдъхваше уханието ѝ, погледна мъжът пред себе си по същия предизвикателен начин.

  – Тази роза от нашите градини ли е?

  Войникът се стъписа и смути. Понечи да каже нещо, но заекна. Сара го гледаше в очите.

  – Този път няма мръсни удари, а? 

  – Вашият не бе никак честен, милейди.- съвзе се момъкът.- Тук съм само да се извиня за причинените неудобства. 

  Въпреки че отново се поклони почтително, мъжът я гледаше изпод вежди право в очите. Нейните останаха студени и затворени за него. Знаеше, че видя вълнение, когато се изправи пред нея, тази недостъпност го привличаше още повече. А усещането за нещо забранено караше кръвта му да кипи от адреналин. Искаше да види как този хлад поддава, искаше да види как девойката му се разкрива. 

  Сара знаеше как е склонна да завърта главите на мъжете. Виждаше го и сега. Усещаше колко много му е влязла под кожата. Отдавна не си бе играла с някого, а сега се чувстваше достатъчно изгубена, за да се заеме с всякакви саморазрушителни занимания. 

  – Умеем и други неща освен ръкопашния бой, изглежда,- вметна тя. 

  Въпреки игривата усмивка, очите ѝ останаха хладни. Но това не попречи на войника да се хване за коментара като удавник за сламка.

  – Бих могъл да ви демонстрирам много от уменията си, милейди. Бихте ли ми позволили да Ви поканя на един танц?

  Преди да довърши изречението си обаче трябваше да клекне, за да избегне насочилият се към главата му бърз ритник. 

  – Нека да танцуваме.- отговори Сара на учудването му.

  Започнаха схватка, много по-бавна от предната, дори грациозна. Войникът се удиви на начина, по който опонентката му правеше бойното изкуство елегантно и красиво, докато Сара просто му показваше това, с което знаеше, че ще го заплени. Само след няколко минути той не издържа и вместо да приложи хватка, я притисна към себе си и я целуна. 

  Сара установи, че е умел в това, и не му отстъпи контрола. Когато се отдръпна не видя уверения мъж, който я сграбчи за този дързък акт, а едно изчервено момче, което все едно бе получило първата си целувка. Мислено се поздрави. 

  – Как се казваш?- попита тя.

  – Ваклин.- отговори той, макар и с леко поддаване на гласа.

  – Е, Ваклине, ще продължим ли с танца?

*****

  На сутринта в момента, в който Тобиан зърна Сара, разбра какво е правила през нощта.

   – Сара…

  – Нито дума. 

  Момичето беше очевидно недоспало и изтощено. Вместо да седне на обичайното място срещу него, тя започна да обикаля библиотеката. 

  – Чу ли новината? Ще ме женят.

  – Моля?

  – Това беше обядът вчера, ще ме женят за единия син на Близард.

  Тобиан беше искрено изненадан. Момичето продължи:

  – Трябва просто да осуетя брака. Да попречат на това да се случи.

   – С нощните си занимания ли смяташ да стане?

   – Казах нито дума.

   – Не може така, Сара. Това нещо те доизтощава, знаеш го. 

  – Поредното нещо, което трябва да ми носи удоволствие, а е просто скучно убиване на време. Поне беше красив.

  Тобиан въздъхна. Отиде до момичето и застана пред нея, спирайки обиколките ѝ. Сложи ръце на раменете ѝ и прошепна нежно:

  – Ти си много различна, Сара.

  – И точно затова нямам място под  слънцето. 

*****

  По средата на урока в стаята влезе Ана.

  – Милейди, господарят Ричард свиква всички в двора градината за игри. Помоли да прекратите урока по-рано днес.

  Тобиан и Сара се спогледаха. Мъжът я подкани с жест да тръгва.

  – Ще продължим утре.

  – Да. До скоро.

  Ана отведе момичето до широка поляна, на която обикновено се играеха различни игри или се организираха пикници с гостите за развлечение. Сара бе отведена до малката беседка, в която се намираха и останалите членове на семейството. Цялото домочадие бе събрано и формирало кръг, започваш и завършващ от двете страни на беседката, а баща ѝ стоеше в центъра. 

  – Доста екстравагантен начин да обяви брака ми пред домакинството, не мислиш ли?- обърна се тя към брат си. 

  Всички бяха тихи и очакваха Ричард да заговори. 

   – Скъпи служители на семейство Арениус. Както знаете в нашето имение държим на честността, красотата и изяществото. Предоставяме удобства за безопасна работа, грижим се за вас. Но държим и вие да изпълнявате нашите изисквания.

   Сара сви вежди.

   – Не съм си позволявал лошо отношение към вас, прощавал съм грешките ви и съм ви давал шанс да се докажете.- мъжът направи пауза.- Но от вниманието ми не убягнаха няколко такива, които не мога да оставя ненаказани.

   Той даде знак с ръка и в кръга пристъпиха двама стражи, които водеха пред себе си Ваклин, гол до кръста, и Ана с вързани пред тях ръце. Момчето се правеше на смело и не показваше емоция, но от очите на момичето се стичаха сълзи, а лицето ѝ бе застинало от страх. Стражите ги накараха да коленичат с лице към тълпата и леко наклонен торс. Единият разкъса блузата на Ана от към гърба.

  – Пред вас са двама, извършили непростими деяния. Валкин, страж и войник от казармите ни, вчера следобед е въвел дъщеря ми Сара в ръкопашен бой,- в ръката на Ричард се появи камшик, който още с разгъването си изплющя по гърба на войникът и остави алена права рана; последният не издаде звук,- нанесъл ѝ е нелеки удари- втори замах, успореден на първия,- и я е притискал в безпомощно състояние в хватка.- трети удар, напречен на първите два.

  Чу се съвсем тих вопъл, идващ от бичувания. Ричард ги бе позиционирал така, че Сара идеално виждаше тях и лицата им, а той- нея. Валкин беше зачервен, очите му бяха влажни от болка, но не трепна и не прояви емоция. 

  Сара не вярваше на очите си. Баща ѝ се опитваше да я склони, да я пречупи. В нея се надигнаха вина и отчаяние, които само подхраниха гнева и омразата ѝ към него. Лицето и беше замръзнало в неистова ярост, в нея сякаш имаше вулкан, буден, напиращ, готов да изригне. 

  – Ана, лична прислуга на дъщеря ми, хваната да спи безсрамно в постелите ѝ…

  И изригна. Ричард започна да вдига ръката си, готов да замахне. В този момент Сара пристъпи напред, измъкна се от опита на Теодор да я спре, и затича към баща си.

  – Сприии!- изкрещя, а от протегната ѝ ръка се изстреля лъч светлина, мощен и ярък, който изпепели камшика във въздуха. 

   Сара спря частично от изненада, частично защото гневът и я обхвана и скова. Всички мълчаха и я гледаха с удивление. А зад загасващия лъч тя видя очите на майка си, изпълнени с искрен ужас.

1- Синият цвят на очите е рецесивен белег, проявява се само, ако се унаследят гени и от двамата родители.

2- цитат от разказа на Елин Пелин “Косачи”. Вписа се идеално в обстановката, поздрав до всички дванадесетокласници.